Възстановяване след зверства*

Ужасяващи деяния

Това се случи след обяд на 22 юни 2011 година. Пред правителствения център (Regjeringskvartalet) в Осло избухна паркирана кола-бомба. Центърът е висока сграда, кабинетите на министрите са на последния етаж. Сградата и околностите изглеждаха така, сякаш сме във война. Осем души загинаха на място. Мнозина пострадаха сериозно и бяха настанени в болница. Впоследствие се оказа, че извършителят е попаднал в задръстване с натъпканата си с експлозиви кола и затова бомбата e била взривена час след приключване на работното време. Ако беше детонирана според плана, жертвите щяха да са стотици.

Първите опити да бъде обяснено това ужасно деяние бяха направени непосредствено след инцидента. Може би е ислямистко отмъщение за участието ни във войните в Афганистан и Либия? Или заради това, че препечатахме карикатурите за Мохамед? Ако случаят бе такъв, настъпваха лоши времена за имигрантите в Норвегия.

Но със спускането на нощта, плъзнаха други обезпокоителни новини за стрелба в летен лагер за млади политически активисти на Лейбъристката (Работническата) партия. Това се случило на малък остров в езеро, намиращо се на час път с кола от Осло. Висок мъж крачел напред-назад из острова, убивайки методично всеки, когото откриел – някои от жертвите бяха само на 14 години. Без всякаква милост той застрелвал всеки младеж, който попадал пред погледа му. А те били много. 69 са убитите на острова. Общо с тези от центъра той уби 77 души.

Ужасът, отчаянието и мъката, които обхванаха страната, могат да бъдат пресъздадени само от художник. Аз ще се въздържа от описание и само ще посоча новината, която все пак донесе някакво облекчение през дългата нощ. Извършителят не беше имигрант, а висок рус мъж, очевидно норвежец. Скоро стана ясно и друго – това е същият мъж, който няколко часа по-рано бе взривил правителствения център.

Възстановяването

Възможно ли е дори да мислим за възстановяване след такива събития?

Убитите никога няма да се завърнат, освен в сънищата и спомените. Вероятно близките им вярват, че убиецът трябва да гори в ада завинаги.

Какво тогава остава за възстановяване?

Рози вместо омраза

В случая, на 22 юли някои от елементите на онова, което може да бъде възприето като процес на възстановяване, бяха задействани веднага. Скоро след избухването на бомбата премиерът направи изявления по радиото и телевизията. Изказванията му бяха изпълнени с мъка и солидарност с жертвите, но освен това централно място в тях през онази нощ и в следващите дни и нощи заемаше следното – ние няма да отвърнем на тези деяния с отмъстителност и терор, а ще го направим, като запазим идеалите си за демократично общество.

На третия ден след зверствата бе организирано бдение пред кметството в Осло. Градът има население около 600 000 души. Смята се, че около 150 000 души бяхме там. Престолонаследникът говори, премиерът говори, говориха и оцелелите. Не чух дори едно изречение за мъст, произнесено от някой от тях. Вместо това, един от оцелелите изрече: "Нека отвърнем с рози, а не с отмъщение”. А друг оцелял каза: "Ако един човек може да покаже толкова омраза, представете си колко любов можем да изразим ние заедно”. Кметът на Осло заяви в едно свое интервю: "Заедно ще накажем убиеца. Нашето наказание ще бъде – повече откритост, повече толерантност, повече демокрация.” Няколко седмици след касапницата се състояха местните избори. Кметът бе преизбран с необичайно голямо мнозинство.

Само рози – на думи, но и в действителност. Почти всички носеха цветя и по-късно ги положиха на различни мемориални места из града. Планирана бе и процесия от кметството до централната църква, но впоследствие тя беше отложена – прекалено много хора имаше навсякъде. През следващите дни подобни церемонии в памет на убитите се състояха из цялата страна. Данъкът върху вноса на рози беше временно отменен, за да могат да се доставят нужните количества. Общественият транспорт в Осло бе пренасочен, за да не унищожи планините от цветя в центъра на града.

По някакъв начин през следващите дни станахме по-близки един на друг. Политиците бяха важна част от този процес, а освен това – негова движеща сила. Премиерът Йенс Столтенберг бе невероятен в способността си да облича чувствата в думи. Изцяло липсваше политическата реторика в стила на Джордж Буш след събитията от 11 септември или на Дейвид Камерън след младежките протести в британските градове. Въпреки че наближаваха избори, политическите лидери на Норвегия се споразумяха да не се атакуват помежду си за известно време. Ситуацията бе твърде печална, за да се развихрят партийни дрязги. Атмосферата през тези последни дни на юли ми напомни за дните на 1945 година, когато приключи немската окупация на Норвегия. Огромно чувство за общност, за обединение на нацията. Поне за известно време.

Ужасни дни, но в тях се таеше и някаква надежда. Два дни след зверството, ние с Хелда Гиертсон публикувахме статия под заглавие "Това ще роди една по-добра Норвегия“ ("A better Norway is growing out of this”, Informatíon, Copenhagen, 25. 07. 2011). Така го почувствахме. Ужасът ни изкара на улиците и там ни сближи.

Какво ни обединяваше? Първо – жертвите. Невинни млади хора, отишли заедно на острова, за да придобият знания как да запазят и подобрят страната ни. Те бяха безмилостно избити. На следващо място – самата система. Ние всички бяхме заплашени. На атака бяха подложени основни наши ценности и начини, по които възприемахме себе си като нация. Убиецът постави на изпитание основни елементи от ценностната ни система. Международни сравнителни изследвания показват, че Норвегия е на първо място по доверие между гражданите си и почти на дъното в класациите за убийства. И изведнъж – тези зверски деяния.

Възстановяване на държавата

През тези първи седмици Норвегия в известна степен беше превърната в арена на възстановяване. Обикновено мислим за възстановяването като за процес, който протича между ограничен брой участници – жертвата, нападателят, медиаторът. Това е обичайният модел. Но в нашия случай, в дните след 22 юли, цялата нация бе включена в този процес. Шокът и скръбта бяха толкова силни, че се налагаше създаването на нови модели. Емоциите излязоха на показ, основните ценности бяха избистрени, нормите – затвърдени. Оцелелите от касапницата на острова младежи до голяма степен бяха движещата сила, която стоеше зад всичко това. Не бяха намесени експерти. Експертите не се появиха, преди делото да бъде внесено в съда. През тези първи дни розите, а не омразата, бяха дар за всички нас, дар, който идваше направо от оцелелите млади хора.

Но съдът беше наказателен

Съдебните заседания продължиха 10 седмици. Делото беше наказателно. Друго решение просто не беше възможно. Дори и аз, страстен привърженик на възстановителното правосъдие или на алтернативните начини за разрешаване на конфликти, както обичам да наричам тези споразумения, трябва да призная, че не намирам възможна алтернатива за разглеждане на делото извън структурата на наказателното право. Но много от нещата, които се случиха в този съд, бяха подобни на това, което често се случва в комисиите за алтернативно разрешаване на конфликти. Много от нещата, които се случиха по това дело, следва да се разберат, да бъдат запомнени и използвани като модели за това как би трябвало да действат наказателните съдилища в други, по-обикновени случаи. В наказателните съдилища трябва да навлязат елементи от възстановителното правосъдие, а не обратното.

На първо място, следва да се отбележи, че зверствата от 22 юли не са казус, свързан само с извършителя и ограничен брой хора. Цялата нация бе засегната. Това бе казус на един човек срещу по-голямата част от обществото. Не можехме всички да присъстваме. Трябваше да бъде намерен подходящ форум.

Този форум трябваше да бъде общодостъпен. Всички имахме право да знаем. При възстановителното правосъдие повечето дела се разглеждат при затворени врати, без да привличат вниманието на медиите. При тази форма на разрешаване на конфликти това най-често е необходимост, за да се гарантира свободното разискване. Наказателното съдилище в едно отворено общество трябва да действа по обратния начин. И съдът (Oslo tingrett) отговори на тези очаквания. Още преди да започне съдебното производство, беше разпространен документ от 29 страници. В него бяха очертани принципите на съдебното производство и планът, по който то ще протече. Общо около 2500 души щяха да бъдат допуснати пряко до делото. Акредитация поискаха 700 журналисти от над 200 различни медийни компании от цял свят. Съдебната зала в центъра на Осло беше пренаредена. Главната зала бе променена така, че да събере 193 души – планирано бе присъствието на стотина близки на жертвите и 90 журналисти. Другите, получили право да присъстват, както и останалите медии, имаха на разположение 7 други съдебни зали в сградата и още няколко стаи в един хотел наблизо. В тези помещения бяха поставени големи телевизионни екрани, те предаваха всичко, което става в главната съдебна зала. Допълнително 17 съдилища из цялата страна бяха снабдени със същото оборудване за хората, които имаха право да присъстват. Освен това, Националната телевизионна компания излъчваше по-голямата част от заседанието наред с множество интервюта и коментари.

Друга причина, поради която в случая беше невъзможно да се приложат способи за алтернативно разрешаване на конфликти, бе, че правонарушителят не се разкайваше и все още не се разкайва за деянията си. Той непреклонно вижда себе си като героичен воин, който е трябвало да извърши това, което извърши. Мъченик, участник в свещена война. Спасител на страната и християнството от нахлуването на мюсюлманите и, още нещо, на което беше обърнато значително по-малко внимание – от културата на марксизма и феминизма. Той беше разпространил ръкопис от над 1500 страници с това послание. Беше убивал, за да спаси Норвегия. Но Норвегия все още не беше спасена, според неговите стандарти. Той водеше еднолична война от името на крайната десница. Той не съжалява за нищо, което казва. Вече е демобилизиран. Не можем да имаме в него доверие, ако остане извън затвора. Той беше и все още е опасен. Освен всичко останало, той вероятно скоро щеше да бъде убит, ако не беше защитен от четирите стени на затвора.

Рози в съдилищата

Нещата се развиха така, че в хода на съдебното производство бяха положени грижи да се осъществят основните принципи на възстановителното правосъдие. Съдът се превърна в арена за създаване на национално разбиране за случилото се – арена, която беше много ефикасна поради изключително добре организираната система за комуникация от съдебната зала към останалата част от населението. На жертвите беше обърнато изключително внимание. Най-трогателният пример беше следният: съдебните медици обясниха какво е причинило смъртта на всеки един човек, обръщайки внимание и на най-дребните детайли. При всеки един от случаите беше излагана и огромна снимка на жертвата. Обяснението на медиците за това как и кога е настъпила смъртта се следваше от кратко описание какъв човек е бил загиналият през неговия непродължителен живот. След цяла седмица, посветена на убитите, дойде ред на оцелелите, много от които носеха все още видими белези от тежките наранявания.

Никога до този момент в съвременната история на държавата не се бе случвало толкова голям брой жертви да получат такова внимание в норвежки съд. Освен това, роднините на убитите и всички оцелели, които пожелаха това, бяха подпомагани от един или повече адвокати, от нещо като помощник-адвокати. Повече от 170 такива помощник-адвокати участваха в процеса. В някаква степен те създаваха принципни проблеми с баланса в съда – най-често вземаха страната на прокурорите, което правеше 172 обвинители срещу двама защитници.

В съда убиецът обикновено беше посрещан любезно. Носеше обикновени цивилни дрехи. Белезниците му бяха свалени. При влизането си в залата през първите няколко дни използваше поздрав, подобен на нацисткия, но скоро след това изостави тази практика до излизането си от съда в последния заседателен ден. Прокурорът се ръкува с него. Беше разпитан без явно изразена агресия. Беше му позволено в едночасов монолог да обясни политическите идеи, които мотивираха деянията му.

Атмосферата в съда бе тиха, сериозна, често пъти отчайващо тъжна. Като на погребение, което продължаваше ден след ден. С едно изключение. Един мъж изкрещя: "Върви в ада, убиецо на брат ми!”, и хвърли обувката си към убиеца. Това бе символичен акт на охулване – човекът беше от Ирак. Обувката удари един от защитниците. Няколко души в залата аплодираха. Но на една пресечка разстояние, мисля, че същия или предишния ден, около 40 000 души се бяха събрали на огромния площад срещу сградата на нашата Лейбъристка партия по инициатива на няколко младежи във Facebook. Те заедно изпяха „Деца на дъгата” ("Children of the rain-bow“) – песен, която убиецът беше казал, че мрази. Песен за децата от всички цветове.

За причиняването на болка

Дотук добре. Добре – също и във възстановителен аспект. Но всичко това протичаше в наказателен съд. Това е съд, който следва да се произнесе по три въпроса:

- Виновен ли е?

- Ако е виновен, може ли да бъде наказан?

- Ако може да му бъде наложено наказание, какво е подходящото количество болка, което той следва да понесе?

По отношение на вината – той признава, че е извършил убийствата, но не счита себе си за виновен. Вижда се като пълководец в свещена война. Християнски рицар по време на война. Изглеждаше, че делото е лесно за съда. Виновен.

Деяние на луд?

Но след това идва следващият въпрос – може би не става дума за обикновен човек? Може би той е невменяем и не може да бъде наказан? За да се установи това, бяха назначени експерти.

Още преди да започне съдебното производство, двама съдебни психиатри бяха проучили ума на убиеца. Обявиха го за невменяем. Диагнозата беше параноидна шизофрения – нещо, което прави човека различен от повечето от нас. Докладът трябваше да бъде пазен в тайна, но от изтеклата информация ставаше ясно, че психиатрите, освен на разговори и тестове, основаваха диагнозата си в голяма степен на самите деяния, без да отчитат политическата им рамка. Маниерът му на държание и начинът, по който беше писал за случая, за психиатрите бяха окончателното доказателство, че той е невменяем.

Диагнозата предизвика обществено недоволство. Жертвите – оцелелите и хората, загубили близки заради деянията му, поискаха нова експертиза. Обвинението възрази, но съдът я допусна. Други двама психиатри прегледаха обвиняемия. Обявиха го за вменяем.

Странна ситуация. В продължение на цялото съдебно производство, което трая 10 седмици, двете двойки съдебни психиатри седяха рамо до рамо на първия ред в съдебната зала с лице към обвиняемия. Едната двойка виждаше в него мъж извън пределите на нормалността, чието място е в заведение за психично болни. Другите двама седяха срещу човек, безспорно странен, но не толкова, че да не може да носи наказателна отговорност.

Но тази странна ситуация имаше и своята добра страна. Несъгласието между експертите позволи на съдиите да си възвърнат контрола над случващото се в залата чрез разрешаване на противоречията. Липсата на консенсус между вещите лица ги направи уязвими за критика, подложи заключенията им на съмнение и преосмисляне. Експертите загубиха ореола си, а съдът можеше да продължи да функционира като такъв и съдиите не влязоха в ролята на обикновени секретари на вещите лица.

Съдът реши, че подсъдимият е вменяем – за голямо облекчение на мнозина от нас. Диагнозата „невменяем” би била услужлив начин той да бъде превърнат в някой, различен от всички нас. Но той е норвежец като мен. От същата социална класа. За известно време дори живеех близо до неговия квартал. Защо именно той? Откъде беше взел идеите и моделите си? И още по-плашещото – има ли нещо в това, че е норвежец, което да е направило възможно извършването на това деяние? Живеем в култура, чието внимание е погълнато от материалния успех, и в страна, която съвсем наскоро участва в няколко войни. Когато норвежките пилоти се завърнаха от Либия след считаните за успешни бомбардировки там, тогавашният ни министър на отбраната ги посрещна с благодарност за постигнатите успехи в бомбардировките.

Колкото повече превръщаме човека, извършил ужасното деяние на 22 юли, в зло чудовище или в луд, толкова по-малко сме способни да разберем общите си корени с него, както и как би следвало да променим страната си, ако искаме да я възстановим до стандартите, по които бихме искали да живеем.

Диагнозата "невменяемост“ щеше да създаде и друг проблем – такава диагноза прикрива нормалността на едно убийство. Сравнително много хора са способни да извършат ужасяващи деяния срещу други хора – от прилагането на електрошок през мъчения до масово изтребление. Тези хора не са луди. Те са съвсем обикновени хора, поставени в ситуации, които правят подобни деяния възможни. Това не е само въпрос за баналността на злото, но и за това как адът може да бъде създаден по съвсем рутинен начин. Отново трябва да се запитаме – какво в нас и в световната политическа ситуация прави подобно поведение възможно? Как можем да подобрим системата, така че убиването да стане по-малко привлекателно? Предизвикателството е да създадем социални условия, които правят всички нас способни да видим в Другия човешкото същество, включително и в убиеца.

Присъдата

Съдът го осъди на 21 години затвор, от които трябва да изтърпи най-малко 10. Според допълнителна клауза на присъдата, държавата ще има правото да го държи в затвора за неограничен сбор от 5-годишни периоди, ако все още е считан за опасен. Ако не е, ще трябва да бъде освободен значително по-рано, може би след 15 до 20 години.

Мнозина, особено чуждестранните журналистите (на процеса присъстваха няколкостотин), бяха изненадани от тази, според тях, изключително снизходителна присъда. Но как тя би могла да бъде по-тежка, ако искаме да се придържаме към основните правни принципи?

Правосъдието най-често се изобразява като жена с меч в едната ръка и везни в другата. Необходим е баланс – наказанието трябва да отговаря на причиненото зло. Да не е прекалено голямо и да не е твърде малко. Но какво става, когато злодеянията стават все по-ужасяващи? Как да създадем баланс?

Как би могъл човекът, извършил тези деяния, да заплати за това, което е направил? Да ги компенсира с лично страдание? Човекът, извършил тези убийства, е първоразряден злодей в модерната западна история. Адолф Айхман е избил милиони, но в някои отношения е бил по-дистанциран от конкретните убийства. Айхман е убивал от офиса си като администратор по избиването. Мъжът в Норвегия е направил и детонирал бомбата собственоръчно. След това е застрелял тийнейджърите, придвижвайки се по целия остров, избивайки бавно и системно всеки, когото види. Пощадил е няколко малки деца. От негова гледна точка те не били опасни. Те все още не били индоктринирани да приемат мюсюлмани в страната.

Наказание, което би могло да балансира извършеното от норвежкия убиец, не е възможно. Това, което той направи, не може да бъде изкупено с наложено му наказание. Той изби 77 души. Трябва ли да го качваме на ешафода 76 пъти, без да го бесим, и да го умъртвим на 77-ия път? Станалото беше катастрофа, която можехме да преодолеем единствено, като се придържаме към основните ценности на норвежкото общество. Зверствата не могат да бъдат балансирани чрез причиняване на равнозначно количество болка. Не може да им отвърнем със същото, трябва да е нещо по-малко.

За да открием стандарти какъв да е този ограничен по сила отговор, следва да се вгледаме в старомодните ценности – прошка и милост. Но за да мобилизираме прошката и милостта, жизненоважен е един елемент – трябва да се приближим достатъчно близо, за да видим в убиеца нещо повече от убиец, да го видим като човешко същество, просто като един от нас.

Убиецът като един от нас

Така стигаме до същината на това, което през по-голямата част от живота ми е представлявало мой личен, но и научен интерес – въпроса за условията за сближаване и последствията от сближаването с другите. Приближаване - чрез живота или изкуството, толкова близко, че да стане възможно да разпознаеш елементи от човешката природа у всякакви видове хора.

Вярвам, че колкото повече сме способни да се виждаме един друг като човешки същества, толкова повече сме управлявани от това знание и от целия набор от норми, вкоренени в нас с течение на времето, как да се държим с различни типове хора – от бебета, та до старци. Да видиш Другия, означава да бъдеш уловен в мрежата от норми, която ни прави човеци. Колкото по-близки ставаме с друг човек, толкова по-силни са задръжките ни да го третираме по начин, неприемлив за културата, към която принадлежим. Да постигнем това, за мен е голямото предизвикателство пред работата по превенция на престъпността.

Самият убиец искаше да бъде възприет като нещо необикновено. Пълководец по време на война. Искаше да носи полицейска униформа през първия ден на процеса, когато официално му беше повдигнато обвинението. Това, разбира се, не бе допуснато. Той беше тренирал активно културизъм и даже се беше подлагал на пластични операции, за да изглежда възможно най-близко до представата за съвършения човек. Не е особено лесно да го разглеждаме като обикновено човешко същество, като един от нас.

Краят

Съдията прочете присъдата на 24 август 2012 година. Не последва обжалване и на 7 септември присъдата влезе в сила. "Никога досега думата "облекчение” не е била използвана толкова често” – бе заглавието на Aftenposten, най-големия вестник в страната. Уводната му статия в деня, след като присъдата влезе в сила, бе: "Изясняване и облекчение” ("Clarification and relief”).

Мисля, че вестникът улови настроението на населението. Това се потвърди впоследствие и от няколко изследвания. От години се правят международни изследвания за съществуващото доверие в различните държави. Според тези изследвания, норвежците изглежда се доверяваха един на друг повече, отколкото представителите на други нации, и при това – още повече през месеците след извършените ужасни деяния. Сега се завръщаме към нормалното си състояние. Но все още сме на върха на класацията. Смятам, че това е свързано с обстоятелството, че живеем в социална държава, че не сме толкова много – пет милиона, и (все още) не сме създали помежду си огромни вътрешни класови различия. Все още сме способни да се виждаме един друг.

Но аз се боя от бъдещето. Парите могат да бъдат убиец на социалната взаимозависимост. Далеч не е сигурно, че нашето сегашно богатство, идващо от петрола, ще бъде благословено за Норвегия. Ние всички ставаме все по-заможни, но върхушката забогатява до степен, която заплашва нашето сравнително егалитарно общество. Мисля, че на една конференция за превенция на престъпността е от най-голяма важност да отправя предупреждения, когато животът се развива така, че започваме да губим връзка помежду си като членове на едно и също общество.

Превод от английски Деница Абаджиева.

*Текстът е публикуван във вестник "Култура" .

mediapool.bg