Съдът не бива повече да е пощенска кутия за незаконни практики с кредитите*

Съдът не може да продължава да служи като "гумен печат" и "пощенска кутия" на кредиторите и да утвърждава вземания, които противоречат на закона. Институции, които се отчуждават от гражданите и от социалните и икономическите проблеми на хората, са обречени да не се ползват с доверие, смята Константин Кунчев, който е съдия в Софийския районен съд и хоноруван асистент по гражданско процесуално право в УНСС.

Съдия Кунчев, сериозен ли е все още проблемът с банковите договори за кредит с потребители след толкова промени в законодателството през последните години (за начина на формиране на лихвите, нов закон за ипотечните кредити, промени в ГПК от 2017 г. и т. н.)? Има ли все още неравноправни клаузи в договорите или те са предимно в по-старите договори?

От практиката ми ясно личи, че такъв проблем продължава да има. Той не е толкова остър при банковите кредити, колкото при заемите, отпускани от небанкови финансови институции, т. нар. фирми за бързи кредити.

Проблемът с прекомерните лихви и неустойки в общите условия не е преодолян. Вярно е, че съществуват законови норми, които защитават потребителите от неравноправни клаузи (по закон неравноправните клаузи в договорите са нищожни; за такива се считат текстове, които не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, б. р.), но на етапа на заповедното производство, което минава през нас като съдии в районния съд, на практика няма достатъчно процесуални механизми за защита на потребителя.

Поначало заповедното производство е строго формално. То е едностранно производство, в което кредиторът подава молба, в която казва, че има просрочено вземане по договор. На базата само на това твърдение съдът издава заповед, на която пише: "Разпорежда да плати". На практика съдът се съгласява изцяло с кредитора, преписвайки твърдения, без да знае нито дали е така, нито какво е отношението на потребителя.

Идеята на заповедното производство е да е бърза писта само за безспорните вземания, тоест тези, за които страните не спорят и които съответстват на закона. Когато обаче има съмнение, че вземането не съответства на закона, то вече не е безспорно и не може да се ползва от тази привилегия. Освен това, в момента на длъжника се дава кратък срок от две седмици, за да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение. Най-често той не го прави по много причини – не е уведомен коректно, не знае правата си, не може да организира адвокатска защита и т. н.

Всичко това, за което говоря, не е проблем, който съществува само у нас. Пред Съда на Европейския съюз (СЕС) се разглеждат много преюдициални запитвания, свързани именно с въпроса за съвместимостта между идеята за едностранните заповедни производства, в които кредиторите не представят доказателства за вземанията си, и задължението на съда да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи. СЕС приема, че в рамките на заповедното производство съдът е длъжен да следи служебно за наличие на неравноправни клаузи. У нас масовата практика е това да не се прави.

Защо? Да не би практиката на СЕС да не е толкова еднозначна?

СЕС в решенията си не дава ясен отговор как точно да се процедира. Той само стига дотам да каже дали съответната национална уредба съответства на правото на ЕС, но е работа на националния съд да тълкува мотивите му, за да ги приложи в контекста на вътрешната процесуална уредба. За свръхнатоварения Софийски районен съд, а и за всички съдилища това е допълнително усложнение и при липсата на изрично задължение в българския закон никой досега не беше се наемал да прави тази служебна проверка за неравноправни клаузи, освен отделни съдии от СРС и други съдилища в страната.

Сигурно ви се налага да пишете по-дълги мотиви?

Да, на практика, ако съдът реши да отхвърли частично заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът следва да издаде два акта – заповед за изпълнение и разпореждане за частично отхвърляне, което трябва да се мотивира.

Това обаче не бива да е водещо - институции, които се отчуждават от гражданите, от социалните и икономическите проблеми на хората, са обречени да не се ползват с доверие. Затова група съдии от Софийския районен съд и от Софийския градски съд сме предложили промяна в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), с която да се вмени задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи с потребители. Всеки говори за доверието в съдебната система, но свръхнатовареността на съда не дава възможност съдът да правораздава пълноценно.

Хаосът по отношение на недобросъвестното предявяване на масови претенции пред натоварения съд води до абсурди, които не бива да бъдат допускани в една нормално развиваща се икономика и кредитен пазар. Всички негативи от сегашната ситуация ги отнася съдът, а това недопустимо руши доверието в него. Причината е, че актът, с който човекът бива осъден да плати, е подписан от съдията и за гражданина това остава като усещане за утвърдена от държавен орган несправедливост и несвършена работа. Не бива да се допуска възможност съдът да служи за утвърждаване на незаконни практики.

Сега колко време имате да се произнесете по внесено заявление за издаване на изпълнителна заповед?

Три дни.

Само три дни?

Да, това е недомислено и при подготвяното сега изменение очевидно трябва да се промени и този срок. Не е възможно да се чете договор, да се преценява вероятната неравноправност на клаузи за три дни, защото делата от този вид при мен за по-малко от седмица вече са повече от 10. Ако за всяко трябва да се произнеса в тридневен срок, няма как да реагирам пълноценно, защото на бюрото ми и в деловодството чакат още много други, а и по-сложни, искови дела (постъплението в СРС достига до 1 000 дела на съдия годишно). Всъщност, ако трябва да сме честни, при нас в СРС за три дни делото не може физически да стигне до бюрото на съдията, тъй като се въвеждат данни, правят се проверки за адресна регистрация, а щатът за служители е малък, като на всичко отгоре поради многото работа и ниските за София заплати служителите непрекъснато напускат нашия съд. Това са обективни проблеми, засягащи много натоварените районни съдилища, и когато се въвеждат нови задължения за съда следва да се помисли и за ресурсното им обезпечаване.

Правилно ли разбирам, че предложението на вас и колегите ви, за което се застъпи омбудсманът Мая Манолова, е във връзка с наказателната процедура срещу България, стартирана от Европейската комисия?

По жалба на засегнати потребители срещу България още през 2015 г. Европейската комисия започна проучвателна процедура за нарушение на правото на ЕС от страна на България именно с оглед нарушение на правата на потребителите в заповедното производство. През юли 2018 г. съдии от СРС отправихме сигнал до ВКС за формиралата се противоречива практика на СГС по тези въпроси с цел нейното преодоляване. През ноември 2018 г. пък внесохме в Министерството на правосъдието предложение за изменение на ГПК.

През януари 2019 г. ЕК изпрати официално уведомително писмо до България за отстраняване на констатираните нарушения на правото на ЕС в сферата на заповедното производство.

Ако те не бъдат отстранени в двумесечен срок, ЕК ще пристъпи към следващия етап от наказателна процедурата срещу България. Това даде тласък на работната група при Министерство на правосъдието. Същевременно с активното съдействие на омбудсмана Мая Манолова и нейния екип беше изготвен проект за изменение на ГПК. На организираната от нея дискусия бяха обсъдени и нови предложения на съдии от СРС, СГС, ВКС и различни граждански организации. Към настоящия момент има входиран законопроект в Народното събрание, който съчетава проектите на омбудсмана и Министерство на правосъдието.

Какво ще се промени с проекта на Мая Манолова?

Ще се създаде изрично правомощие на съда да следи за неравноправни клаузи още при издаването на заповедта за изпълнение, тоест преди да е започнало каквото и да е принудително изпълнение. За целта кредиторите ще трябва да представят договора, от който произтича вземането, приложенията към него и общите условия. Съдът ще преценява дали има "вероятност" за неравноправни клаузи. Кредиторът ще може да се защити, като премине към исково производство, в което трябва да докаже вземането си.

Вярно ли е, че досега изобщо не сте виждали договорите за кредит, когато банката поиска издаване на изпълнителен лист срещу длъжника?

Законът формално не изискваше да се представят договорите за кредит, поради което и масовата практика беше, че съдът не извършваше преценка за неравноправност, тъй като няма достатъчно фактически и правния основания за това, тоест няма доказателства. Това, което правиха отделните състави, за да отхвърлят заявките на банките, е да преценяват твърденията и да изискат допълнителна информация. Но това комуникиране със заявителя е допълнително усилие, за което невинаги има време, тъй като при забавяне да се произнесе в срок съдията носи дисциплинарна отговорност. Получава се така, че съдията е пощенска кутия за искания, които са в противоречие на закона.

Предлагат ли се и други промени?

Законопроектът предвижда и удължаване на срока за подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение – краткият двуседмичен срок се променя на разумен едномесечен.

Освен това, според сега действащата уредба, когато потребителят не може да бъде открит и заповедта за изпълнение му е връчена по специалната процедура по залепване на уведомление, съдът указва на кредитора да предяви иск за вземането си. Ефектът от това е, че, макар длъжникът да не е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение и формално вземането да не е оспорено, пред съда се образуват множество искови производства, като в огромния брой от случаите длъжникът отново не може да бъде намерен и реално уведомен за исковия процес. Това налага назначаване на особен представители и многократно увеличаване на разноските. Освен това, особеният представител не знае и няма достъп до доказателствата на длъжника, включително такива за вече извършени плащания. Като резултат – общият размер на дълга на потребителя нараства, без той да знае за делото. Всичко това излишно натоварва както потребителите, така и съдебната система. В предлагания проект в подобни ситуации съдът няма да указва на кредитора да предяви вземането си по исков ред, но потребителят ще запази възможността си за подаде възражение срещу издадената заповед, когато реално узнае за нея. Това е по-балансирано решение.

Може би най-спорната част в предложенията е всяко възражение да спира изпълнението на заповедта, тоест разпродажбата на имотите?

Това очевидно е спорна част. Тя е продиктувана от хората, които инициираха жалбата до ЕК – неправителствени организации, пострадали от незаконни действия длъжници и др. Защото има незаконни действия, има проблеми в системата. Стана ясно, че има различни мнения за тяхното разрешаване. Моето становище и това на моите колеги е, че потребителят трябва безсрочно да може да поиска спиране, като съдът следва и служебно да преценява дали са налице данни, че вземането произтича от неравноправни клаузи. Министерството на правосъдието има и друго предложение – изпълнението да се спира при внасяне на 1/3 от дълга. Това поначало засяга друга хипотеза – когато няма данни за неравноправност, и изглежда неефективно, при положение че длъжникът очевидно не е в състояние да плати. Въпреки това предложението следва да се подкрепи, защото съответства на главната цел за по–благоприятно третиране на потребителя, тъй като според сегашната уредба, за да спре изпълнението, длъжникът трябва да внесе пълния размер на претендираната сума.

Безспорно обаче сегашната уредба в ГПК нарушава европейското законодателство, защото в момента, ако длъжникът не поиска спиране в двуседмичен срок от връчване на заповедта, той не може изобщо да поиска спиране на никакво основание, освен да внесе обезпечение в размер на цялото претендирано вземане. Това значи, че дори длъжникът да възрази, че претендираното вземане се основана на нищожни клаузи или че е погасено по давност и дори да е прав и искът да бъде отхвърлен на тези основания, докато тече исковото производство на три инстанции, потребителят ще търпи принудително изпълнението върху личното си имущество. Нито един съд, макар да отхвърля иска на кредитора, не може да спре изпълнението. Това безспорно не може да остане в този вариант, тъй като е нелогично и увреждащо значително правата на потребителя За сравнение, кредиторът винаги може да иска обезпечение (запор, възбрана и т. н.), ако искът му е вероятно основателен, но българското право не предвижда съответна възможност за ответника да иска спиране на принудителното изпълнение, ако искът е вероятно неоснователен.

Затова ние предлагаме безсрочно, във всеки един момент на исковото производство, длъжникът да може да направи възражение, а съдът да се произнася на фона на това дали има доказателства или не за вероятното неравноправие на клаузите и да спре принудителното изпълнение.

Тоест, занапред вие ще може да делите дълга, така ли?

Така се получава, да, и такава е и нашата практика – бърза писта за безспорните вземания и бавна – за спорните. Това е и идеята на заповедното производство. Следва да се подчертае, че отхвърлянето на заповедта или спирането на изпълнението касаят само проблемната част от дълга, тоест за тази, за която е налице вероятност да се основава на нищожни клаузи.

Промените няма ли да създадат проблеми на банковата система?

Няма да създадат, а ще решат проблеми на банковата система. По данни на БНБ и на Европейската централна банка процентът на необслужвани кредити в България е над средния за ЕС, като за 2017 г. само четири държави са с по-лоши показатели.

Проблемът е, че банките и финансовите институции понякога действат недобросъвестно, не полагат грижи да проверят платежоспособността на клиента и отговорно да му предложат условия, които са поносими за него. Социално безотговорното кредитиране на всеки и по всякакъв повод води до още по-масова бедност, защото невръщането на кредита води до свръхзадлъжнялост на тези хора и социалното им изключване. Така че, ако потребителите не вярват на банките и финансовите институции, ще отидат при незаконните лихвари, което е пълно изключване на тези хора от живота на обществото.

Незабавното принудително изпълнение е законова привилегия за банките, а привилегиите трябва да съответстват на отговорностите. Това означава, че банките трябва да имат стриктна социална отговорност и стриктно да спазват закона.

Защо твърдите, че проблемите при фирмите за кредити са по-сериозни, отколкото тези при банките? Как на практика работи промяната от 2014 г., която въведе ограничение на ГПР (годишен процент на разходите, който включва всички такси и комисиони) на потребителския кредит до около 50%? Има ли все още случаи, при които, въпреки че лихвата е към 50%, задължението набъбва десетки пъти спрямо първоначално взетата сума заради абсурдни такси и условия в договорите?

Да, проблемът е масов и само малка част от него достига до съда. С изменението от 2014 г. се целеше да се ограничи свръхвисокият размер на лихвите по потребителските кредити, предлагани от фирмите за кредити и някои банки към онзи момент.

Масово ограничението се заобикаля чрез предвиждане в общите условия на съответния търговец на вземания за различни "услуги" (удължаване на срок, заплащане на вноска, пропускане на плащане на вноска, приоритетно разглеждане на документи, такса "гарант"), които обаче са условие за отпускане на кредита и от които потребителят не може по своя преценка да са откаже. Типичното е, че тези услуги реално не се извършват – те присъстват в общите условия като основание за събиране на такса. На практика размерът на таксите за тези услуги дублира размера на лихвата и реалният приход на търговеца отново е над установения таван на ГПР.

При надхвърляне на установения праг в закона съдът има правомощие да намали вземанията до размера на максималния ГПР в размер на 5 пъти законната лихва или понастоящем 50 % на годишна база, като целта ни е това да се прилага от всички още в заповедното производство.

Само законодателните промени обаче няма да защитят ефективно потребителите. Нужни са и активни действия на Комисията за защита на потребителите. През 2018 г. са отправяни сигнали до КЗП от Софийския районен съд и Софийския градски съд за типични повторяеми неравноправни клаузи в договорите, което е констатирано по отделни дела. Фирмите с неравноправните клаузи са посочени в сигналите и КЗП може да предприеме действия спрямо тях, за да те премахнат от общите си условия онези текстове, за които вече има влезли в сила съдебни актове, че са неравноправни. При неизпълнение КЗП следва да заведе колективен иск срещу всички неизрядни търговци. Това е най-съществената ефективна гаранция за защита на потребителя.

Можете ли да направите снимка на случаите, които идват при вас като районен съдия – малки или големи дългове, типове длъжници?

През мен минават основни вземания от по 500-600 лв. до 1000-5000 лв. Това са вземания по кредити, сметки за битови услуги – "Топлофикация", мобилни оператори, енергия и вода. Ипотечни заеми също има, но те са по-малко.

Но, доколкото знам, районните съдии издавате изпълнителни заповеди дори за много големи суми, за милиони. Така ли е?

Да, така е. При заповедното производство по банковите дела през нас минават на практика искове за огромни суми. Потребителските дела имат ограничения като сума, но търговските кредити могат да бъдат и за милиони, а те също могат да минават през заповедно производство. Готвените промени в ГПК не касаят фирмените кредити, но и към момента може да бъде отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу търговец, ако вземането произтича от уговорки, които противоречат на повелителни правила на закона или на добрите нрави. При търговските договори може да има също клаузи, които са в противоречие на закона, тоест и там понякога отхвърляме исканията.

Не намаляха ли неравноправните клаузи в договорите с банките?

Има още такива клаузи. Продължават например проблемите при едностранното изменение на лихвите.

Това не се ли промени след промените в закона от 2014 г., когато се въведоха прозрачни пазарни индекси като ЮРИБОР при изчисляването на лихвите по кредитите?

Не. В момента ВКС продължава да издава непрекъснато решения, свързани с неправомерно едностранно покачване на лихвите. То е непрозрачно и с неравноправност от гледна точка, че потребителят не разбира защо се случва това. Практическото изпълнение на разпоредбите от 2014 г. не съответства на добросъвестността.

Проблемът е, че докато ВКС се произнесе за некоректното покачване на лихвата, парите са взети, а заплатата е запорирана. После се води нов процес за връщане на даденото, с който допълнително се натоварва както потребителят, така и съдебната система.

Друг проблем е, че банките често имат много високи неустойки и такси. При забавяне на вноската по потребителски кредит например законът е категоричен – дължи се обезщетение в размер на законната лихва, която в момента е 10 % на година. Но банките предвиждат примерно неустойка за предсрочна изискуемост, такса за събиране на вземането – едновременно със законовата лихва за забава, което е некоректно.

Интересното е, че проблемът с превалутирането по отношение на швейцарските франкове бе преодолян едва с решение на ВКС от 22 февруари 2019 г., когато съдът обяви, че тези клаузи са неравноправни. Тоест, този казус у нас се точи все още, при положение че има три решения на Съда на ЕС по въпроса.

Към момента актуален проблем има при уговорката за капитализиране при рефинансиране на кредита, като при тях се наблюдават различни недобросъвестни практики - например кумулиране на лихва за забава върху лихва за забава, а така също прибавяне към главница на неизтекла възнаградителна лихва, като всичкото това се олихвява още веднъж. Стига се до лихва върху лихва, което е незаконно при потребителските договори.

Има недобросъвестни практики и в частта за предсрочната изискуемост, защото в договорите се предвижда начисляване в тази ситуация на възнаградителната лихва, които би се дължала до края на срока на договора. По този въпрос има висящо тълкувателно дело пред ВКС, като отговорът му е очевиден - при предсрочна изискуемост, тоест когато длъжникът загуби преимуществото на срока, е незаконно заемодателят да търси възнаградителната лихва до края на договора. Това е така, защото възнаградителната лихва е "цената" за ползване на заетите пари за определен срок, а след настъпване на предсрочната изискуемост парите се дължат изцяло и веднага. За периода, в който длъжникът не връща предсрочно изискуемата сума, той дължи само лихва за забава, но не и възнаградителната лихва, която би платил, ако можеше да ползва заетите пари до края на първоначално уговорения срок.

При комуналните дружества и телекомите има ли проблеми?

При телекомите има започната процедура от КЗП да премахнат неустойката при предсрочно прекратяване на договора. Ако вие имате договор за 24 месеца и го прекратите на 13 месец, ви се начислява неустойка в размер на вноските за оставащите 11 месеца, тоест в крайна сметка ще платите все едно че сте ползвали услугата за пълния срок на договора. КЗП заведе колективен иск и сключи спогодба с телекомите, с която се договориха, че могат да искат до тройния размер на месечната такса. Въпреки това в някои заповедни производства отново се искат всички месечни такси до края на периода. Друг е въпросът дали беше удачно КЗП да се съгласява, че във всеки случай е законосъобразно да се уговаря неустойка до трикратния размер на месечната такса. Считам, че съдът е свободен да извърши преценка за неравноправност на подобни клаузи във всеки конкретен случай.

Съветвате ли хората да си вадят бележка за липса на задължения, след като изплатят даден кредит или приключат договор с мобилен оператор, за да не се окаже, че дължат нещо след години?

Хората трябва да пазят всички документи за плащанията си, за да могат да докажат, че са платили, защото се получават счетоводни грешки и банките завеждат дела. При прекратяване на договори следва са изискват изрично справка от кредитора си, че нямат останали неиздължени задължения. Много редки са случаите на измама при платен дълг да се търси отново вземането. По-скоро има случаи на хора, които са погасили задължението си, но поради грешка банката не е отчела това.

Има редица оплаквания от т. нар. ипотекарни длъжници. Какви са техните задължения?

Ипотекарен длъжник е този, който има собствен недвижим имот и реши да го ипотекира не за свой дълг, а за дълг, който е взело друго лице. Ако длъжникът бъде осъден, на публична продан се изнася имотът на ипотекарния длъжник. Поръчителството е още по-тежко, защото поръчителят отговаря с цялото си имущество, докато ипотекарният длъжник отговаря само с ипотекирания имот. Във всички случаи следва да се предвиди задължение на заемодателя да уведомява лицата дали обезпечение за чужд дълг, за евентуално неизпълнение на задълженията на главния длъжник, за да има възможност третото лице да действа – например да плати дълга, за да предотврати продажбата на имота или да може да участва и да се защити в процеса.

Поръчителството не е ли много коварен институт?

Поръчителството е класически институт, съществуващ от римското право и до днес, и е широко използваем договор. Поръчителството се оказва коварно заради ниска култура и социално-икономически зависимост на гражданите, и най-вече заради това, че хората не разбират същността на поръчителството, а именно че при неизпълнение от главния длъжник кредиторът може да потърси целия дълг от поръчителя. Основен проблем е предоверяването на близки и не толкова близки хора. В договора, който вие сключвате, подписвате и прочитате, изрично пише, че отговаряте за чужд дълг с цялото си имущество. Много е важно - каквото и да подписват гражданите - да го четат. Вторият фактор е добросъвестността на този, който иска поръчител. Тоест, банката или небанковата институция трябва да обяснява на поръчителя какви ще са последствията за него при евентуално неплащане от страна на главния длъжник.

Стига ли се често до ситуации, в които поръчители и ипотекарни длъжници плащат за сметка на истинския длъжник?

Стига се до такива ситуации – понякога за поръчителя или ипотекарния длъжник е по-добре да плати, отколкото да търпи принудително изпълнение, като следва да се подчертае, че платеното поръчителят и ипотекарния длъжник могат да си търсят от главния длъжник. Проблемът обаче е, че те не биват уведомявани своевременно за неизпълнението на главния длъжник. Когато главният длъжник спре да плаща, поръчителят обичайно не разбира за това. Това е една недобросъвестна практика на заемодателя, защото, ако знае за проблема, поръчителят може или да поиска главния длъжник да плати, или сам да плати отделните просрочени вноски, за да предотврати предсрочната изискуемост на целия кредит. Защото предсрочна изискуемост означава един кредит, който се връща на части в рамките на 10 години, да трябва да се плати още утре в целия му размер.

В практиката се утвърждава разбирането, че поръчителите следва да бъдат уведомявани на ранен етап за неизпълнение от страна на главния длъжник, хубаво е и законът да даде такава защита, защото има и обратен възглед в практиката. Страните сами договарят при неплащането на колко вноски се стига до предсрочна изискуемост. Но най-често банките стигат дотам, когато загубят контакт с длъжника. Най-лошият съвет за длъжника, когато не може да плаща, е да се укрие. Защото в този случай имуществото му ще се отнеме по принудителен път, като към основното задължение ще се прибавят разноски за принудително изпълнение и адвокатски възнаграждение. Затова по-добрият вариант е да се търси разговор с кредитора и възможности за отсрочване и разсрочване на дълга.

Как вие виждате решаването на проблема с "вечния длъжник"?

Има съвременни решения за личния фалит, но те така и не пробиват път в България. На този етап нямаме социално-икономическа и правна готовност да отговорим на тази перспектива. Това се случва в зрелите икономики. По презумпция финансовите институции носят риска да дадат кредит, както и да не го получат обратно. В един момент социалното изключване на т. нар. "вечни длъжници" става толкова значимо, че става необходимо да се даде възможност за нов старт на длъжника именно чрез процедура за частен фалит. Но има рискове от много злоупотреби и недобросъвестно поведение и от двете страни, което препятства обществения консенсус по приемане на такъв закон, но това е неизбежно в бъдеще.

В заключение искам да подчертая, че в правовата държава съдът е конституционно призван орган да правораздава съобразно точния смисъл и цел на закона, като не следва да се самоограничава до тясно и буквалистично прилагане на закона. Съдът е отговорен да издири точния смисъл на закона и да му придаде реален ефект в защита правата на гражданите.

*Заглавието е на редакцията.

mediapool.bg