България се самоизолира в НАТО и ЕС

България се самоизолира в НАТО и ЕС и съюзниците ни губят доверието си в нас, предупреждава бившият военен министър и експерт по въпросите на националната сигурност Велизар Шаламанов в интервю за Меdiapool.

Според него разделението по същностни въпроси на сигурността, отбраната, външната политика и геополитиката е най-големият риск за България.

"Много хора в България като че ли не могат да разберат този проблем и отделят изключително много внимание да защитават някакви специални отношения с Русия, което е във вреда на нашата позиция в НАТО и ЕС и единството и сплотеността на българското общество", казва Велизар Шаламанов. [div class='right_orange']

Велизар Шаламанов е бил служебен министър на отбраната в правителството на Георги Близнашки и зам.-министър на отбраната в кабинета на Иван Костов.

Един от най-активните защитници и участници в реформирането на българската армия.

Бил е директор по сътрудничество с нациите в Агенцията на НАТО по консултации, командване и управление и директор по сътрудничество с потребителите в обединената Агенция за комуникации и информация на НАТО (NCIA).

От 2008 г. до 2010 г. е член на Европейския форум за изследвания по сигурността и иновации ESRIF, в периода 2002-2013 г. е член на международния консултативен съвет на Женевския център за демократичен контрол на въоръжените сили, а през 2012-2017 г. е член на изпълнителния съвет на AFCEA Int. (международна асоциация на професионалистите по комуникация, информация и разузнаване).

Завършил е Висшето народно военновъздушно училище в Долна Митрополия. От 1984 до 1998 г. е бил офицер в българската армия.

Доцент по кибернетика в БАН. Автор е на няколко книги и стотици статии по проблеми на отбраната, националната сигурност, информационните системи, управлението на промяната, евроатлантическата сигурност и други.

В момента Велизар Шаламанов и експерт по въпросите на отбраната и националната сигурност в "Демократична България".

[class='right_orange' div]Той смята, че българските служби не реагират ефективно на хибридните заплахи и външните опити за натиск, което е видимо в разделението на българското общество.

Велизар Шаламанов коментира още, че България спешно трябва да превъоръжи армията си, като за целта е необходима визия до 2030 година. Според него старото съветско оръжие трябва да се продаде, а не да се инвестират излишни средства в него.

Може ли българската позиция по случая "Скрипал" и ударите на Запада в Сирия да доведе до проблеми в доверието на съюзниците към нас?

Определено позицията на България бе доста различна от това, което бе формирано като консенсус в НАТО.

По-тревожно обаче е, че ние не успяваме да участваме активно в консултациите при взимането на решения. Като че ли ние подкрепяме общото решение, когато то се изработва в Брюксел по линия на НАТО или ЕС, но разговорът у нас е откъснат от формирането му.

България се самоизолира и отделя от евроатлантическата общност. Това поражда съмнения и недоверие към нас, но и недоверие на българите към евроатлантическата общност.

Най-сериозният проблем обаче остава неумението ни да участваме в консултациите, да формираме позиции, които да защитаваме както в евроатлантическата общност, така и в нашата страна. И то позиции, базирани на националния ни интерес, а не в защита на чужди интереси. Позитивният пример около кризата в Косово през 1999 г. показа колко важно е да имаме ясна позиция в национален интерес и на база споделени ценности със съюзниците.

Разделението в българското общество по линия на Русия превръща ли се в опасност за националната сигурност и как според вас то може да бъде преодоляно?

Разделението по същностни въпроси на сигурността, отбраната, външната политика и геополитиката е най-големият риск за България. За съжаление, най-видимото разделение е по линия на отношението ни към Русия. Това е много тревожно. Колкото и да е важна Русия, много по-важно е единството на българите и чуваемостта на нашата сериозна позиция в НАТО и ЕС.

Много хора в България като че ли не могат да разберат този проблем и отделят изключително много внимание да защитават някакви специални отношения с Русия, което е във вреда на нашата позиция в НАТО и ЕС и единството и сплотеността на българското общество.

Влияние в тази посока имат и непрекъснатите хибридни атаки. България реагира ли адекватно на тях? Забелязвате ли някакви пропуски от страна на службите, правителството.... ?

Това разделение на българското общество не се дължи само на наша слабост, а и на сериозен външен натиск. В случая от различни фактори в днешна Русия. Задача на нашите служби и всички органи, ангажирани в опазването на сигурността, е да пресичат такъв тип натиск и действия отвън, които вредят на единството ни.

Съдейки по резултатите, може да се каже, че действията на нашите служби не са ефективни. Виждаме задълбочаващо се разделение в страната, объркани позиции по отношение на ключови въпроси, свързани с нашето членство в НАТО и ЕС и споделянето на обща политика с нашите съюзници. Докато тези въпроси не бъдат решени, ние ще бъдем уязвими. Нашата уязвимост пък привлича още повече желание от вън за въздействие, което е негативно за нас.

Смятате ли, че България изостава по отношение на отбраната от останалите страни в нашия регион?

Не е необходимо да правим сравнение с Турция и Гърция. Сравнението с Румъния би било най-полезно за нас. Определено ние изоставаме и то съществено. До степен, че не можем да бъдем необходимият партньор на Румъния в реализацията на плана за повишена готовност в черноморската зона. Това трябва да бъде преодоляно бързо.

Ние изоставаме, тъй като нямаме ясна приоритетност на отбраната и сигурността, гарантиране на средства за тях и развитие на система за ефективното им управление.

Изолацията е видима от неучастието ни в съществени многонационални проекти, сериозни многонационални формирования, от липсата на каквито и да е многнационални структури и формирования по линия на НАТО и ЕС на наша територия.

Има видима самоизолация на България и изоставане от съседите и то най-вече от страните членки на НАТО – Румъния, Турция и Гърция.

В малко по-широк план, във формата Букурещ – Б 9, в който влизат балтийските страни, Вишеградската група, България и Румъния, отново виждаме видимо изоставане. То е забележимо дори по отношение на Хърватска и Албания във връзка с участието в многонационални формирования и решаването на ключови проблеми на въздушната сигурност, киберотбраната. Все важни, високотехнологични проблеми, ключови за интеграцията. Те обаче в България не са адресирани и липсва сериозна дискусия и професионален дебат.

Как виждате развитието на европейската отбрана. Има ли опасност да се дублират функции между ЕС и НАТО?

Европейската отбрана трябва да се разглежда в рамките на развитието на НАТО. Член 5 на Вашингтонския договор (за колективната защита – бел. ред.) остава основата на европейската отбрана. Този договор се основава на трансатлантическото сътрудничество и европейската отбрана по никакъв начин не трябва да го отслабва.

Развитието на европейската отбрана е свързано с повишаване на националните разходи за отбрана и трябва да се развие под формата на повече многонационални формирования, които да бъдат разположени основно в граничните страни. България трябва да приеме формирования на ЕС, които са част и от силите на НАТО.

Европейската отбрана означава и многонационални проекти. В България обсъждаме три мащабни проекта, но не се вижда опит те да прераснат в многонационални, да се придобива и обслужва съвместно въоръжение и техника, които да бъдат вкарани в многонационални формирования.

В основата на бъдещата европейска отбрана е и интеграция в сферата на изследванията и разработките. В това отношение България практически не може да очаква прогрес при положение, че няма национална програма, която да е добре финансирана и управлявана.

Такава би позволила на нашите екипи да влязат в многонационални проекти на ЕС чрез европейския фонд за отбрана и Организацията за изследвания и технологии на НАТО, където ние практически отсъстваме поради липсата на финансиране.

В следващия европейски бюджет се очаква да бъдат повишени разходите за отбрана, дори за сметка на тези за кохезията и селскостопанската политика. Много важно е ние да участваме с предложение как те да бъдат използвани, за да може страни като България, които са гранични и изостанали в превъоръжаването да имат привилегирован достъп. Това обаче може да стане, само ако сме изпълнили ангажимента си да отделяме по 2% от БВП за отбрана и сме показали капацитет за управление на проекти – и изследователски с финансиране от 2% от военния бюджет и за придобиване на способности с поне 20% от разходите за отбрана.

Правителството забави значително проектите за модернизация на армията. Смятате ли, че този кабинет има наистина политическа воля да модернизира армията?

Лично на мен ми липсва визията на правителството за превъоръжаване. Вече е много по-важно да говорим именно за превъоръжаване, а не за модернизация. Съществуващата техника практически не подлежи на модернизация, с която да постигне съвременни характеристики и оперативна съвместимост. Вече трябва да говорим за цялостна подмяна на основни образци въоръжение и техника.

За това е необходима дългосрочна визия.

Превъоръжаването не може да бъде реализирано с малки стъпки, както се опитваме ние. Освен подмяна на техниката се изисква нейната интеграция както у нас, така и в силите на НАТО и ЕС като цяло.

Правителството твърди, че ще реализира едновременно и трите големи проекти – за придобиването на нов тип изтребители, бронирани машини за Сухопътните войски и два нови патрулни кораба. Къде виждате най-голямата опасност в този план?

Най-голямата опасност е, че ние не сме извлекли поуки от първата вълна на превъоръжаването в периода 2002 – 2008 година. Практически всички проекти – за транспортни самолети, хеликоптери, транспортни средства за Сухопътните войски, модернизацията на радарите и редица други, са неуспешни от гледна точка на добро управление и ефективност.

Те не доведоха до придобиването на нови бойни способности. Постоянно сме свидетели на проблеми с поддръжката и експлоатацията им.

Без да бъдат анализирани тези проблеми и да бъде изградена стройна система за придобиване на ново въоръжение и техника, на интеграцията им в нашата армия и след това на интеграцията на нашите подразделения в структурите на силите на НАТО и ЕС, не може да се очаква значителен напредък. Използването на опита на агенциите на НАТО и ЕС в тази сфера за страна като България е едно възможно, да не кажа необходимо решение.

Извън тези принципни въпроси, вие смятате ли, че България може да си позволи да задвижи паралелно и трите проекта. Подобни разходи са предизвикателство и за държави с далеч по-голям Брутен вътрешен продукт (БВП) от България?

И трите проекта изглеждат много скъпи, но всъщност те не решават проблема с превъоръжаването на нито един от видовете въоръжени сили. Осем самолета няма да решат проблема на бойната авиация, а паралелното им експлоатиране заедно с наличните в момента самолети МиГ 29 и Су 25 ще доведе само до оскъпяване и усложняване на функционирането на ВВС.

Същото важи и за Сухопътни войски, където вече има навлезли отделни образци нова техника, а има и огромно количество стара. Придобиването на ограничено количество нова техника, която да бъде използвана заедно със старата, ще създаде големи проблеми в логистиката, експлоатацията и поддръжката.

Ние не умеем добре икономически ефективно да поддържаме техниката.

Макар и да изглеждат трите проекта много скъпи, те първо, че не решават реално проблема с превъоръжаването, защото са с ограничен обхват и не е предвидена пълната им интеграция у нас и в НАТО.

Трябва да се освободим ефективно и от старата техника. След минимална модернизация тя може да бъде реализирана на външни пазари. Едно от правилата на промяната е готовността да се откажеш от старото, да се освободиш от ненужното или неефективното.

Ако всичко това не се случи, трудно би могъл да се постигне сериозен напредък в усъвършенстването на нашите способности.

В такъв случай, как виждате целия процес по превъоръжаване?

Трябва да се постигне съгласие по една много ясна визия поне до 2030 година. Трябва да се подготви реалистична финансова рамка в съответствие с поетия от България ангажимент за отделянето на 2% от БВП годишно за отбрана, от които 20% да са за нова техника, а 2% за научни изследвания.

След като се постигне този ангажимент, много ясно трябва да се определи какви подразделения трябва да се превъоръжат и как те ще станат част от националната структура на силите и на силите на НАТО и Европейския съюз.

Дори при достигането на тези 2%, пак може да не достигат средства. Те трябва да бъдат осигурявани чрез участието в многонационални проекти и механизми на НАТО и най-вече на ЕС.

Трябва да залагаме на тезата, че ние сме гранична страна, много изостанала в превъоръжаването, но въпреки това изпълняваща своите ангажименти в рамките на НАТО и ЕС за 2% от БВП и предлага ефективни механизми с общи средства да реши някои ключови проблеми с оперативната съвместимост и готовността на силите, за да могат да бъда напълно интегрирани в Алианса и зараждащата се европейска система за отбрана.

В тази област трябва да излезем от очерталия се омагьосън кръг – превъоръжаването не върви, защото няма подкрепа на Премиера, правителството и парламента, а те не подкрепят превъоръжаването защото МО не е представило цялостен и реалистичен (но и амбициозен) план, съгласуван в НАТО и ЕС. През 1999 г. подобен проблем в преструктурирането на отбраната се реши успешно с Военната доктрина и План 2004 – подобно решение е необходимо и сега.

Как оценявате курса, поет от военния министър Красимир Каракачанов, да налива приоритетно средства в една по-мащабна поддръжка на старите съветски изтребители?

Мисля, че този разход на средства не ни приближава до една сериозна евроатлантическа визия. Това не е полезно за България, за въоръжените ни сили, за военнослужещите и за нашата индустрия.

Да не говорим за допълнителните проблеми, свързани с отношенията с Русия в момент, в който всички наши съюзници имат по-различно поведение от нашето.

Най-доброто решение за наличната техника, която разполага още с качества, е заедно с нашата отбранителна индустрия и съюзниците ни, в рамките на политически консултации да се намери възможност да бъде реализирана на световните пазари. Има голямо търсене на военна техника, включително съветска. Трябва минимална модернизация, която ние можем да извършим.

Ние може да се освободим от старата техника и да придобием средства, които да бъдат използвани за по-ускорена подмяна на техниката в нашата армия с нови, напълно съвместими образци. Възможни са и схеми на каскадиране, при които от наши съюзници да получим добра техника и съвместно реализираме старото наше оборудване в трети страни. Въпрос на консултации, доверие, визия.

Сега се поставят въпросите за мобилност, по-бързо придвижване на силите в Европа и взаимна поддръжка. Представете си, ако в определена ситуация приемем в България сили на НАТО или европейски страни, и се окаже, че те не са съвместими с нашата техника. Или да се окаже, че те са с много по-висока степен на готовност и характеристики отколкото България може да предостави за решаването на собствените си проблеми по сигурността.

Това би било много неприятно.

Виждате ли някаква формула за решаването на кадровия проблем в армията?

Този проблем има много измерения. Едното от тях, което не трябва да се пренебрегва, е възнагражденията и различните стимули, необходими за привличането на качествени хора и задържането им за по-дълго време.

Докато участвахме по-активно в операции зад граница, имаше интерес към военната професия. Сега, когато няма такова интензивно участие, трябва да се търси по-значително присъствие в многонационални учения и да приемаме повече многонационални формирования у нас.

Сериозна мотивация ще бъде влизането и ротацията на повече наши военнослужещи и цивилни специалисти в структурите на НАТО и европейската отбрана.

Не на последно място стои и въпросът за реинтеграцията на военнослужещите в гражданския живот. Това е един въпрос, който трябва непрекъснато да се обсъжда. Това са високо подготвени хора, които биха имали голяма стойност за обществото, ако се подпомогнат за пълната им интеграция.

Не виждам решение във връщането на наборна служба или развитие на всякакъв вид паравоенни формирования. Напротив, то би влошило проблема и би било контрапродуктивно.

В това число и т.нар. доброволна казарма?

Ние нямаме достатъчен капацитет да управляваме и развиваме такъв тип формирования. За това също са необходими пари, опит и хора, които ни липсват и в професионалната армия, която е ядрото на нашата армия. Трябва да се съсредоточим върху изграждането и укрепването на това ядро преди да се мисли за всякакви други решения.

Ако не сме успешни в превъоръжаването и професионализацията на ядрото на армията, всичко друго само ще ни отклонява от постигането на целта.

mediapool.bg