До дванайсетокласниците: 7 съвета и 8 песни

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, чрез който от 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани послания до абитуриентите випуск 2020.

Автори на посланията са писатели, актьори, художници, преподаватели, издатели, лекари, журналисти и граждански активисти.

Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни.

Публикуваме пълния текст на посланието на Станислава Запрянова-Кинг.

Здравейте, мили млади хора!

Това е 11-тото писмо от тази вдъхновяваща поредица. По мое време завършвахме гимназия след 11 клас, така че викахме на бала, броейки само до 11. Е, спестявахме си няколко минути викане за нощта (с едно число по-малко всеки път). Но после момчетата ни губеха по 2 години за военна служба. Всъщност озовавахме се във възрастния свят далеч по-незрели от вас. Вашата година в ‘‘повече‘‘ е ценно време за развитие, струва ми се. Но ето, че сега тя вече изтича.

Поканиха ме да ви пиша като психолог, защото работя с млади хора като вас и вярвам, че мъничко им помагам да започнат да разбират себе си и другите по-добре.

Предлагам ви някои практически изводи за неща, които зная със сигурност. Не само защото невро-науката и психологията ги документират, а защото сама съм ги изпитала на гърба си.

В края на 80-те имахме една официална абитуриентска вечер, и една – само наша си, по-неофициална. На втората ни абитуриентска вечер аз не отидох, дори не помня защо. А на другия ден получих по пощата малък, неподписан пакет с касетка – тогава слушахме музика от касетки! - с компилация от песни. Явно беше от някое момче, с което сме се разминали предишната вечер. Беше ми направил плейлист.

Пазих касетката поне 10 години след това, докато не се изгуби, заменена от компакт дисковете. Така и не разбах кой я беше изпратил...

В това писмо бих могла да ‘‘предам нататък‘‘ този анонимен жест. С вас не се познаваме – за първи път чувате името ми: музиката ще ни свърже по-бързо. Музиката е най-добрият начин за прекарване на времето според Стравински. Към всяка от моите идеи в писмото има и по една песен. Можете да слушате съответната песен, докато четете. Или си я пуснете след това.

Ето ги тези седем съвета (с повече от 7 неща на брой човешкият мозък по правило се затруднява). Ако искате, четете "бавно" – например, само по един съвет на ден.

1. Край с ученето? Надали. Учим цял живот. Учим от всичко. Не е задължително да имаме учител, нито класна стая. Нито да сме в модерна зала за конференции с презентации и слайдове. Ученето се случва като тайнство – то е тази интимна част от живота на мозъка, която работи дори и докато спите, дори и да не го искате. Като силна и трайна любовна връзка. Ученето, освен усвояване на идеи и мисли, е и игра с въображението, понякога дори с невъзможни и нови светове. Когато се случва истинското учене, вие сте и художникът, и моделът на една картина. Съветът ми тук е, когато "играете" с нови идеи, пишете на ръка! Да, има чудесни, страховити и бързи програми, инфо-графики, таблици, магии на технологиите, изкуствен интелект. Но изследванията показват, че все още мозъкът ни ражда най-добрите идеи, когато в ръката ни има молив и той "играе" с листа.

2. Зрялост. Кой кога достига зрялост? И за какво им е на хората да сложат една черта – ето, от тук нататък вече си зрял и значи си отговорен, мъдър... От друга страна, сигурно голяма част от родителите ви, (в това число и аз), ще си признаем, че не винаги се чувстваме достатъчно зрели. И че понякога чуваме от вас неочаквано зрели съвети и мисли, което кара сърцата ни да трепнат от гордост.

А мъдри ставаме всъщност в момента, в който разберем, че не сме център на света, че има още други, стотици милиони като нас, че в много случаи те ще са по-успешни, по-знаещи...по-различни от нас и че въпреки всичко, ние сме ОК с това откритие. Помъдряваме в момента, когато усетим, че няма само лошо и добро, черно и бяло, ‘‘тъпо‘‘ и ‘‘яко‘‘, морално и неморално, аз и ти, ние и те, а че има неизброими нюанси в човешките истории за всичко, което можете да си помислите. И всичките тези нюанси могат да ни направят щастливи в един момент, а нещастни – в друг.

Порастваме, когато успеем да преглътнем обида и да простим.

3. Когато взимате важни решения, а сте объркани и се колебаете, вижте от какво точно ви е страх. Защото страхът, дори и да го замитаме под душевното си килимче, си стои там и прашасва, а може и да ни спъне ненадейно. Затова първо се справете със страха си. Вгледайте се в себе си и го потърсете. Дори го назовете. Да бъдеш смел не значи да не знаеш какво е страх. Смелостта е приемане на страха, познаване на себе си в момент на силен страх. Всички се страхуват. Когато бях малка си мислех, че родителите ми са супер-герои, безстрашни и побеждават всякакво зло. Много деца мислят така. И после, когато срещнат страха в очите на родителите си, се чувстват излъгани. Страховете на всеки човек се свеждат до тези два: дали съм достатъчно ценен и дали ще ме обичат. И това може да ни извиси, но и да ни разболее, да ни направи едновременно уязвими и агресивни. Тъй че, сприятелете се със страха си.

4. Ти си аз и аз съм ти. Колкото и да намираме различия между нас и да вярваме в собствената си уникалност, всъщност всички сме много еднакви. Цялата първа част от професионалния си живот изучавах и изследвах различията между хората. Обучавах другите да ги разпознават, разбират, да се свързват въпреки тях. Сега, години по-късно, вече разбирам колко еднакви сме всъщност. Различията ги има, разбира се. Тук са си, няма да ни избягат. Но всичко, което ни прави хора отвъд местоживеенето, отвъд класата, възрастта, цвета на кожата, убежденията и религията, предразсъдъците, нравите, отвъд конфликта, трагедията, комедията в отношенията ни, отвъд всички парадокси на този живот, е едно и също: Всички искаме да сме добре, да се разбираме с хората, които обичаме, да "побеждаваме‘" това, което мислим за несправедливо, да можем да вземем от живота онова, което разбираме под щастие, да сме сигурни, че то ще дойде до нас, сега, тук, веднага....И сме толкова еднакви в страховете си и силните си желания, че приличаме на кошер с опиянени и объркани пчели. Затова следващия път, в който сте заслепени от гняв към някого, спрете за момент и си представете как той/тя са били също деца и ги е било страх. Поставете се на тяхно място...Бъдете съпричастни. Полагайте усилия за по-осъзнато общуване.

5. Когато си сам. Или сама. Когато няма дори на кого да се обадиш по телефона..., не само, когато няма кой да те разбере, но когато наистина няма никой. Ще ти е тежко. Но, сред милиардите хора, винаги има и човеци, които ще бъдат в точния момент, на точното място. Може би просто трябва да изчакаш търпеливо този момент. Не е лесно да си търпелив, когато времето, твоето време, тече и без това доста бавно. Светът те дърпа по-силно от гравитацията, трудно е да забавиш темпото, когато се носиш на гребена на вълната. Не е лесно. Но е възможно. Спри за момент и се огледай наоколо в това, което е. Не в това, което искаш, или не искаш да бъде. А в това, което е. Тук винаги има утеха. Може да не е нужният отговор на всяка цена. Може да е нов въпрос, който стои до теб като приятел. Тогава, точно в този момент, ще усетиш света, себе си, и всички възможности, които те очакват.

6. Конфликтът с родителите. Семейните истории се повтарят. Децата порастват, децата им – също. Често носим драскотини и рани от детството, от конфликта с родителя, породен от борбата му със себе си, от неговите мечти и страхове за нас. Ще ви дам "рецепта‘" как да се "излекувате" от това (иронизирайки всички публикации за алгоритми на лесно справяне с проблеми): Дори и все още да сте ядосани на вашите родители, (като всеки тийн), в удобен момент просто идете до майка си, баща си, хората, които са ви отгледали и на които сте най-сърдити, и ги прегърнете – ей така, спонтанно. Не казвайте нищо. Просто искрена прегръдка. За половин минута. (И само ако не сте в карантина!). Докато ги прегръщате, си кажете на ум: "Прощавам ви всичко, за което сме били в конфликт". И за да завършите тайнството, идете при баба си и дядо си, дано да са живи и здрави, но дори и да ги няма до вас, си ги представете, прегърнете ги и този път мислено си кажете: "Прощавам ви за грешките на мама/татко, които са допуснали с мен.".Ако мислено простим на предците си, отваряме пространство за обич и доверие към децата си. Или както мъдро се казва в поговорката: "Ние не наследяваме земята от предците си, а я взимаме назаем от децата си‘".

7. И накрая – Не се взимайте непрекъснато на сериозно. Разбира се, към решенията, които избираме за живота си, за хората до нас, за излизането от конфликт, за прошката, трябва да сме много внимателни. Но хванем ли се в непрекъснато мърморене, в черногледство, критикарство и най-вече в самосъжаление, време е да се вслушаме в песничката на Монти Пайтън: "Винаги гледай на живота от светлата му страна"

На добър час, Випуск 2020!

*******

*Станислава (Стаси) Запрянова-Кинг е психолог, майка, учител на деца, преподавател на студенти, консултант на бизнеси, коуч на младежи, изследовател и съветник на екипи с културни различия и междукултурна комуникация, учител по MBSR (Mindfulness Based Stress Reduction), организатор на граждански протести, доброволец в подкрепа на хора с психически проблеми. Съавтор на обучителна книга от поредицата Cultural Detective© за българската култура и ценности. Живее на различни места из Европа, в момента във Великобритания, но винаги, когато може, се връща в България, за да черпи вдъхновение. Въпреки че още не е намерила начин как да бъде едновременно на две места, силно вярва, че само в многообразието и на път човек открива своя смисъл.

mediapool.bg