Зомбианството като доктрина

"Свободният свят търсеше по-скоро помирение и сътрудничество с тях, търсеше не конфронтацията, а мирното съвместно съществуване. Страхувахме се, че другаруването на Запада с Изтока ще стане за наша сметка, за наша сметка и стана то.“ На 1 март ще се навършат 90 години от рождението на Георги Марков.

Когато палачът тръгне да обсебва паметта на жертвата си, моралът се превръща в цинизъм. Елементарната логика предполага в хода на историческия процес делото на палача да се оценява не от неговите последователи и приемници във времето, а от неговите жертви и критици – това е нормалният подход. Доколкото обаче България е страна на обратностите и ненормалностите, и подходът ни е обратен и ненормален. Така на родна земя оценката на доскорошните злодеяния на старокомунистите е предоставена на неокомунистите. Които, като социално близки на предшествениците си, не само произнасят оправдателни присъди за кървавите им престъпления, а и ги обсипват с парламентарни и извънпарламентарни възхвали и с възпоменателни чествания. А да честваш едно минало зло, значи да подготвяш неговия бъдещ триумф. Така и тържествените церемонии, които изхождат от комунистическото минало, водят закономерно към комунистическото бъдеще.

Въпросните възхвали са декорирани с ритуални венци. Които също красят по-скоро бъдещето, отколкото мемориалните монументи, в чието подножие са редовно полагани. Така, неполучил адекватна оценка, най-кошмарният период в цялата ни национална история не само бива съхраняван като боеспособно идеологическо оръжие, а и се себевъзпроизвежда – най-новата ни история продължава и до днес да бъде кроена и прекроявана в разрез с фактологията и интерпретирана не съобразно фундаменталните нравствени начала на християнската ни цивилизация, а според текущите пропагандни нужди на онази еднопартийна номенклатура, която превърна за цели десетилетия страната ни в царство на лъжата и злото, казано с езика на Солженицин.

Защото докато история се пише, както установи още първопроходникът Херодот, с истината воглаве, пропаганда се прави чрез лъжа. А това ще рече: за сметка на истината. В съставна част от този позорен процес на фалшифициране на близкото ни минало се превърна и съдбата на Георги Марков. Фалшифициран бе животът му, фалшифицирана бе гибелта му, а днес е фалшифицирана и паметта му. Което ще рече, че ние, неговите потомци, които го надживяхме (поне физически), живеем живот на фалшификатори. Казвам ние, защото и да не сме фалшифицирали собственоръчно, ние сме съучаствали в подмяната на историческата истина с историческа лъжа – в качеството си на гражданин безкритичният консуматор на фалшификати е също фалшификатор, макар и пасивен фалшификатор.

Човек е така устроен, че изпитва вроден респект пред смъртта – собствена и чужда. Онтологически погледнато, респектът пред смъртта е респект пред живота – също собствен и чужд. Вярно е, че Държавна сигурност е не човек, а институция, при това институция античовешка, погубила институционално хиляди сънародници само защото са се оказали хора другомислещи, носители на свои собствени, различни от конюнктурните политически възгледи и морални представи.

Но и най-зловещите, и най-античовешките институции се състоят не от принципи и от ведомствени разпоредби, а от живи хора – и в това е моята тънка надежда за възраждане, за реабилитиране на онези изначални нравствени фундаменти, които идеологизираният бяс погуби без остатък: както в далечното историческо минало, наречено света инквизиция, така и през миналия век, доминиран от суровата сянка на кафявата чума и на комунистическото мракобесие.

По стечение на историческите обстоятелства България бе съвсем излеко засегната от нацизма и похитена изцяло от комунизма. Страната ни имаше щастието да избегне проклятието на кафявата чума. Едно щастие, последвано от нещастието да попадне за цели десетилетия в демоничната власт на комунистическия тоталитаризъм.

Но след това нелицеприятно въведение е време да пристъпим, както биха казали философите, от абстрактното към конкретното, от общото към частното, от морализаторството към физическия адресат на моралната оценка. В случая неговото име е отново Георги Марков, защото това е от половин век насам една болна и неотболяла, боледуваща и до днес тема в мен. А е така, защото с личността и с каузата на Георги аз съм свързан съдбовно – както битово, така и битийно. Неведнъж съм окачествявал неговата гибел като пророческа – едно въплътено с еднаква неумолимост както в живота, така и в смъртта му пророчество, една скъпо платена, извлечена (а до голяма степен и все още неизвлечена) от най-кошмарното мракобесие в цялата ни хилядолетна национална история поука. Обстоятелството, че това полувековно българо-съветско мракобесие протече под девиза „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!”, не го прави по-малко мракобесническо – само по-лицемерно, по-задкулисно и по-перфидно го прави.

И светата инквизиция възпламени кладите си в името не на сатаната, а на Христа. Тази мимикрия прави злото по-трудно разпознаваемо както за външния свят, така и за потомците. Което ще рече и по-опасно и злосторно за нас самите, за собствената ни участ. Срещу един неразпознат, срещу един припознат противник трудно се воюва. Не че Свободният свят беше хукнал да воюва като романтичен юноша на барикадата срещу нашите поробители – той търсеше по-скоро помирение и сътрудничество с тях, търсеше не конфронтацията, на която ние се надявахме, а мирното съвместно съществуване, на което се надяваха нашите палачи и от което ние се бояхме.

Страхувахме се, че другаруването на Запада с Изтока ще стане за наша сметка – за наша сметка и стана то. В този деморализиращ процес на размесване на добро и зло Свободният свят театралничеше само донякъде, а донякъде наистина не разпознаваше мракобесието на мракобесниците. Тази полуосъзната игра на сляпа баба с историята илюстрира само старата и прастара библейска истина, че сатаната се крие най-успешно и неуловимо в сянката на кръста.

Ако физическият Георги Марков стана жертва на това мракобесие, на физическите и метафизически наследници на същото мракобесие стана, става и до днес, жертва и светлата му памет. Говоря не само за издевателствата на комунистическия режим – и за издевателствата на потомците и приемниците на този режим под животворното слънце на младата ни (а междувременно вече и не толкова млада) демокрация говоря. Защото всички ние, наивниците, които заложихме на покаянието на престъпниците, загубихме облога – спечелиха го онези трезвомислещи реалисти, които предрекоха, че физическите палачи на писателя ще унаследят и продължат престъплението, сквернейки и убивайки богатото литературно и гражданско завещание на литератора и гражданина.

Вече писах за клеветническата книга на един бивш функционер от репресивния апарат на режима, озаглавена "Случаят Георги Марков”. Клеветническа е книгата дотолкова, доколкото без едно-единствено веществено доказателство, без какъвто и да е документ от архива на ДС, оповестява, че, видите ли, Георги Марков бил агент на комунистическото ни разузнаване, разкрит и похитен от британските тайни служби. Пред очите на цяла България неотдавна тази съшита с бели конци версия бе надълго и нашироко защитавана по телевизията от двама именити полковници от бившата (дано и бъдеща не се окаже един ден!) Държавна сигурност: автора на пасквила "Случаят Георги Марков” Бончо Асенов и бившия секретар на ФБ (факултетното бюро на Комсомола) и мой палач от философско-историческия факултет на Софийския университет Тодор Ников.

От телевизионния екран двамата полковници разказваха с нескрито задоволство как, вдигайки паметник на Георги Марков, демократична България е увековечила фактически каузата на ДС, самата ДС е обезсмъртила на столичния площад "Журналист”. Доколкото бях изпълнителен председател на Инициативния комитет „Георги Марков” (негов почетен председател бе президентът Желев), казусът ме засяга и лично.

Оказва се значи, че всички ние от Инициативния комитет, включващ имената на най-престижни творци и интелектуалци, подкрепени не само морално от спонсора д-р Лазаров и от ръководството на Столичната община, само сме си въобразявали, че градим паметник на свободолюбието, въплътено и олицетворено от фигурата на Георги Марков, а в действителност сме увековечавали в метал и камък неговите палачи, които са палачи и на цялата нация.

Историята е зла и грозна – нейната непровъзгласена, но неотклонно преследвана цел е да се префасонира и преадресира престъплението, да се оневинят действителните убийци и да се обвинят онези, които вложиха неимоверни усилия за разобличаване на злодеянието – британските секретни служби. Сполучат ли полковниците в тази рокада, ще съумеят и да свалят тежката морална отговорност от репресивния апарат, на който десетилетия наред са служили – себе си да оневинят ще съумеят. Така, освободена от моралната вина, партийната кауза ще бъде съхранена за поколенията, ще продължи чиста-чистичка и необезпокоявана парламентарния си и извънпарламентарен път към националното бъдеще – светло и комунистическо.

Останалите европейски държави от бившата Съветска империя отдавна потърсиха от физическите носители на тоталитаризма и съдебна отговорност, а ние още дори само до моралната не сме стигнали. Докато Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Германия и дори съседна Румъния наказаха онези злодеи, които десетилетия наред издевателстваха над съгражданите си, ние възнаградихме нашите политически престъпници като ги настанихме и в президенството, и в правителството, и в парламента, и в държавните институции на центъра и особено по места. Ето защо докато в споменатите декомунизирани държави общоевропейската идея придоби субстанция, на родна земя тя си остана фасадна формалност – един кух, изпразнен от екзистенциално съдържание ведомствен акт. Приобщаването към Стария континент е не само политически и икономически, а и духовен процес – и дори преди всичко процес духовен. Европеизиране значи декомунизиране, европейският дух е природно несъвместим с идеологизираните догми на тоталитаризма.

Ако някой запита защо и как е притрябвало на функционерите на Държавна сигурност да обсебват Георги Марков и да го превръщат в свой съотборник, какъвто той никога не е бил, отговорът е ясен като ден. По този начин хранителите и пазителите на комунистическото зло постигат няколко цели едновременно, една от друга по-нечисти. Първо, петнят чистото име на писателя – провъзгласен за агент на ДС, той губи веднъж завинаги морален престиж в очите на родната и на международната общественост. Второ, обвиняват класово-партийния враг (Запада) в едно ужасно престъпление. Трето, дискредитират негови последователи като мен като лъжци и манипулатори. И четвърто, себевеличаят се като герои, съумели, надхитрявайки 007 и компания, да вербуват и да внедрят в българоезичните радиостанции, обслужващи буржоазната идеологическа диверсия, един от най-значимите ни национални писатели.

Похватите на Държавна сигурност не са нейно собствено откритие – те са заимствани от арсенала на метода на социалистическия реализъм. По време на краткотрайното и половинчато размразяване на обществения климат през 60-те години, осъзнавайки, че вече не може да се справи с творците и свободомислещите интелектуалци само чрез открити репресии, партийността в литературата прибягна до обходни маневри. Тя започна да провъзгласява неортодоксални творби, над които нямаше власт, за постижения на метода на социалистическия реализъм. Типичен пример за подобна еквилибристика е отношението на казионната литературна критика към романа „Хайка за вълци”. В тази несъмнено стойностна творба няма и следа от народностност в смисъла на партийната идеологическа пропаганда. Романът е толкова популярен, че не възнамерявам да го разисквам, още по-малко да го преразказвам. Само мимоходом ще спомена, че книгата не робува на убогите клишета и не обслужва конюнктурата на деня – "Хайка за вълци” е епос не за триумфално дефилиращата над хора и народи монументална история, а за очовечаването на историческия процес, за превръщането му от обективна даденост в лична драма. Това е литературен, художествен, но не и идеологически поглед върху времето.

Едно време, една сурова епоха, превърната в разрез с догмите на стереотипа от клише във вълнение. Което прави „Хайка за вълци” по-скоро антипартиен, отколкото партиен роман. На фона на несъмнените си художествени качества и на литературния и обществен престиж на автора му романът не можеше да бъде току-така забранен – все пак времето на чистокръвния сталинизъм бе отминало. След като не можа да се справи с творбата по ведомствен път, Партията ръководителка реши по ведомствен път да я обсеби, да си я присвои, като я обяви чрез казионните си критици за произведение на социалистическия реализъм. Така и стана, намериха се достатъчно поръчкови интерпретатори, които откриха в сюжета несъществуващи идеологически достойнства. Вероятно интерпретатори като нашите е имал предвид Гьоте, призовавайки: „Убийте това куче – той е критик!” В последните години от живота си Ивайло Петров съвсем не беше горд с партийната оценка на романа си, зная го лично от него.

По подобна схема постъпват днес ортаците на убийците на Марков, бойците от Тихия фронт, безсмъртните наследници на Железния Феликс с хладния ум, горещото сърце и (особено!) чистите ръце, провъзгласявайки писателя за техен човек, за агент, изпратен с агентурна мисия в гнездото на осите – „Дойче Веле”, Би Би Си и най-вече Радио „Свободна Европа”. Манипулативността на вечно живите сенки от миналото е несъмнена, но тя като че ли не обяснява всичко. Струва ми се, че, въпреки цялата си наглост, предприетата от споменатите полковници манипулация е осъзната само донякъде, а донякъде – и неосъзната. Според мен става дума за някаква безредна смесица от преднамереност и непреднамереност, разгадана безпогрешно в шедьовъра на Асен Игнатов "Психология на комунизма”. Творбата на д-р Игнатов е хроника на ирационалната природа на комунизма – неслучайно и публикуваната на Запад моя рецензия на книгата е озаглавена „…А някой надзърна в кукувичето гнездо…”.

Особено внимание блестящото изследване отделя на ирационалната вяра на партийния апаратчик в словото. Става дума не за очарованието на омайната и сладка родна реч, не за обаянието на литературното слово, не за поетичност и за художественост – става дума за сляпата вяра на апаратчика, че след като назове един феномен с едно наименование, феноменът се преобразява автоматично съобразно терминологията, автоматично става такъв, какъвто е обозначен.

Така стигаме до новоговора на Оруел, според който свободата е робство, войната е мир, невежеството е сила и пр., и пр. Думите в речника на типичния функционер не отразяват, а моделират и преиначават нещата съобразно, казано на ленински език, конкретните нужди на конкретния исторически момент. Нещата значи нямат собствена битийност – те придобиват битийността, която думите, с които ги обозначаваме, им придават. Иначе казано, нещата са не такива, каквито са сами по себе си (сами по себе си те не съществуват), а такива, каквито ги наречем. Така безмерната материална и духовна нищета, в която тънехме по време на комунизма, бе окачествена като изобилие от духовни и материални блага, а в синкретичното съзнание на апаратчика тя навярно и ставаше такава. По тази безотказна схема повсеместният деспотизъм бе провъзгласен за народна демокрация; плакативните клишета – за изкуство; кастовите номенклатурни привилегии – за социално равенство.

И т.н, и т.н. до безкрайност, докато целият всемир бе преобърнат с главата надолу. Всичко – събития, идеи, обществено-политически фактори, история и настояще, морални и дори частнонаучни категории – бе изкривено до неузнаваемост. Дори генетиката и кибернетиката бях декларирани по съветски образец като буржоазни лъженауки. По същата схема, по която нацистите обявиха физиката на Айнщайн за еврейска. Така, обезобразен от партийните езикови шаблони, светът заприлича на лудница. Подозирам, че искрица от тази лудост слепи и онези воини на репресивния комунистически апарат, които живеят със съзнанието на ощетени от хода на събитията хора и романтично мечтаят историята, която без време ги ощети, да ги възмезди във времето, като им върне старата неограничена власт над сънародниците. Този копнеж ги насърчава да обявят желаното за действително – и то така, че наистина да повярват, че и творец от ранга на Георги Марков е бил рамо до рамо с тях аргатин на Държавна сигурност – психологически пътят до подобна вяра не е непроходим. За апаратчика водещо начало е доктрината, целият всемир с всичките му съставни елементи трябва да е такъв, какъвто шаблоните на доктрината очакват той да бъде.

И тъй като действителността не може да бъде променена реално съобразно потребностите на идеологията, на идеолога не му остава нищо друго, освен да я промени номинално. Така, съобразявайки се с върховенството на доктрината, дума по дума апаратчикът си създава една мета-реалност, която е частично или пълно отрицание на реалността. Едно доктринирано съзнание вярва в магическата сила на словото с вярата, с която ние като малчугани вярвахме в лекотата, с която Мистър Сенко ден след ден си сваляше главата на цирковата арена. Само облаче полупрозрачен цветен дим му трябваше за целта, но профсъюзът на цирковете дейци му отпущаше димките ведомствено.

И за да не се вдетиним без време, бързам отново да припомня: става дума не за онова йовковско, вазовско или георгимарковско сладкодумие, което пленява сюжет след сюжет душата – за сугестия, за суеверие, за чиста проба шаманизъм, за зомбианство става дума. И ако някой непоклатим рационалист реши, че обществено-политическата сфера е негостоприемна за ирационални внушения, светата инквизиция, расизмът, комунизмът, нацизмът и фундаменталният ислям днес говорят друг език.

Струва ми се дори, че докато рационалността си има свои граници, ирационалността е безгранична. А безграничността е двояка. Когато е художествено въображение, тя може да ни обогати безмерно, да ни поведе към нови, непознати пространства и да изпрати Ян Бибиян чак на луната. Когато същата безграничност е ведомствена, тя може да размести и преплете доброто и злото, да ги направи взаимнозаменяеми, да превърне палача в жертва, а жертвата – във виновник. Тази конвертируемост е похитител на морала. Който е еднакво уязвим както пред абсолютизирането на доброто и злото, така и пред тяхното безгранично релативиране.

---

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.

---

Текстът е публикуван в портал "Култура"

mediapool.bg