Проф. Кьосев: "Патриотизмът" на "Възраждане" е фалшив и трябва да бъде изобличен

Има разлика между автентичните патриотични настроения на хората и политическите представители, които използват националистическата карта и манипулират избирателите си, твърди в интервю за Mediapool известният български културолог и литературен теоретик проф. Александър Кьосев. Той е сред инициаторите на "Манифест на гражданския патриотизъм" заедно с други известни общественици като Александрина Пендачанска, Велизар Шаламанов, Димитър Вацов, Калин Янакиев, Мануела Малеева, Теодора Димова, Явор Гърдев. Манифестът се противопоставя на "фалшивия и креслив "патриотизъм" на "Атака", ВМРО, "Възраждане" и предпочита "обикновената скромност" пред татуирането на Левски и Раковски по бедра и кореми.

Проф. Кьосев, какво Ви провокира да излезете с манифест на гражданския патриотизъм? Разкажете за тази инициатива.

Манифестът се появи, защото нещата в някакъв смисъл преляха чашата. Поводът беше внасянето от "Възраждане" на проектозакона за чуждите агенти, според който лицата, получили някаква сума от чужд източник, вече са чужди агенти. Това предложение е по руски модел. То няма никакъв шанс да бъде прието като закон, но за сметка на това е добра провокация и създава впечатление, че има такава чужди агенти в България – врагове, и че "Възраждане" се бори с тях. Това е класически пропаганден похват, а в момента пропагандата се разрасна в такава степен, че се превърна в хибридна вселена. В тази ситуация ние решихме, че е крайно време да реагираме. Аз бях и лично нападнат. Мои колеги (60 човека) без никаква моя инициатива застанаха зад мен, като подписаха едно открито писмо.

Защо бяхте лично нападнат?

Защото изразих моето мнение за самостоятелността на македонския език и бях наречен национален предател. Това е абсолютен абсурд, който няма да коментирам, то е отделна тема. Тоест, имаше и лични мотиви за манифеста, но се оказа, че не само на мен, а на цял кръг от различни хора – от оперни певци, през театрални режисьори до университетски преподаватели и правозащитници, им е писнало и решихме да реагираме. Това беше поводът. А причината е, че в България има автентичен патриотизъм, без съмнение, и този автентичен патриотизъм не е истински политически представен.

Планирате ли да развиете инициативата по някакъв начин, така че тя да прерасне в нещо повече от петиция?

Да, това е само началото. Петицията, която ние започнахме, е събрала вече около 1500 подписа и броят им расте. Стъпка по стъпка ще се появяват и други акции. Планираме някои инициативи до Нова година, но не искам да издавам какви ще са те. Така че това е само началото.

Твърдите, че зад самопровъзгласилите се за патриотични партии стоят "чужди интереси, целящи разединение на Балканите и откъсване на България от евроатлантическия й път". А не намирате ли някакви автентични настроения, ако не сред лидерите, то поне сред избирателите на тези партии, които сте изброили – "Атака", "Възраждане", ВМРО, НФСБ? Изборните резултати през последните 15 години не показват ли, че у нас има устойчив дял от обществото, макар и неголям, който се идентифицира с консервативни ценности и смята, че тези партии ги защитават?

Това е важен въпрос. Всъщност точно за това става дума – за разликата между политически представители и автентични настроения у хората. В България винаги е имало любов към родината и родолюбието е нещо много старо, имало го е столетия преди да се появят ВМРО, "Атака", НФСБ и сега "Възраждане". То е всъщност нормалното отношение на един човек към дома, в който живее. Той обича своя дом и се грижи за него. Помни своите деди, своите герои и разказва за тях истории, легенди и тачи техните ценности. Нищо по естествено от това. Но този естествен патриотизъм в един момент се смеси с недоволството на определени хора. При присъединяване на България към ЕС и в интензивните процеси на глобализация те се почувстваха изключени и губещи, сякаш не участват в тези неща. Те виждаха как някакви неолиберални елити се месят по света, определят политиката и дневния ред, вземат решения някъде далеч, а после не винаги носят отговорност за тях. Кризата през 2008, за която банкери и спекуланти не бяха наказани, засили това чувство. Това породи популистка вълна, при това не само в България, а в огромни части от света. В тази ситуация на справедливо недоволство стана удобно да се използва националната карта за други цели, което беше и направено - обикновените хора бяха противопоставени на подвижните елити, като се апелира именно към родолюбието им и омразата към чуждото. Така се появиха новите националистически партии. За това, че зад тях стоят чужди интереси, аз имам абсолютна убеденост, макар че имам само косвени, а не преки доказателства.

А мислите ли, че хората, които гласуват за тези партии, знаят това и дали изобщо ги вълнува този въпрос за чуждите влияния?

Тъжното е, че не ги вълнува. За мнозина е достатъчно лидерите им да се бият в гърдите по модела "Булгар, булгар". А би трябвало да ги вълнува кой ги представлява и дали тези хора, които ги представляват, са истински патриоти като тях или са имитатори, които използват вълната на надигащото се недоволство и го обличат в националистически и често ксенофобски термини. Става дума за елементарна, но успешна манипулация. Но ние не се конфронтираме с обикновените хора-родолюбци, а единствено с фалшификаторите. С тях не може да има помирение, може да има само изобличение. А истинският патриотизъм в България не отхвърляме, а напротив - ние го представляваме. Ние сме патриотите!

Говорите така, сякаш си присвоявате това патриотично представителство?

Да, ние говорим от името на много хора, които по една или друга причина не могат да говорят. Защото ние сме хора словесни и артикулирани, можем да говорим. Много хора не знаят как и най-важното – нямат ясен понятиен език, за да го направят. Всъщност, ние предлагаме на тези хора, без да им го натрапваме, един нов, съвременен език на патриотизма – и това е езикът на работата, на делото, на грижата и на любовта, а не езика на празното дрънкане, на размахването на флагове и тричането на кучета.

Да уточним – инициативата Ви изцяло гражданска ли е или прави някаква политическа заявка?

Тя е гражданска, но изпраща послание на т. нар. политически елити на България - и то на демократичната част от тях, а не на тези на статуквото. Съобщаваме им, че е крайно време да направят нещо по този въпрос. А какво могат да направят? Нашата гражданска инициатива е базирана върху най-обикновени човешки ценности – това, че патриотизмът е нещо добро, а имитацията е лоша. Че работата за България е нещо важно, а патриотарските приказки са нещо повърхностно. Върху такива неща е базиран нашият манифест, но една гражданска инициатива не казва какви конкретни неща могат да бъдат направени, не й е това работата. Работата на политическите партии и на техните работни групи е да превърнат този граждански протест в нещо, което работи политически, конкретни мерки и последователни политики.

Все пак ще посочите ли нещо конкретно, което имате предвид, за да си го представим?

Ще ви дам пример. Аз съм член на "Да, България" и на един политически клуб, който се казва "Девети декември". Ние поехме инициативата българите в Украйна да представят своята гледна точка за собственото си положение пред Комисията за българите в чужбина в парламента. Те не бяха допуснати, бяха отложени, не беше гласувано правото им да говорят онлайн, трябвало да дойдат лично. Съответно веднага председателят на комисията ги обвини в какви ли не неща и намекна, че те може би са чужди агенти. Това е пример за конкретна инициатива, само една. Но такива инициативи трябва да има много и да са в система от политически мерки: към малцинствата, към българската култура, към преподаването на български език сред българската диаспора.

Към кого е адресирано Вашето послание? Мислите ли, че ще бъдете чути и ще Ви разберат?

Това е труден въпрос, защото чуваемостта в българското общество е монополизирана и то не само от кресливи патриоти, а и от кресливи медии. Медиите искат да има сензации, да се говори на общ и разбираем според тях език, който те налагат и който от моя гледна точка е популистки. Те искат да се излъчват ударни послания – шок, ужас, новини, сензации, които са актуални тук и сега. Очевидно истинският патриотизъм не може да бъде актуален тук и сега, той е твърде дълготраен. В някакъв смисъл е духовното пространството, в което възниква и се развива една модерна нация. Въпреки че има обективни пречки за лесна чуваемост, това съвсем не значи, че ще се откажем. За мен е важно да изпратим към всички съмишленици идеологическо послание, което да стане рамка на едно гражданско движение. Това послание трябва да обясни и ясно да заяви: това, което в момента се нарича патриотизъм, не е такова: то е патриотарщина. Манифестът ни трябва да обедини мнозина около себе си и, както виждате, нашата петиция бе подписана от доста хора, но те все още са малко.

Въпреки че пледира за заедност и обединение, манифестът започва с идеята за противопоставяне и оставя усещането, че в него се говори за два несъвместими свята?

Това впечатление е погрешно, вече го казах. Ние не се противопоставяме на хората, а на фалшификаторите. Те не са свят, защото те са твърде малко. В момента те са в силна позиция, защото им вярват, но тази вяра може твърде лесно да се оттече и да престанат да им вярват. А има достатъчно основания за това, защото те не са автентични родолюбци, а са кресльовци. Но да се върна към въпроса как посланието да стане чуваемо и разбираемо. Имаше дискусия в социалните мрежи, според която нашият манифест бил написан на висок език, който обикновеният човек нямало да разбере. Ние писахме манифеста дълго и го чистихме от всякакви термини, чуждици, сложни понятия. Написахме нещо просто от наша гледна точка и въпреки това ни казват: това пак е елитарно. Което значи че публичният език е деградирал, изродил се е в популистки жаргон: трябва да говориш фамилиарно и просташки, за да те чуят. Добре, да кажем, че ние не можем да се освободим докрай от по-сложния език. Но има хора, които знаят как се прави това и ние вече говорихме със специалисти по политическа комуникация, с хора, които се занимават с ПР, с маркетинг, с реклама. Те казаха – трябва да превърнете манифеста в конкретни послания, прости ударни изречения, които хората да разберат. В социалните мрежи една умна жена каза, че трябва за тези неща да се говори топло: "Като видиш счупена пейка, вместо да я боядисаш в бяло, зелено и червено, вземи да я поправиш". Съгласен съм, че това е едно добро послание. Разбира се, ако я няма предварителната рамка на манифеста, подобни конкретни послания ще останат самотни, най-много някоя градинска мебел да поправим. Но сега, след като манифестът е тук, могат да се измислят много такива ударни фрази. Например, друга подобна е, че обикновеният човек трябва да избере – или патриотизма на Алеко, или патриотизма на Бай Ганьо. Защото вече има ситуации, в които някои избират съзнателно бай Ганьо пред Алеко. Чух например, че учениците в час протестирали срещу Алеко Константинов, защото представял лошо българина. Ако е вярно, това според мен е много сериозен симтпом и трябва да се реагира. Но да се върна към чуваемостта. Първо, възнамеряваме да създадем серия от разбираеми послания до всички. Второ, надяваме се това да принуди политическите елити да поемат тази инициатива и да я превърнат в конкретни политики, да покажат какво значи патриотизъм в действие, по места. Трето, така най-накрая и официалните медии могат да ни обърнат внимание.

А способни ли са десните партии, на които вие симпатизирате, да разширят хоризонта си, така че да престанат да изглеждат "жълтопаветни", както често биват обвинявани?

Това е проблем, който не е проблем на патриотизма, а на партиите. Очевидно, че засега те не могат да стигнат по-далеч, отколкото са стигнали. Иначе щяха да имат повече проценти на изборите. И според мен една възможна мобилизация на гражданския патриотизъм е добър начин те да увеличат малко своя кръг на въздействие.

Вие опитвали ли сте се да разберете тези "кресливите патриоти, които си татуират Левски и Раковски по бедра и кореми", за които говорите в манифеста?

А мога ли аз да ви попитам - те дали са направили опит да ме разберат мен? Защо те нямат дълг да ме разбират, а аз имам дълг да разбера тях? Виждате каква странна асиметрична ситуация! Никой от тях не се е помъчил да вникне в душата на един професор, а професорът е длъжен да вникне в душите на футболните фенове. Но все пак ще отговоря на този нелеп въпрос: да, аз съм се опитал да вникна в техните души. Имам един труд за татуировките на Ботев и Левски върху бедрата на футболни фенове с обем от 100 страници. Той е публикуван в научните списания и който иска, може да го намери. С две думи, аз съм употребил време и усилия и целия си аналитичен талант да се занимавам с тези татуиорвки съвсем сериозно. Така че като говоря за тях, говоря като специалист.

Много съм любопитна да разбира какво сте написали.

Намерете го и го прочетете. Аз няма да го преразказвам сега, но там има много парадокси, които ние сме изследвали. Онова, което е важно: не съм високомерен. Напротив, хвърлил съм огромни усилия да разбера за какво го правят това нещо тези обикновени момчета – татуираните футболни фенове. Анализирал съм позицията им с уважение, не ги презирам, дори се отнасям към тях с голяма симпатия. Въпросът е, че понякога те може би бъркат и аз имам право да им кажа нещо.

Каква е ролята на социалните неравенства за разцвета на парадния патриотизъм?

Отговорът е прост – ролята е огромна. Но тук има парадокс. Левите партии по света бяха смаяни от това, което им се случи. Те очакваха, че растящите социални и икономически неравенства по света ще прелеят в нови леви протести и движения, ще дадат сила и енергия на левицата, за да може тя да се противопостави на този процес. Това бяха нео-левичарски илюзии, които се оказаха абсолютно погрешни. Защото социалните и финансови неравенства бяха преведени на езика на културни неравенства и протестите преляха не в ляво, а в дясно. Започна войната за мълчаливите мнозинства и втвърдените им културни идентичности, а нея се роди и вълната на световните популизми. Това е един от парадоксите на съвременността. Реакцията срещу социално-икономическите неравенства се оказа реакция в дясно, а не реакция в ляво. Анализаторите не го очакваха, но то се случи. Ние сега трябва да разберем защо се е случило. Но трябва да влезем в диалог с тези хора, които така чувстват нещата, да им говорим, те да говорят на нас. Лошото е, че те имат фантастично недоверие към всякакви елити и по тази причина това няма да е лесно. Не си правя никакви илюзии, че ще мога да убедя някои от пламенните фенове на "Възраждане". Да мислят каквото искат! Но има широк кръг от хора, които автентично обичат България и не са наясно как да изразят своя патриотизъм - към тях е нашето послание. Ние с тях можем да си говорим. Навремето, още преди да се появят "Атака" и ВМРО, бяхме изследователи на зараждащия се български национализъм и патриотизъм. Те се зародиха по време на влизането на България в ЕС, когато започна да нараства и евроскептицизмът. Тогава създадохме понятието "латентен национализъм", с което да опишем подводни процеси, които зреят в обществото и които може бе ще бъдат политически инструментализирани (забележете, беше 2008!). И точно това се случи. И слава Богу обаче, че латентният патриотизъм на българската нация е много по-голям и дълбок от това, което са успели да активират и употребят за свои цели ВМРО, "Атака" и сега партия "Възраждане", която постигна най-сериозния успех. За нас е ясно, че това не е патриотизмът. Но има гигантски кръг от българи, за които това не е съвсем ясно, те изпитват автентични родолюбиви чувства, но няма кой да ги представлява. Някои от тях са лековерни, но слава Богу повечето имат здравословен скептицизъм към "Възраждане" и техните подобни. Ние смятаме, че трябва да представляваме тези хора, че можем заедно да кажем "Ние сме патриотите!" – тези, които правят, строят България.

Това звучи като политическо изказване.

Да, аз съм в двойна роля, защото от една страна съм граждански активист от много отдавна – от началото на прехода, но след 2017 г. станах партиен член и оттогава това е моя гражданска и политическа кауза. Каква е разликата между двете? Гражданската кауза акцентира върху ценностите и върху принципите, а политическата кауза акцентира върху конкретните мерки. Засега не сме стигнали до конкретните мерки, но се надяваме да стигнем.

Не е ли фалшивият патриотизъм, за който говорите, един вид бунт на отхвърлените, работниците, старомодните, "лузърите" срещу "умните и красивите", успелите, "белите якички", модерните? Няма ли зад всичко това дълбок гняв и фрустрация?

Без да искам да подценявам това, което казвате, то е казано толкова опростено, че е невярно. Има, разбира се, гняв. Който не усеща гнева във въздуха, значи нищо не усеща. Без съмнение, има гняв и той е срещу това, че огромен брой от хората нямат възможностите на глобалния елит. В резултат на което тези хора донякъде се затварят. В "Българи от старо време" разказвачът казва: "Той обичаше своето отечество, но не цялото, а само Копривщица". А реакцията на глобализацията е, че много от хората са се върнали към своите Копривщици – те са се затворили в регионалното, в малкото, в онова, което зависи от тях, и са оставили другото. По тази причина са едновременно депресивни и гневни. Това е много странна комбинация. Те не знаят как да намерят път към някакъв успех и по тази причина лесно превеждат това на езика на някакви идеализирани стари ценности, без да знаят например, че Левски е този, който е казал, че трябва да живеем в либерална "чиста и свята република". И че ако България се освободи, той ще отиде да освобождава други поробени народи. Всъщност, модерният национализъм не е консервативен, той е либерален, бил е дори ляволиберален. Сложно се развива историята на Европа и в един момент национализмът се превърна в консервативна кауза. Но така или иначе, същинските ценности на патриотизма са либерални: свобода, самоопределение, народна суверенност, върховенство на закона.

Правилно ли се ориентирам, че според Вас не може да има пълно разбиране между либералните елити и тези по-консервативни хора, които се представят за патриоти?

Когато човек каже, че нещо е трудно, не значи, че е невъзможно. Аз преподавам подобни неща на студенти и пред мен често се представят студенти, които смятат, че имат автентични според тях патриотични нагласи. Но нито аз презирам тяхното мнение, а и те, надявам се, не презират моето. Така че успяваме да си говорим. Това може да стане в академичната аудитория, но как може да стане в голямата аудитория на България е интересен въпрос. Там ние преподавателите нямаме лекторски авторитет, там трябва да говорим като обикновени граждани. В епохата на популизма не съществуват авторитети, "всеки сам си преценя" и това е тъжно, защото то дава на агресивното невежество страхотна власт и самочувствие. Във всеки случай с някои може да се влезе в диалог, а с други – трудно.

Възможно ли е да се намери обща пресечна точка между двата свята – този на татуираните "родолюбци" и на "обикновените хора, които работят за България, строят родината си и се грижат за нея". Всъщност, толкова ли са различни?

Навремето мои приятели социолози изследваха един младеж, който беше от тогава модерната група на рокерите. Ние го наричахме "рокера пешеходец", защото нямаше мотор. И те го питат: "Христофоре, ти сега си на 17. Когато станеш на 25-26 години, какво ще правиш?". И той отговори простичко: "Е, ще улегна". Та, на някои ще им дойде акъла от само себе си, а други ще се радикализират. Трети ще започнат да правят съвсем други неща. А някои, за съжаление, ще станат като Дугин – тъмни идеолози. Тази младеж ще се разслои сложно в своя път нататък. Но да се надяваме, че онези, които ще станат най-радикални, няма да определят съдбата на България.

Говорите за "откъсване от евроатлантическия път на България". Какво стои зад силните антизападни настроения на сравнително голяма част от обществото?

Най-старият и архаичен начин да обединиш някого е да му измислиш външен враг. Тогава лесно го повеждаш "срещу врага", т.е. в посоката, която искаш ти. Омразата към чуждото е прастара, в нея има нещо архаично. Необходими са били хилядолетия цивилизация, за да може тя постепенно да бъде смекчавана и да се появи търпимост и толерантност. Необходима е била чудовищната катастрофа на Холокостта и Втората световна война, за да се отлее толератността в Хартата за правата на човека. Но архаизмите имат ужасното свойство понякога да се завръщат и да се маскират като език на недоволствата. А манипулаторите използват това, да моделират врагове – това правят. Това не е нито ново, нито неразбираемо. Проблемът е, че е ефективно.

В момента от една страна виждаме една бедна и разпадаща се страна, каквато е Русия, но с огромен природен ресурс и с много солидна диктатура, която се опитва да възстанови една картина на света от XIX век – геополитическата картина на концерта на Великите сили и техните сфери на влияние. И от другата страна, не виждаме Америка, както се опитват да ни убедят манипулаторите. Виждаме един принцип на живот – либерално-демократичния. Този принцип не винаги е реализиран по най-добрия начин, правени са много сериозни грешки. Често политиците на Запада го предават, лъжат, но принципът въпреки това е ясен и той казва – в основата са правата на човека, върховенството на закона, разделението на властите и т. н. Това, че т. нар. Запад не винаги е реализирал добре тези ценности, ни най-малко не ги отменя. Те са нашите ценности. Защото какво ни предлага другата страна? Нищо – старата империя със старите безгласни периферии, в които ще попаднем.

Но, когато четем статистиките за общественото мнение, виждаме много голям дял на хора у нас, които вярват на руската перспектива за войната в Украйна. Защо у нас има хора, които подкрепят диктатори, не ценят демокрацията, не разбират ролята на Запада за това, че живеем свободно, отричат науката и т. н.

Без да искам да бягам от този въпрос, той е в съвсем друга сфера. Има такива хора, но защо е така, е дълъг и сложен въпрос. Освен социално-икономическите причини, напреженията между София и провинцията, между културните елити и малко образованите хора, има и нещо, което се нарича хибридна война.

Не преувеличаваме ли ролята на хибридната война?

Не. Има мои колеги социолози, които са анализирали какво представлява хибридната война и с числа са доказали за какво става дума.

Има ли изход от политическата криза в България в момента през вашите очи? Трябва ли да се прави компромис с корумпираните, защото няма друг изход за българската политическа система, която явно навлиза в нов етап, в който не може да се управлява без сложни коалиции?

Тежка дилема. Блага Димитрова казваше, че поезията се занимава с изкуството на невъзможното, а политиците се занимават с изкуството на възможното. Нека политическите лидери да решават този въпрос. Аз продължавам да пазя своята парадоксална позиция, която е едновременно политическа и гражданска, и предпочитам да защитавам принципи. А принципът казва: "Не!". Не трябва да има коалиция. Ние трябва да минем в опозиция. Защото ако не защитаваме принципите си, съвсем скоро ще останем без тях. А това е загуба, която е дългосрочна и окончателна.

mediapool.bg