Българският отпечатък в търговията с хипофизни жлези през Желязната завеса

През 80-те години на ХХ век Националният институт по ендокринология, геронтология и гериатрия към Медицинска академия се оказва въвлечен в необичаен търговски обмен: хипофизни жлези, извличани от починали хора в български болници, са продавани на Запад. Ценната по онова време “суровина“ е използвана за производството на хормон на растежа, необходим за лечението на деца, страдащи от патологично забавяне в растежа с диагнозата хипофизарен нанизъм. Част от приходите от търговията с хипофизни жлези са използвани за покупката на медицинско оборудване и консумативи. Някои от документалните следи на този “обмен“ на хипофизни жлези проследява проф. д-р Даниела Колева, ръководител на катедра “История и теория на културата” в Софийския университет, която представи находките си по време на лекция “Ние не можем да пътуваме в чужбина, но поне органите ни могат” в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН на 30 март като част от международния проект "Европейският Левиатан: Наследството на следвоенната медицина и "общото благо".

В рамките на проекта “Левиатан“ проф. Колева се занимава предимно с история на геронтологията. Ровейки в архива на Националния институт по ендокринология, геронтология и гериатрия тя намира документи, които свидетелстват за износ на хипофизни жлези. Когато споделя това със свои колеги, една от тях си спомня, че е виждала във в. “Стършел“ заглавието “Ние не можем да пътуваме в чужбина, но поне органите ни могат“, което разказва за тази практика.

“Парадигмата на Студената война предпоставя една Желязна завеса, която дели света на две и от двете нейни страни се случват различни неща, които нямат нищо общо помежду си освен противопоставянето. През последните години, обаче, се оказва, че тази парадигма работи в областта на военното дело и идеологията, но има множество междини и сфери, в които Желязната завеса се оказва много по-пропусклива отколкото ние си я представяме“, казва проф. Колева. Тя дава пример, че подобна сфери на обмен на научна информация са някои медицински направления. Такова сътрудничество например е засечено при овладяването на епидемията от полиомиелит през 50-те години на миналия век, когато и от Изток, и от Запад се вижда общият враг – инфекцията и една невинна жертва: децата. Но и не толкова съществени въпроси като това дали обездвижването влияе върху продължителността на живота на лабораторните мишки. “Т.е. виждаме примери, в които Желязната завеса, се оказва метафорично казано “найлонова“. В тази графа попада и случаят с търговията с хипофизни жлези, макар и той да не е толкова оптимистичен и конструктивен, колкото предишните два примера.

Хипофизната жлеза представлява малка жлеза с вътрешна секреция, разположена в основата на черепа. Тя произвежда растежен хормон, който е отговорен при децата за нарастването на костите и мускулите. Тогава, когато този хормон липсва, настъпва т.нар. хипофизарен нанизъм и децата остават ниски, което е сравнително рядко състояние. За да се лекуват тези деца, трябва да приемат растежен хормон, който е видово специфичен и по онова време се извлича само от хипофизните жлези на починали хора, като не е възможно да се ползва животински. Към онзи момент, за да се произвежда това ценно лекарство, трябва при аутопсия от труповете да се извади хипофизната жлеза, да се извлече този хормон и да се прилага за лечението на това състояние. По тази причина той се оказва едно много рядко и скъпо лекарство, което е и дефицитно.

“Първоначално в САЩ от една хипофизна жлеза е извличан 1 милиграм хормон, който е дозата за един ден за едно дете. Т.е. за лечението на едно дете за 1 година са необходими 365 хипофизи, а труповете, от които те могат да бъдат извличани са около 10 000 годишно – такива, които са дали съгласие приживе или техните близки след това са позволили органът да бъде изваден и използван“, обяснява проф. Колева. В САЩ тази терапия започва да се прилага от началото на 60-те години и първоначално лекарите се налага да решават от коя степен на дефицит детето трябва да се лекува, така че поне най-тежките случаи да бъдат лекувани. Създава се и специален регулаторен орган за целта. В началото има и сив пазар, но с течение на времето той изсветлява. Тогава на пазара навлизат големите играчи: фармацевтични компании като шведската фармацевтична компания Kabi, която сега е част от Pfizer. Тези компании купуват хипофизни жлези, произвеждат хормон на растежа и го продават. Така терапията става достъпна за повече деца.

Българският институт по ендокринология, геронтология и гериатрия има изследователски интерес по темата от 70-те години на миналия век. През 1976 г. директорка на института става проф. Ема Бозаджиева, чиито научни интереси съвпадат с тази област. Така тя получава в тогавашната ситуация много повече свобода и властови ресурс да преследва научните си интереси. През юни 1980 г. проф. Бозаджиева пише писмо до тогавашния председател на Комитета за наука и технически прогрес Начо Папазов, в което предлага да се финансира изолирането на хормони от човешки хипофизи от трупове и да се разработи технология за производство на лекарствени форми.

Проф. Колева разказва за мотивите, които проф. Бозаджиева прилага в писмото до Комитета за наука и технически прогрес: “Тя се мотивира, че в света съществува недостиг и на пазара тогава една хипофиза струва средно 8 долара. Лечението на едно дете с растежен хормон за 1 година в Западна Германия по неофициални данни струва 5000 долара. СССР лекува със свой собствен растежен хормон от 1959 г. ГДР произвежда такъв хормон, но отказва да изнася за България. Към онзи момент българските деца с хипофизарен нанизъм са оставени без лечение, но не се посочва колко са към онзи момент. В България средно годишно се извършват между 15-20 000 аутопсии и могат да бъдат събирани и преработвани до 15 000 хипофизи, като полученият хормон ще задоволява не само българските нужди, но ще може да бъде и изнасян. Очаква се годишен приход от 200-300 000 валутни лева. Екстракцията и експериментите ще бъдат изпълнени от “Фармахим“, а събирането на хипофизите и клиничните експерименти от Института по ендокринология“.

Очевидно тези аргументи са дали ефект, защото през следващата година в кореспонденция с “Маимекс“- външнотърговското дружество към Медицинска академия - се говори за организацията по събирането на хипофизи в окръжните болници, съхранението и необходимостта от покупката на хладилници “Мраз“. През 1987 г. се докладва, че лабораторията по пептидни хормони е успяла да получи този растежен хормон, да го тества и да подготви китове, които могат да бъдат предлагани на пазара.

Хипофизите от България ги изкупува шведската фирма Kabi, но няма данни страната ни да е получила в замяна готов растежен хормон за лечение на български деца. В документацията, прегледана от Колева, няма следа от лекуване на деца. “Това е аргумент, за да се защити проекта, оттам нататък ако са лекувани деца, това са го правили други институции“, посочва проф. Колева. Информация донякъде има за какво са инвестирани приходите от продажбите и това са медицинска апаратура и консумативи.

През първата половина на 1982 г. се вижда, че са събрани 3000 хипофизи и цената им вече 16.5 долара за брой, при първоначална 8 долара, т.е. пазарът се развива бурно. От тези хипофизи има 76 000 валутни лева приход, от които Бозаджиева пише, че 45 000 лева са за покупка на оборудване и консумативи за института, а останалите са печалба. За кого е печалбата не става ясно от документите. Тъй като прогнозата е, че през втората половина на 1982 г. ще има още доста приходи, тя моли една част от печалбата да отиде за закупуване на допълнително оборудване, тъй като до края на годината печалбата няма да пострада. “Печалбата явно е била важна, защото се подчертава, че тя няма да пострада“, отбелязва проф. Колева.

“По-нататък от отчетите се вижда, че през 1985 г. приходът от търговията с хипофизни жлези вече е 702 000 валутни лева, което е около една трета от всички приходи от търговска дейност на “Маимекс“. В чест на 13-тия конгрес на БКП през 1986 г. е приет план от 850 000 лева от хипофизи, който е изпълнен само на под 45%“, посочва проф. Колева.

Причините за това са, че междувременно пазарът на хипофизи се срива, тъй като е създаден синтетичен хормон. За разработката му шведската компания Kabi си сътрудничи с американската развойна компания Genentech genetic engineering technology. През 1979 г. за първи път тази разработка е представена пред Американската агенция по храните и лекарствата (FDA), но проучванията продължават още няколко години, през които хормонът е усъвършенстван до точен аналог на човешкия. През 1985 г. подобрената версия на синтетичния хормон е одобрена от FDA при форсмажорни обстоятелства. Ранната пролет на 1985 г. няколко смъртни случая на млади хора в САЩ се оказват свързани с болестта на Кройцфелд Якоб (човешкия вариант на болестта луда крава). Оказва се, че тези хора са лекувани през 60-те години с естествения хормон от хипофизни жлези. Близо 30 000 деца по света за тези 30 г. са получили това лечение и не е ясно каква част от препаратите са били заразени, както и колко млади хора ще се окажат заразени. В последствие се оказват няколкостотин в цял свят, в това число САЩ, Франция, Япония.

Kabi изтегля от пазара своя естествен хормон, разчитайки че FDA ще одобри светкавично синтетичния, което си и случва. Така синтетичният хормон идва при широко отворени врати и се радва на успешен прием.

Проф. Колева посочва, че за събирането на жлезите от починалите хора у нас държавата не е искала съгласие и

според действащото законодателство такова не е било и необходимо. Проф. Колева и доц Стоян Ставру, юрист и специалист по биоетика и биоправо, са направили преглед на Закона за народното здраве, и установяват, че в него изрично пише, че може да се взимат органи при аутопсия в болница, а аутопсии са се правили на всички починали в болниците. Изрично е било записано и че не е необходимо съгласие на близките. Това, което не е известно, е дали е било законно да бъдат продавани, като няма информация някой закон да е третирал това. През 90-те години тази регулация е променена и в наши дни се иска изричен отказ от донорство приживе.

Подобна търговия с жлези е имало в други страни от Източния блок като Унгария и Румъния. В Унгария в края на 80-те години избухва скандал, защото професор по ендокринология от университета в Сегед изнася жлези за италианска фармацевтична компания. Той е съден, но не защото ги изнася, а защото ги изнася той, а не държавната компания. Т.е. е съден, защото може би е ощетил държавната компания, лишавайки я от тази печалба. В своя защита професорът твърди, че единственият му мотив е бил да достави оборудване за лабораторията.

В Румъния преди години стана ясно, че близо сто деца са били лекувани през 70-80-те години с хормони на растежа, получени от хипофизна жлеза, взета от трупове от Института по съдебна медицина в Букурещ.

Също така има данни, че търговията с хипофизни жлези от България е била по-широка и с повече страни. За това свидетелства през 2008 г. тогавашният председател на парламентарната здравна комисия доц. Атанас Щерев, който е работил през 80-те години в Института по ендокринология, геронтология и гериатрия. По думите му освен за Швеция, България е изнасяла хипофизни жлези още за Франция, Италия, Швейцария и хипофизни жлези са се събирали във всички европейски страни. По повод скандала със заразените с болестта на Кройцфелд-Якоб във Франция Щерев коментира: “Многократно е изяснявано, че събираните хипофизни жлези са отивали в института "Пастьор", който произвежда лекарства. Гордостта на Франция - институтът "Пастьор" - допуска да се използват лекарства, които водят до заразяване на деца. Ясно е къде е вината”.

mediapool.bg