Ивайло Калфин: И работниците с ниска квалификация вече напускат страната

Работодателските и синдикалните организации в България отдавна са институции, възприемани една ли не наравно с правителството, което съгласува с тях най-важните си икономически и социални политики. Напоследък обаче прави впечатление, че те все по-често се държат като партии или лобистки организации, заемащи страна в политически интриги и използвани като инструмент на властта за уреждане на политически сметки. В същото време стои въпросът доколко и за кого са представителни тези организации и дали т.нар. социален диалог с правителството, в който те участват, е от полза за обществения интерес. Mediapool ще представи различни гледни точки по темата.

Представяме мнението на Ивайло Калфин, бивш вицепремиер и социален министър, настоящ специален съветник на еврокомисаря по бюджета и човешките ресурси.

Г-н Калфин, има ли баланс между защитата на интересите на бизнеса и на работещите у нас в момента и успява ли държавата да създава и поддържа подобен баланс?

Някакъв вид баланс има, доколкото има някакво приемливо равновесие между интересите на едните или другите. Иначе едва ли тази ситуация в момента е най-добрата, тъй като тя създава големи различия в трудовите доходи на различните групи.

Синдикатите и работодателите изпълняват ли функциите си и успяват ли да произведат реален социален диалог или основната им цел са заигравките с властта?

Мисля, че изпълняват функциите си и, слава Богу, че ги има. Винаги можем да търсим критики, но е по-добре да има такъв диалог, отколкото да го няма. Понякога са крайни и едните, и другите. Крайността на едните предизвиква и крайност в другите, но това е част от диалога.

Защо работодателите се оплакват от недостиг на работна ръка, а в същото време се съпротивляват на всякакви социални мерки - оплакват се от вдигането на заплатите, от покачването на максималния осигурителен доход, от създаването на фонд за хората с увреждания?

Това е криворазбрана защита на интереси и е пример за крайност в позицията. Сигурно работодателите се притесняват за разходите за труд, които правят, но от друга страна виждаме, че липсата на достатъчни разходи за труд просто пъди хората и увеличава трудовата миграция. Така че, не става със сваляне на данъците допълнително, а става с по-високи заплати и работодателите трябва да приемат, че трябва да увеличат разходите за заплати.

Но работодателите намират рационални аргументи срещу всяка от предложените мерки и твърдят, че тя няма да е ефективна. Не ги ли притеснява, че докато те се оплакват, дори работниците с ниска квалификация заминават зад граница?

Това е така – трудовата миграция вече е и в нискоквалифицираните групи. Едно изследване наскоро показва, че липсата на необлагаем минимум в България прави и ниските работни заплати абсолютно неконкурентоспособни на тези на Запад. Този процес ще се увеличава, докато не се увеличат доходите.

А работодателите не го ли разбират това според Вас? Не разбират ли, че балансът е нарушен?

Те го разбират, но проблемът е, че не се стига до този диалог. В момента работодателите например спорят защо държавата увеличава с 10% заплатите в бюджетния сектор. Те предлагат държавата да съкрати 10% от служителите, но далеч не е толкова лесно. Всеки може да приказва безкрайно за съкращения, но държавните служители и публичната сфера като цяло започва да стига до много ниски доходи. Утре ще се чудим откъде да намерим хора, които да работят в държавната администрация и обществените услуги.

А как си обяснявате изказванията на шефа на АИКБ, че работниците са "нискообразовани маргинали"?

Напоследък като че ли става мода в България представители на важни институции да не си мерят приказките. Според мен това са абсолютно неприемливи думи за определяне на хората, които взимат ниски заплати. Има много кадърни и грамотни хора, например работещи в социалната сфера или в звена в държавната администрация, които получават страшно ниски заплати и това не ги прави маргинали.

А ако погледнем към синдикатите, те доколко са представителни? Има ли автентична синдикална дейност в България?

Имаме автентична синдикална дейност, но профсъюзите не са достатъчно широко представителни или поне в такава степен, каквато е налице в развитите европейски държави. Причината е, че в голяма част от фирмите синдикати не се създават. Виждаме практиката, че когато дойдат чужди инвеститори, първата им работа е да насърчат създаването на синдикати, за да се канализира диалогът. Но българските собственици не обичат синдикати.

Смятате, че трябва да се създават синдикати на микрониво – фирма по фирма, така ли?

Да, защото сега синдикатите не са представени достатъчно широко в частния сектор. Те са основно в държавната администрация, в големите инфраструктурни предприятия, в мините. В много от частните компании въобще няма синдикална дейност. Това се дължи на различни причини – нежелание на работодателите да създават синдикати и недоверието сред хората, че когато се обединят, могат да си представят колективно исканията пред работодателя.

Нормални ли са заигравките с властта като например инициативата на изпълнителния директор на КРИБ Евгений Иванов да изкара 20-хиляден контрапротест срещу майките на деца с увреждания в полза на вицепремиера Валери Симеонов?

Тук според мен се объркаха две неща. Няма кой не само в държавата, но и по света да защити Валери Симеонов за нещата, които наприказва. От друга страна, работодателите искат стабилност. Те не искат разклащане на властта, нови избори, ново управление, защото вече са влезли в някакъв коловоз на диалога. Тези неща обаче не трябва да се бъркат.

А дали конфликтът между работодатели и синдикати ще продължи, дали ще е възможен диалогът, при положение че толкова време не може да се постигне дори договореност за минималната работна заплата?

На мен много ми се иска да се приеме механизъм за договаряне на минималната работна заплата, но становищата по този въпрос са много крайни. Едните искат да направят така, че тя да расте много малко, а синдикатите искат обратното. По принцип има диалог, той е много интензивен на високо равнище и това е добре. Те се познават, експертите им се познават, има консултации. Нормално е да има сблъсъци, но синдикатите и работодателите имат един общ интерес – икономиката да върви, финансите да са стабилни и държавата да върви напред, така че винаги може да се намери общ интерес.

Каква е ролята на държавата? Доколко трябва да се съобразява с едните и с другите?

Ако са силни работодателите и синдикатите и са достатъчно представителни, а също и диалогът между тях е добре структуриран, държавата може и да не се намесва. Това е идеалният случай, но, за съжаление, у нас трудно може да се случи заради по-малката представителност, множеството на брой организации и др.

mediapool.bg