Пацифизмът е погрешният отговор на войната в Украйна

За мен мегахитът "Imagine" ("Представете си") на Джон Ленън винаги е бил песен, популярна по погрешни причини. "Представете си, че светът ще живее като едно цяло" е най-добрият начин да свършиш в ада.

Онези, които се придържат към пацифизма пред лицето на руското нападение срещу Украйна, остават хванати в собствената си версия на "представете си". Представете си свят, в който напрежението вече не се решава чрез въоръжени конфликти... Европа упорито продължава да живее в този свят на "представете си", пренебрегвайки бруталната реалност извън границите си. Сега е време да се събуди.

Мечтата за бърза украинска победа, повторението на първоначалната мечта за бърза руска победа, приключи. В това, което все повече прилича на продължителна безизходица, Русия бавно напредва и крайната ѝ цел е ясно заявена. Вече не е необходимо да се чете между редовете, когато Путин се сравнява с Петър Велики: "На пръв поглед той е воювал с Швеция, отнемайки й нещо... Той не е отнемал нищо, той е връщал... Той е връщал и укрепвал, това е, което е правил... Ясно е, че на нас се падна да връщаме и укрепваме също."

Вместо да се фокусираме върху конкретни въпроси (наистина ли Русия се "завръща" и към какво), трябва да прочетем внимателно общата обосновка на претенциите на Путин: "За да претендира за някакъв вид лидерство - дори не говоря за глобално лидерство, имам предвид лидерство в която и да е област - всяка страна, всеки народ, всяка етническа група трябва да гарантира своя суверенитет. Защото няма междинно звено, няма междинна държава: или една страна е суверенна, или е колония, без значение как се наричат колониите."

Изводът от тези редове, както се изрази един коментатор, е ясен: има две категории държави: "Суверенна и завладяна. Според имперското виждане на Путин Украйна трябва да попадне във втората категория".

И както не по-малко ясно личи от официалните изявления на Русия през последните месеци, Босна и Херцеговина, Косово, Финландия, балтийските държави... и в крайна сметка самата Европа "попадат във втората категория".

Вече знаем какво означава призивът да се позволи на Путин да "спаси лицето си". Това означава да приемем не дребен териториален компромис в Донбас, а имперските амбиции на Путин. Причината, поради която тази амбиция трябва да бъде безусловно отхвърлена, е, че в днешния глобален свят, в който всички сме преследвани от едни и същи катастрофи, всички ние сме междинни, в междинно състояние, нито суверенна, нито завладяна държава: да се настоява за пълен суверенитет в условията на глобално затопляне е чиста лудост, тъй като самото ни оцеляване зависи от тясното глобално сътрудничество.

Но Русия не просто пренебрегва глобалното затопляне - защо беше толкова ядосана на скандинавските страни, когато те изразиха намерението си да се присъединят към НАТО? При глобалното затопляне на карта е поставен контролът върху арктическия проход. (Ето защо Тръмп искаше да купи Гренландия от Дания.) Поради експлозивното развитие на Китай, Япония и Южна Корея основният транспортен маршрут ще минава на север от Русия и Скандинавия. Стратегическият план на Русия е да се възползва от глобалното затопляне: да контролира главния транспортен маршрут в света, плюс да развива Сибир и да контролира Украйна. По този начин Русия ще доминира в производството на толкова много храни, че ще може да изнудва целия свят. Това е крайната икономическа реалност, която се крие под имперската мечта на Путин.

Онези, които се застъпват за по-малка подкрепа за Украйна и за по-силен натиск върху нея да преговаря, включително да приеме болезнени териториални откази, обичат да повтарят, че Украйна просто не може да спечели войната срещу Русия. Това е вярно, но аз виждам точно в това величието на украинската съпротива: те рискуваха невъзможното, противопоставяйки се на прагматичните изчисления, и най-малкото, което им дължим, е пълна подкрепа, а за целта ни е необходима по-силна НАТО - но не като продължение на политиката на САЩ.

Стратегията на САЩ за противодействие чрез Европа далеч не е очевидна: не само Украйна, но и самата Европа се превръща в място на прокси войната между САЩ и Русия, която може да завърши с компромис между двете за сметка на Европа. Европа има само два начина да излезе от това място: да играе играта на неутралитет - пряк път към катастрофата - или да се превърне в автономен агент. (Помислете само как може да се промени ситуацията, ако Тръмп спечели следващите избори в САЩ.)

Макар някои леви да твърдят, че продължаващата война е в интерес на военно-промишления комплекс на НАТО, който използва нуждата от нови оръжия, за да избегне кризата и да получи нови печалби, истинското им послание към Украйна е: Добре, вие сте жертва на брутална агресия, но не разчитайте на нашите оръжия, защото по този начин играете в ръцете на военно-промишления комплекс...

Дезориентацията, предизвикана от украинската война, води до странни съюзи като Хенри Кисинджър и Ноам Чомски, които "са от противоположните краища на политическия спектър - Кисинджър е бил държавен секретар при републикански президенти, а Чомски е един от водещите леви интелектуалци в САЩ - и често са влизали в противоречия. Но когато става въпрос за руската инвазия в Украйна, и двамата наскоро се застъпиха за това Украйна да обмисли споразумение, което би могло да доведе до отказ от претенции за някои територии, за да се постигне по-бързо мирно споразумение."

Накратко, двамата се застъпват за една и съща версия на "пацифизма", която работи само ако пренебрегнем ключовия факт, че войната не е за Украйна, а е момент от бруталния опит да се промени цялата ни геополитическа ситуация. Истинската цел на войната е разрушаването на европейското единство, за което се застъпват не само американските консерватори и Русия, но и европейската крайна десница и левица.

Най-безумната идея, която се разпространява тези дни, е, че за да се противопоставят на новата полярност между САЩ и Китай (които символизират излишъците на западния либерализъм и източния авторитаризъм), Европа и Русия трябва да обединят сили и да създадат трети "евразийски" блок, основан на християнското наследство, пречистено от либералните си излишъци. Самата идея за "евразийски" трети път е форма на днешния фашизъм.

И така, какво ще се случи, "когато избирателите в Европа и Америка, изправени пред растящите разходи за енергия и по-широката инфлация, предизвикана от санкциите срещу Русия, може би ще загубят апетит към една война, която изглежда няма край, с нужди, които само се разширяват, докато двете страни се насочват към продължителна безизходица"? Отговорът е ясен: в този момент европейското наследство ще бъде загубено, а Европа де факто ще бъде разделена между американска и руска сфера на влияние. Накратко, самата Европа ще се превърне в място на война, която изглежда няма край...

Това, което е абсолютно неприемливо за един истински ляв поддръжник днес, е не само да подкрепя Русия, но и да защитава "по-скромното" неутрално твърдение, че левицата е разделена на пацифисти и поддръжници на Украйна и че трябва да се отнася към това разделение като към незначителен факт, който не трябва да влияе на глобалната борба на левицата срещу глобалния капитализъм.

Днес човек не може да бъде ляв, ако не застава недвусмислено зад Украйна. Да бъдеш ляв, който "проявява разбиране" към Русия, е все едно да бъдеш един от онези леви, които преди Германия да нападне СССР, приемаха сериозно германската "антиимпериалистическа" реторика, насочена към Великобритания, и се застъпваха за неутралитет във войната на Германия срещу Франция и Великобритания.

Ако левицата се провали тук, играта за нея е приключила. Украйна твърди, че се бори за Европа, а Русия твърди, че се бори за останалия свят срещу западната еднополюсна хегемония. И двете твърдения трябва да бъдат отхвърлени и тук на сцената излиза разликата между дясно и ляво.

От гледна точка на десницата Украйна се бори за европейските ценности срещу неевропейските авторитарни държави; от гледна точка на левицата Украйна се бори за глобалната свобода, включително и за свободата на самите руснаци. Ето защо сърцето на всеки истински руски патриот бие за Украйна.

--------------------------------

*Славой Жижек е словенски културен философ. Той е старши изследовател в Института по социология и философия към Университета в Любляна, глобален заслужил професор по немски език в Нюйоркския университет и международен директор на Института за хуманитарни науки "Бъркбек" към Лондонския университет. Коментарът е за в. "Гардиън", а преводът е на БГНЕС.

mediapool.bg