Цар Борис Трети - държавникът и дипломатът, който върна на България Южна Добруджа

Преди 120 години, на 30 януари (18 януари по стар стил) 1894 г. в София 101 топовни гърмежа възвестяват раждането на първородния син на княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза – княз Борис Трети.

За жалост Борис загубва майка си едва петгодишен. Липсата на майчина ласка сближава четирите деца на цар Фердинанд - Борис, Кирил, Евдокия и Надежда, още повече че монархът ги възпитава строго и се отнася твърде сурово с тях. Съдбата им не е лека, а за княз Кирил тя е трагична.

Едва 18-годишен, току-що завършил Военното на Негово Величество училище, княз Борис е изпратен от баща си на фронта и участва в Балканските войни (1912 - 1913 г.) и в Първата световна война (1915 - 1918 г.).

Има десетки спомени на български войници и офицери, които разказват за поведението на младия престонаследник, който дели оскъдната войнишка храна и подгизва в калта на окопите, воюва наравно с тях и спечелва уважението им с храбростта и скромността си.

Безогледната жестокост на войната обаче завинаги отвращава бъдещия цар, който по-късно като държавен глава прави всичко възможно да държи България настрани от пожара на войните.

Едва 24 годишен, на 3 октомври 1918 г. Борис поема управлението на България след абдикацията на баща си. Това става в един от най-мъчителните и трагични моменти от новата история на българската държава, когато българите трябва да изпият до дъно горчивата чаша на един от най-несправедливите мирни договори.

Едва ли е било леко на младия цар, оставен без подкрепата на най-близките си в една враждебна обстановка, създавана от авторитарния режим на Стамболийски, който не прикрива презрението си към монархията и успява бързо да си спечели врагове с безпардонността, примитивизма и жестокостта си.

Въпреки това цар Борис е недоволен от преврата на 9 юни 1923 година и не одобрява насилствената смяна на властта, а още по-малко убийството на Стамболийски. Две десетилетия по-късно, генерал Бойдев става свидетел на отказа на цар Борис в Скопие да подаде ръка на един от македонските революционери, за когото се твърди, че е убиецът на Стамболийски.

Тежка е царската корона, а тази на главата на младия цар трябва да е била една от най-тежките. Чудовищно несправедливият Ньойски договор обрича България на тежки репарации, откъсва от страната големи територии с преобладаващо или изцяло българско население. В страната се стичат прокудени от родните им домове след жестоки етнически прочиствания стотици хиляди бежанци, останали без покрив над главите и само с дрехите на гърба.

Преди месец в словото си за подвига на капитан Списаревски, загинал, за да защити софиянци от смъртоносния бомбен товар на американските летящи крепости, Дянко Марков напомни, че Списаревски е дете на бежанци от поробена Добруджа и че тогавашна бедна България успява да осигури и подслон, и препитание на половин милион бежанци, а днешна България се задъхва в омраза срещу няколко хиляди измъчени хора, бегълци от една жестока гражданска война.

"България, развълнувано напомни Дянко Марков, много пъти е давала подслон на измъчени хора, колкото и бедна да е била.“

Много думи могат да се кажат за управлението на българския монарх цар Борис Трети, за подвига му да остане на своя пост през Втората световна война, а не като останалите европейски владетели да изостави народа си на произвола на окупаторите и на една неминуема гражданска война.

И не само че остава на поста си, но успява – благодарение на куража си и на прозорливостта, да прекара кораба на България почти без драскотина сред оглушителния грохот на сблъскващите се айсберги на воюващите страни. Успява да запази българите да не гинат на фронта в една чудовищно жестока война и успява – единствен в цяла Европа, успешно да се противопостави на Хитлер и да запази от изселване извън страната (а като се разбира след войната – и от смърт) всички евреи, намиращи се в държавните граници на България.

Приживе цар Борис избягва като по чудо да стане една от многобройните жертви на комунистически терористи, които обаче помилва от смъртните им присъди, когато има възможност.

Днес, когато отбелязваме 120 години от рождението на този достоен български държавен глава, може би е добре да си припомним един от най-блестящите му дипломатически ходове – връщането на Южна Добруджа на България, събитие, отбелязано в спомените на съвременниците.

Тъй като малцина са успелите да се сдобият с отдавна изчерпаната книга със спомени на баща и син Георги и Гочо Чакалови "Такива бяхме“, предлагам на читателите откъс от спомените на авторите.

Изказвам специална благодарност на г-н Цвятко Кадийски и Ротари клуб, издали тези безценни за българската история мемоари. Да се надяваме, че ще успеят да осъществят благородното си намерение за повторно издание на книгата.

*

Из спомените на Гочо Чакалов:

"Докато пътувах обратно с трамвая, си мислех колко често се явяваше това “Но”, и как в живота на човека се намесват неочаквани фактори, които изтласкват развитието му в непредвидена посока. Така беше и с избора на моето житейско поприще: лекар? търговец? инженер?

Добре бе, моето момче, но ти забрави ли, че си роден в Калиакра. Забрави ли, че цялото ти семейство е изгонено през 1919 година оттам, че когато си бил пеленаче на три месеца, сте предприели бягство през граница, и по вас е била открита стрелба? Забрави ли, че сте напуснали златна земя, окупирана от румънци, в която не е имало нито един румънски гроб? Страхуваш ли се да се подготвиш да отвърнеш един ден на стрелбата? Как ще гледа на теб цял добруджански квартал във Варна, населен с изгнаници, чакащи някой да възстанови справедливостта, за да може да се върнат по родните си места? Какво поприще си избираш?

Нека вмъкна тук в скоби, че председателката на класа ни в Американския колеж, също добруджанка, ми беше вписала в албума, който получаваше всеки колежанин при напускане на колежа, вместо обичайните пожелания от типа на “Разтвориш ли тези снимки, спомни си за мен”, просто думите: “Гочо, нали ще освободиш Добруджа?”

Попрището сякаш ми беше предопределено от самия живот: професия, пряко свързана с възстановяването на една справедливост. За съжаление днес обществото трудно може да си представи как се гледаше по онова време на един офицер, и какво представляваше той в това общество.

...

Впрочем, немците знаеха, че съм добруджанец. Тази тема често присъстваше в свободните ни разговори. На всички бе известно, че Германия бе принудила Румъния да върне Трансилвания на Унгария и Южна Добруджа на България, но че България бе отказала да приеме такъв "немски подарък". Те не криеха недоволството си от тази българска "неблагодарност".

За разлика от Унгария, България проведе сравнително дълги преговори с Румъния и получи обратно своите територии на базата на договор, сключен между двете страни. Немците подхвърляха упрека, че с този договор България се задължавала да плати на Румъния някакъв дял от разходите за строителството на пристанището в Балчик, както и да признае правото на собственост на румънския кралски двор върху двореца, където се намираше сърцето на кралица Мария.

Трябва да си призная, че и на мен тези неща не ми се нравеха. Унгарският регент Хорти предвождаше на бял кон войските си, които ден след ден освобождаваха в тържествен поход румънски области, населени от унгарци. А ние преговаряхме с окупаторите "мамалигари", които нямаха никакво право да държат българска земя и бяха фактически принудени да ни я върнат.

Но дойде време, когато разбрах смисъла на всичко, извършено от "Кобурга военнопрестъпник".

След подписване на Крайовския договор в 1940 г., по силата на който получихме Южна Добруджа, България запита официално Великите сили дали признават валидността на този договор. Отговорът беше положителен. И в края на войната унгарците трябваше да върнат на Румъния своите територии с милиони компактно унгарско население, докато Добруджа си остана наша.

Така става, когато те управляват "немски агенти" и "военнопрестъпници".

И така, явно беше, че германците един ден ще напуснат България. Надеждите им за спечелване на войната се градяха на някакви тайнствени оръжия, които щели да бъдат употребени за светкавична победа. Но ходът на военните действия неумолимо показваше, че Вермахтът ще се върне там, откъдето беше тръгнал. Сред българското офицерство не се намери нито един техен приятел, който да им помогне, като пренебрегне интересите на народа си.

Най-малко "Кобургът". Колко долна и дефектна трябва да бъде една човешка душа, която се опитва да хули този, който се пожертва, за да спаси българските майки от черните забрадки. Необходимо е много безразсъдна вътревидова зоологическа омраза, присъща в случая на духовно по-нискостоящия към духовно по-високостоящия, за да може той да бъде наречен "военнопрестъпник".

И все пак, това беше мнение на д-р Желю Желев, най-видния български гражданин дисидент и пръв президент, избран от по-голямата половина на българския народ. Скоро след избирането му започнаха да го поддържат почти всички от другата половина на "електората", които бяха гласували против него, а повечето от предишните му поддръжници го отрекоха. Но той си остана виден български държавник. Неговият "рейтинг" (каква хубава българска дума!) уникално покрива в различно време целия български електорат. И ако всички наши сънародници достигнат (или паднат) до това равнище на държавнически разум и обществена зрялост, т.е. да не знаят кое е бяло и кое е черно, кое е престъпно и кое е благородно, кое е добро и кое е лошо за родината ни, тогава ние всички ще стигнем до жалкото ниво на обществено съзнание, при което един народ може спокойно да чака следващото си робство.

Темата е много непопулярна и неприятна. С това съм напълно съгласен. Но много бих бил доволен, ако някой успее да ме убеди, че тя е безпредметна.

Нека след това необходимо отклонение пак се върна към спомените си.

При погребението на цар Борис ІІІ вървях доста близо до лафета с неговите тленни останки. До ден днешен от паметта ми не може да се изличи споменът за един много странен, невъзпроизводим и много силен звук: плачът на хиляди хора, струпали се от двете страни на процесията от Двореца до Централната гара. Цяла седмица преди това тези хора се бяха редили на опашка по четири души, за да могат да се поклонят пред тленните останки на Царя, изложени в храма "Александър Невски".

Опашката се извиваше през бул. "Цар Освободител" до Орловия мост и оттам до стадиона "Левски". През късните часове на нощта тя намаляваше най-много до Ректората. Историкът един ден ще каже дали някога българският народ е бил толкова единен, колкото през тези дни на всенародна скръб. Комунисти? Републиканци? Търси ги със свещ, с лампа, или ако искаш и с прожектор посред бял ден. Такива нямаше. Спомням си и хлипащия глас на мой бивш учител по музика от Американския колеж Драган Прокопиев, който понякога твърдеше, че е комунист. Той със сълзи на очи оплакваше загубата на царя...”

mediapool.bg