Хибридното образование отвъд пандемията

Дебатите в началото на учебната година не дават много основания за оптимизъм. Усещането за нестихващо прoтивопоставяне по краткосрочни въпроси като дали учебната година да започне присъствено, или пък кой, кога и къде да носи предпазни маски успяват да изместят дори традиционните притеснения за недостига на учители и недоремонтирани училища. Обществената енергия, така необходима за осмисляне на предстоящите радикални промени в образованието, бива разпилявана по въпроси, за които едва ли някой ще си спомня след няколко месеца.

На българската образователна система, както на (почти) всички други образователни системи по света, ѝ предстои преход, който най-кратко може да се определи като преминаване от традиционно към хибридното образование. Забележете: става дума не за временна мярка заради коронавируса, а за трайна, устойчива трансформация на начина, по който образованието се случва. В България и навсякъде другаде по света.

Харесва ли ни или не, тази промяна вече чука на вратата. Погледнете какво се случва на трудовия пазар. Работата от дистанция е масовизирана до степен, че едва ли някой вече сериозно би защитавал тезата, че начинът, по който са организирани трудовите процеси в развития свят, ще се върне в предпандемното си битие. Ако от бъдещите участници на трудовия пазар се очаква да могат да работят дистанционно и в дигитална среда, неминуемо е това изискване да прелее и към образователните системи. Разбира се, напълно възможно е да има страни, които ще се опитат да се върнат напълно към класическото, да го наречем "аналогово" образование, но рано или късно те ще си дадат сметка, че тази традиционност води до икономическо, социално и технологично изоставане, което те не могат да си позволят. Колкото по-бързо го осъзнаят – или по-скоро колкото по-бързо си го признаят – толкова по-малко ще имат да наваксват.

Забавянето на прехода към хибридното образование може се превърне в изоставане в една все по-конкурентна глобална образователна среда.

В българския случай непреминаването или по-скоро забавянето на прехода към хибридно образование било поради нежелание, страх или липса на капацитет ще превърне вече ясно очерталата се разлика между българската и образователните системи на другите страни от ЕС в дълбока пропаст. С други думи: България разполага с по-малко време отколкото страните, с които иска да се сравнява, и ако желае да навакса вече ясно регистрирани образователни дефицити, сега е моментът, в който обществото трябва да прояви прозорливост.

Какво е хибридно образование?

Първо, нека ясно отчетем какво не е хибридно образование. Терминът хибридно образование се използва често и широко, като не винаги се влага едно и също съдържание от различните автори. Често с него се описват ситуации на несистематично, конюнктурно и дори хаотично преминаване от изцяло присъствено към изцяло дистанционно обучение, съпътствано с тотално пренебрегване на социализиращия компонент на образователния процес. Образованието е процес на обучение, социализация и възпитание. Създаването и поддържането на несигурна, непредвидима и непълноценна образователна среда едва ли следва да се дефинира като образование, независимо от контекст, (извинителни) обстоятелства и (ограничително-) квалифициращи пояснения.

Вече има успешни модели на дистанционно, дигитално обучение, но има и консенсус, че смислена (образователна) социализация може да се случва само присъствено. Оттук можем да изведем и основните съставки на хибридното образование: дигитално, дистанционно обучение и присъствена социализация. Към това следва да се добави и възпитателен компонент, който поне засега, в условията на все още неразрешена пандемична криза, изисква повече от всякога координация и сътрудничеството между родители и учители. При това, докато при обучението и социализацията, работата в група е наложителна, възпитателният компонент в рамките на образователния процес изисква индивидуализация.

Така дефинирано хибридното образование може да преобрази училището в място, където учениците отиват с удоволствие, преди всичко да социализират и да получат подкрепата, необходима им да затвърдят дигитално придобити знания и да ги превърнат в компетентности – съчетание от знания, умения и отношения. И по отношение на социализацията, и по отношение на изграждането на компетентности ролята на учителя следва да нарасне осезаемо, което не просто предефинира мястото му в образователния процес, но и увеличава неговата тежест.

Както при всеки друг преход и този към хибридно образование създава, както рискове, така и шансове за постигане на допълнителни предимства. Добавената стойност на едно добре планирано и систематично въведено хибридно образование е многопластова:

- индивидуализация: дори вече съществуващите дигитални платформи за учебно съдържание позволяват да се индивидуализира обучителния подход към всеки ученик. Един добре подготвен, системен преход към хибридно образование с лекота може да предостави достатъчно разнообразни платформи за учебно съдържание, които да са в състояние да отговорят на всякакви индивидуални обучителни потребности.

- глобализация на универсалното учебно съдържание: поне на някои от най-говорените езици в света и в момента има (безплатни!) платформи за учебно съдържание по редица универсални предмети (математика, природни науки, езици); всеки учител, ученик или родител може да избере най-подходящото представяне на съответния учебен материал и през интерактивните функции на обучителната платформа да провери дали и доколко необходимите знания и умения са усвоени, включително и да идентифицира пропуски и да получи препоръки за тяхното преодоляване.

- равнопоставен достъп до качествено учебно съдържание: достъпът до глобализираното (безплатно) учебно съдържание е универсален: всеки ученик, независимо от населеното място или социалния статус на своите родители, може да достъпи същото по качество учебно съдържание, което е на разположение и на най-осигурения му връстник от най-елитното училище. Единственото, което се изисква, е свързаност с интернет. Едва ли някой ще отрече, че в момента България не може да предложи на своите ученици подобен равен достъп до качество в условията на присъствено образование.

- много по-ефективно ангажиране на учителите и добавена образователна стойност: освободени от конвейерното преподаване на учебен материал, който вече би могъл да бъде дигитално наличен, учителите ще могат пълноценно да подкрепят своите ученици да затвърждават знанията си индивидуално или групово. Ще имат възможност да насърчават талантите в своите области на познанието и да подпомагат много по-прецизно отколкото сега учениците с точно необходимата им допълнителна подкрепа. Изключително важно е съществена част от освободения учителски ресурс да бъде насочен както към подкрепа за социализацията на учениците, така и към преодоляване на социално-икономически, културни, лингвистични и други дефицити, дължащи се на фактори извън системата на образованието, които обаче могат да представляват сериозен риск за реализирането на образователния потенциал на определени (категории) ученици.

- по-ефикасно използване на ресурси: поддържането на мрежите от училища би било доста по-евтино, ако ученици, учители и администрация прекарват там само времето за социализация и обучителна подкрепа вместо дългите и уморителни, но със съмнителна ефективност, часове на сегашното "аналогово преподаване".

Какво следва от всичко това?

Колкото по-големи са възможностите за добавяне на стойност, толкова по-големи са рисковете от изоставяне на страните, които гледат с подозрение към бъдещето и се опитват да се върнат в образователни епохи, с които останалият свят се разделя. Природата на така формулираните предизвикателства, общите тенденции в образованието и изброените възможности за добавяне на (образователна) стойност подсказват няколко възможни адекватни реакции.

Първо и преди всичко: формулирането на работещи решения трябва да се случи в резултат на смислено и широко обсъждане. Това прави броя и характера на възможните сценарии непредвидим.

Сн. БГНЕС

Каквито и да бъдат специфично разписаните решения, вече е ясно, че една група от тях засяга променящата се роля на учителя в образователния процес и изместването на акцента в неговата работа от традиционно преподаване към социализиране и прецизиране на учебния процес и образователното съдържание спрямо възможностите на всеки ученик. Това ще добави огромна стойност към учителската професия, ще върне акцента от преподаването като трансмисия на знания отново към педагогиката, разбирана като съществена подкрепа за развитието на детето.

Друга категория промени в образователната система вече се разпознават на най-високо ниво като предизвикателство пред българското училище. Министърът на образованието съвсем скоро де факто призна, че дистанционното обучение в дигитална среда е изкарало на повърхността и мултиплицирало неспособността на българското училище да коригира социално-икономическите неравенства.

Констатацията, че "дистанционното обучение (върви) много добре с помощта на мотивирани деца и родител" следва да бъде отправната точка, която да помогне на образователната администрация да предотврати "разцепването", което (основателно) притеснява министъра. Кой друг, ако не ръководството на Министерството на образованието и науката, следва да предотврати "катастрофалния резултат" за учениците, които не се справят в условията на дигитално обучение, пак по думите на министъра.

Друга категория промени ще наложат на образователната система да премине през още един етап на "демократизиране". Ако в предишните стадии на образователно развитие демократизирането (в глобален, не само в национален контекст) се е изразявало най-вече в по-широк и постепенно все по-равнопоставен достъп, дигитализацията и съпътстващите я индивидуализация и глобализация ще доведат до това родителите, респективно учениците да имат много по-значима роля при определянето както на учебното съдържание, така и на различни аспекти от учебния процес. Това означава и преместване на тежестта на вземане на решения от образователната администрация към родители и ученици. Можем да се страхуваме от този процес, можем да се опитваме да го отричаме, да го заклеймяваме и да му се съпротивляваме, а можем и да го осъзнаем и да го направляваме по най-добрия за децата ни, а респективно и за учителите им, начин. И не е излишно да се подчертае още един път, че добре планираният и реализиран преход следва да доведе до значително увеличаване на ролята на учителя за формирането на компетентностите, необходими на всеки един ученик, постепенно превръщащи се в център и смисъл на съвременните образователни системи.

Всичко това няма да се случи през предстоящата учебна година, а и в немалко страни може да засегне само минимално поколението, понастоящем обхванато от образователната система. Но ако сега обществото прояви необходимите спокойствие, прозорливост и адаптивност и си даде сметка за неминуемостта на настъпващите промени, за техния позитивен потенциал и съответстващите им рискове, промените могат да бъдат управлявани и да бъдат полезни, вместо впоследствие да бъдат (усещани като) наложени и болезнени.

Най-важната предпоставка за успех е да се осигури широка подкрепа, най-вече сред родителите. Без открит, честен и спокоен обществен дебат и най-вече без пълноценното участие на родителите в него колкото и добри предложения за реформи да бъдат формулирани, те винаги са застрашени от риска да се сблъскат с неразбиране и трудно преодолима съпротива. В среда, в която образователния процес става все по-дигитализиран, глобализиран и индивидуализиран, ролята на родителите също нараства значително и училищата и образователните системи, които се адаптират по-бързо към тази нова реалност, ще са онези, които ще задават тона в сферата на образованието.

Всичко това, а не дали учебната година се открива с тържествено слово в двора на училището следва да е в центъра на обществения дебат за образованието в България.

*Йордан Йосифов се занимава с изследвания и анализи в сферата на образованието. Има опит от над 20 страни в Европа, Азия и Африка. Проучванията, с които е бил ангажиран в България, са правени по поръчка на международни организации и държавни институции.

mediapool.bg