Хроносталгия, или за агресията на миналото

*Mediapool публикува заключителната реч на писателя Георги Господинов на събитието "Дебати за Европа: София", което се проведе през уикенда в центъра за съвременни изкуства "Топлоцентрала".

Ще започна с нещо лично. Първото, което си помислих сутринта на 24 февруари, чувайки новината за руското нахлуване, беше, че Путин е отворил война срещу всички ни (срещу Европа) и че сме достатъчно близо, в обсега на един ядрен удар, а дъщеря ми спи в съседната стая.

Всяка война е машина на времето и заедно с това засечка във времето. Изведнъж миналото се върна и си припомних всички съвети за действие при ядрена атака, които ни набиваха в главите в училище. Нищо от тях не вършеше работа. Нито имах противогаз, който да сложа за 17 секунди, нито знаех къде е най-близкото бомбоубежище. (После се оказа, че и отдавна не действат.) А съветите да си далеч от прозорците, за да не се порежеш при взрива, или да не гледаш директно в ядрената гъба, за да запазиш зрението си, звучаха особено нелепо. Като капак на всичко и посоката не е същата, преди чакахме удара от Запад, а сега от Изток, директно от някогашният ни голям брат. И човек се обърква накъде да залегне.

Помислих си всичко това, бързо огледах къщата и реших, че все пак банята на първо време, понеже е без прозорци, е възможно решение за убежище. (Без да сме си казали дума, жена ми изведнъж предложи да видим мазето и да свалим бутилки с вода.) Най-трудно си оставаше как да обясня всичко това на дъщеря си.

Но усещането беше такова – за рязко връщане назад във времето и нещо друго – за край на всекидневието. Има един момент, когато всекидневието се превръща в история, във война. Тайно се надявах, че нашето поколение ще го пропусне. Представих си ясно как в едно украинско семейство децата стават за училище, кисели са, спи им се, ядат някакви филийки със сладко и изведнъж по телевизора съобщават войната. И всичко се преобръща, срива се така, както след ден-два ще започнат да се сриват жилищните блокове и същите тези кухни, в които филиите са останали недоядени.

Преди четири години написах роман, в който усещането за дефицит на бъдеще стига дотам, че всяка от държавите в Европа иска да направи свой референдум за минало. Досега референдумите са били все за бъдещето, определяли са как да става нещо занапред, но е дошъл момент, в който хоризонтът се затваря и сме започнали да гледаме само назад, към миналото. Какво включва този референдум. Избор на най-щастливо десетилетие или година от ХХ век от историята на всяка държава. Дефицитът на бъдеще винаги отключва огромни находища от носталгия по миналото.

И ето, дошъл е моментът миналото да залее континента. В кое десетилетие от ХХ век ще изберат да се върнат държави, като Германия, Франция, Швеция, или такива от периферията, като България и Румъния? Изборът при едни се затруднява от това, че имаш много щастливи варианта, а при други, че нямаш и един. Все едно, Германия избира самия край на 80-те, и една вечна перпетуум мобиле 1989-а, в която стената непрексъснато пада. Италия влиза в 60-те. А за България, разбира се, е малко по-сложно. Все едно, картата на Европа от териториална става времева и различните държави се затварят в собственото си щастливо минало. За много кратко.

Мисля, че този модел или метафора, тази силна тяга назад, може да бъде видяна и днес. Казано накъсо – времето е сменило пространството. Светът е разпределен, малко или много обходен, познат, тесен за нашите души, ако перифразираме поета. Остава ни необятният океан от време, който всъщност е океан от минало.

Самата идея за носталгия се е сменила. Тя вече не е по определено място или дом (ностос), както сочи етимологията на думата. Носталгията вече е по друго време. Времето е заменило пространството и може би трябва да ползваме някакъв друг термин като "хроносталгия" например.

И в този смисъл войните ни станаха войни за минало.

Когато романът излезе, на едно четене ме попитаха: добре, а какво би избрала Русия? Не бях сигурен, щеше ми се да е времето на Горбачов, на Перестройката. Отговорът дойде на 24 февруари миналата година. И това е един от най-тежките за изричане отговори. Защото в този невидим референдум за минало Русия избра годините на Втората световна. Годините, в които за последен път легендата изглежда на нейна страна. Има признанието на света, който дори за известно време може да забрави жестокостта на системата, Сталин, Гулаг, Голодомора. Последният път, когато си бил победител. (Нищо че на другата страна на везната лежат убитите, сираците, вдовиците; има страни и системи, където личното нещастие не се брои.)

Романът завършва с една сцена на грандиозна възстановка, която повтаря пунктуално избухването на Втората световна. Случаен изстрел превръща възстановката в начало на трета световна война. Дори часът в книгата трябваше да е същият – 4:47 сутринта. (Е, войната на Путин беше обявена в 4:50.)

И така, това, в което пребиваваме днес, е битка за минало, за преразпределяне на миналото. Миналото като алиби и миналото като ресурс. За моето поколение и това на родителите ни такова алиби беше бъдещето, комунистическото бъдеще. То можеше навремето да оправдае и обясни всички неволи на настоящето. Днес, понеже бъдещето се изчерпа като суровина, популисти и националисти започнаха да обещават минало. В този смисъл е обяснимо защо Путин избра да се върне там, в началото на 1940-те. Но може ли на един континент да съседстват различни времена и времеви анклави? Не. И не само защото щастието на едни народи не може да почива върху нещастието на други. А защото миналото не е индивидуален проект. Не можеш да живееш сам в него.

Днешното нещастие и изолираност на Русия я кара да слезе назад в "щастливите" и велики времена на Съветския съюз. Но там вече е пусто и празно, няма никой от тези, с които си се сражавал, съперничил, убивал или сътрудничил. Трябва да си измислиш враг, заплаха. Единственият ход е да повлечеш в това минало първо най-близката ти страна, после следващите, после Европа, а защо не и света. С тази война Путин казва "да се бием на моя територия, пардон мое време, в 1940-те". Като Каменния гост в Дон Жуан, чиято протегната ръка не трябва да хващаш, за да не те завлече в подземното царство. (През последните десетилетия много европейски страни, България включително, не разбираха това и често се здрависваха с тази ръка.)

Това, което Путин вече иска, не е да спечели войната, а да я хронифицира, да наложи живеене в този режим. Неговата методична цел е да бомбардира и изпепели настоящето (и бъдещето) с цялата му инфраструктура и всекидневие – да няма вода, топлина, светлина. Да унищожи бита, а оттам и битието, буквално да раз-не-бити Украинската страна. Съветска власт плюс електрификация – така Ленин описваше рая на комунизма. Днес Путин го преобръща по свой начин: ако не искате съветска власт, оставате без електрификация. Слава Богу, хората в Украйна показаха, че могат без Съветска власт и електрификация.

Агресивният проект на миналото, особено неотработеното, забравеното или пренаписаното, е хранителна среда за популизма и национализма. Видяхме го при Тръмп, а сега това още по-мрачно се сбъдва при Путин.

Европа е континентът с най-много залежи на минало. И с най-дълго изработвана памет. Културата, с която континентът се гордее, е в основата си изработване на памет, включително памет за собствените вини, памет за безчестията, както би казал Борхес.

От първите скални рисунки, през "Илиада" и "Одисея" на Омир или "Дела и дни" на Хезиод (да запазиш и предадеш историята в удобен за помнене хекзаметър) през Кортес до свидетелствата за нацизма и Втората световна война. Паметта и културата са част от имунната система на Европа. Тя трябва да разпознава и обезсилва вирусите на колективно заслепение, загуба на разсъдък, лудостите на национализма, раждането на нови диктатори.

Тази война избухва в момент, когато носителите на жива памет за Втората световна вече ги няма. Ние сме точно на онзи поколенчески ръб, когато последните участници, които държаха тази памет жива, последните лагерници, последните от окопите си отиват. Дано не вървим към някакъв особен колективен алцхаймер.

Паметта е направена от реагиращо вещество, което е добре да се упражнява всекидневно, да се разказват непрекъснато историите, да се припомня. Защото когато огънят на паметта загасва, зверовете на миналото затварят кръга около нас. Колкото по-малко памет, толкова повече минало. Помним, за да държим миналото в миналото.

Но… тук искам да отворя една скоба. Въпросът вече не е само в паметта, а и в това как и какво помним. Защото и Путин се кълне в паметта. Защото популизмът и национализмът също създават своя версия на памет. Новоизработена, пасваща на всичко, двуизмерна, като декор за възстановка. Кажете от каква памет имате нужда и ще ви доставим. В Русия така и не се случи онази работа по паметта за Втората световна, която се случи в Германия например. Болезнена, пронизваща всички слоеве на обществото, влизаща в институциите, в училището и учебниците по история. Победителите не ги съдят. А имаше какво да се обсъди и осъди. Отсъствието на такава работа по паметта – на известно разкаяние за стореното от руската армия на цивилните от победените страни, за командването, което често не щади живота на собствените си войници, за параноята, която праща руски военнопленници от хитлеристките лагери директно в Сибир и т.н. – продължава да държи страната в статута на великата жертва. Статут и алиби за нови дължими й жертвоприношения.

Едно от най-тревожните неща тук и сега е заличаването на границата между истина и подмяна. Опитът е да бъдем вкарани в свят, в който нищо няма значение, всичко е допустимо, всяка лъжа може да се представи за истина, всяка конспирация да надделее над разума. Това е подмяна, която пренаписва не просто миналото, а предопределя и бъдещето. По-точно казано - стъпва върху едно пренаписано минало, за да оправдава настоящи агресии и безчестия. Ето тук трябва да дойде анализът и разговорът. От тук трябва да започне. Езикът вече е друг и нека си дадем сметка за това. Разказът вече е друг и той минава не през числа, алинеи и проекти, а директно през човека и неговите страхове, самота, обърканост и надежди.

Къде е България в цялата тази ситуация? В периферията на войната, ако днешната война изобщо има тил и периферия. Като разстояние и география ние сме съвсем близо, на някакви 500-700 км. (По права линия Одеса е на 721 километра.) Но минавайки в измерителната система на времето и миналото, ние сме още по-близо. Курица не птица, България не заграница, казва съветската поговорка, а през 1962 г. има един срамен опит за отказване от автономност и самопредлагане да се превърнем в 16 република на СССР.

Българо-руската исторически налагана връзка се ползва умело от пропагандата, разбира се. През цялото ми детство и юношество в училище са ме учили, че това е нашият по-голям брат, без който сме изгубени (като всички по-големи братя той може да набие лошите в махалата, които ни закачат). Знам наизуст и досега, че "дружбата ни със Съветският съюз е така жизнено необходима, както слънцето и въздуха за всяко живо същество", казано от героя на Лайпцигския процес Георги Димитров, впрочем съветски гражданин. Разбира се, всички от моето поколение тайно мечтаехме за съвсем други държави, за онази бленувана чужбина на запад от нас. И в това е малката справедливост - СССР никога не се превърна в място на блян, въпреки пропагандата, но си остана място на страхопочитание. И това има отражение в днешната ситуация.

Проруската пропаганда тук лесно действа на различни нива. От чувството за благодарност към двойните ни освободители (както се оказва, и двойни поробители), през преклонението пред руската култура (сякаш Путин и Чехов са братя-близнаци) до изявления на висши политици, които отказват да застанат ясно на страната на жертвата. Всичко това няма как да не разделя обществото.

Според Евробарометър от май миналата година сред всички страни в ЕС българите са най-близо до руската гледна точка за войната. Отчита се рязък ръст на руската пропаганда. България е на последните места по медийна грамотност, последна по ваксинация, първа в Европа по смъртни случаи от Ковид на глава от населението. Всичко това е, разбира се, свързано. И тази свързаност рязко се оголи в началото на войната: про-Путин се оказаха тъкмо антиваксърите.

Фейсбук остава най-влиятелната мрежа тук, 90 процента от трафика е насочен към нея. Проблемът е, че пропагандата от мрежите пронизва официалните и сериозни медии. Много от тях се захранват от фейсбук статуси, заедно с това фб е лаборатория за език на омразата, който също безпроблемно преминава в официалните медии. Наскоро един от привържениците на националистическата партия "Възраждане", гост в сериозно предаване, заяви, че единственото, за което би критикувал Путин, е, че не успя с блицкрига в Украйна.

Обществото е яростно разделено на две. Подобен разпад и разделение, усилен от социалните мрежи, струва ми се България не помни от десетилетия. И нека не прозвучи силно, но трябва да го кажа - понякога усещането е, че се ходи по ръба на тиха гражданска война.

Дами и господа, никога след 1989 г. тази част на Европа не е била на гребена на историята. Но тази част на Европа, източната част, никога не е спирала да разказва и да предупреждава в литературата си през това, което вече се е случвало и може да се повтори. Струва ми се, че тези истории не бяха достатъчно добре чути. Тук ясно се усещаше, че историята още не е свършила. Сега вече знаем и можем да го формулираме така – докато на един континент има поне една кървяща точка на историята, кърви целият континент. Никой, на колкото и километра на запад да е, не може да е спокоен. Разбрахме, че центърът на Европа не е нещо статично, забито в Берлин или Париж. Центърът на Европа е онова подвижно място на болка. Той е там, където боли и кърви, днес е на Изток, в горда Украйна.

В едно от най-хубавите есета за Европа, "Отвличането на Запада", писано по време на Студената война (1983) Милан Кундера започва с последната отчаяна телеграма, изпратена от директора на Унгарската телеграфна агенция през 1956 г., докато самата сграда е под обстрел. Съобщението гласи "Ще умрем за Унгария и за Европа". В тези критични минути той е искал да съобщи нещо. Нахлуването на руските войски в Унгария е нахлуване в Европа, не чакайте, реагирайте. Дали Европа (или Западът тогава) е получил и разчел съобщението? Дали сега Западът е разбрал съобщението с нахлуването в Украйна?

Слава Богу, да, този път знаем за кого бие камбаната. Хората на Европа разбраха веднага. Есето на Кундера завършва с горчивото заключение, че след Втората световна война Западът се отвърща от останалата под съветско влияние Централна Европа и я мисли просто като сателит на съветската империя, без собствена идентичност. (Какво да кажем ние от Източна Европа?!) Тази инерция, смея да кажа, продължи донякъде и след 1989-а. Войната в Украйна всъщност върна Централна и Източна Европа в Европа.

Има ли нещо, с което периферията превъзхожда центъра? Свръхизострена чувствителност към идващото. Разчитане на тревожността във въздуха. Някогашната Източна Европа се е научила да усеща с кожата си опасността. Затова ще си позволя да го кажа така. Не подценявайте книгите, есетата, стиховете, които идват от този край на Европа. Разчитайте знаците в тях.

Думите не спират танкове и не свалят дронове. Но могат (могат ли?) да спрат, забавят или поне разколебаят малко тези, които влизат в танковете и се изправят срещу невинни хора. Думите могат да помогнат на обърканите от фалшиви новини и пропаганда. Фактът, че ужасът на Втората световна не се повтори допреди 24 февруари, все пак дължи малко и на тази изработена от свидетели, писатели, философи памет за злото.

Тази война няма да завърши с последния изстрелян снаряд. Тя започна години преди първият изстрел и ще свърши вероятно години след последния. Това е новият стар фронт на пропагандата, много по-силен откогато и да било. И тук бавната, но трайна медия на литературата има какво да направи. Най-малкото да възпита съпротива и емпатия, да даде инструменти за разпознаване на подмените. Да съхрани личните истории от епицентъра на болката, да произведе памет, която да не бъде престъпвана и да утеши, ако може.

Никоя пропаганда не трябва да е по-силна от спомена за едно бягащо от войната момче с написан на ръката си телефонен номер за връзка.

mediapool.bg