За уж-будителите и контра-будителите

На първи ноември България празнува своята почит към ценностите на Просвещението и към тези, които помагат на хората да се образоват, да се издигнат, да се възвисят. Наричаме ги “будители” – те са малцинството, което събужда изпадналото в догматична дрямка мнозинство. По идея това е прекрасен празник, който цели да демонстрира, че българската общност е надхвърлила грижите на материалното и биологичното възпроизводство и се стреми към върховете на световната култура. Или поне към разумно, достойно и предизвикващо всеобщо уважение поведение.

Празнуването на първи ноември обаче се случва в политическа и културна среда, доминирана от антипросвещенски разбирания и моди. Затова и този празник протича формално, институционално лицемерно и без особен емоционален заряд. Докато хората по върховете на държавата редят служебните си слова за будителите, публичната среда в България е населена с уж-будители и контра-будители. Първите би трябвало да са будители, но всъщност не са. Вторите пък активно и откровено противодействат на будителите.

Тук не става дума за някакъв заговор срещу България, организиран от Изток или Запад. Уж-будителите и контра-будителите са си наш, роден продукт, макар че и те следват чуждестранни моди. А основната мода в момента е национал-популизмът, който в съвременния си вариант е антипросвещенски проект.

Не образоват, а представляват

Уж-будителят и контра-будителят не претендират, че ще образоват и извисят хората, а само, че ще ги представляват такива, каквито те са. Представителството е базовата демократична задача – партии, медии, интелектуалци имат като своя демократична мисия да “отразяват” настроенията и желанията на хората. Но те имат и “будителска” мисия, която може и трябва да се изразява в критика към някои от тези настроения и желания. Съвременният популист – контра-будител по дефиниция – залага всичко на представителството (като съвпадение на идентичности) и изоставя напълно образователната, възвисяващата мисия. “Вие сте прости и аз съм прост. Ще се разберем.” Това е неговият девиз.

Консервират, а не променят

Будителят иска да промени хората. Паисий е българската парадигма за човек, който прави революция в съзнанието на мнозина, като преобръща голяма част от вярванията и ценностите им. Контра-будителят цели обратното – хората да останат такива, каквито са, да не се променят “традициите и обичаите им”. Съвременната политическа мода е консервативна, контра-будителска. Политикът и интелектуалецът с радост слагат потури и калпаци, за да демонстрират по-висшия характер на народното. В потурите няма нищо лошо, но в липсата на критична рефлексия и желание за коригиране в по-добра посока – има.

Венцехвалят и говорят това, което ще се хареса

Едно скорошно изследване на център “Пю” показа, че източноевропейците са склонни да смятат своята култура за по-висша от тази на останалите народи. Ние с руснаците сме шампиони в това отношение с 69% убедени в собственото си превъзходство.

Ако Паисий беше жив днес, със сигурност щеше да ходи от град на град и да опитва да промени подобни абсурдни стереотипи. Защото както самоподценяването и липсата на самочувствие на една общност е вредно за нея, така и безпочвеното ѝ венцехвалене и липса на критичност е опасно – исторически то е водило до самозабрава и национални катастрофи.

Популистът и контра-будителят не се интересуват от позиции, които няма да се харесат обаче. Те опипват народния пулс и се опитват да се носят по вълната на народните настроения.

Универсалното е лошо, партикуларното е добро

Другият парадигмален представител на нашето Просвещение отново не е консерватор, а е революционер. Васил Левски е може би най-универсалистичният ум, който нашето Възраждане произвежда. Неговите идеи за чиста и свята република и равенство на различните етноси и религии в нея са стандарти, които все още се опитваме да достигнем в пълнота. Какво ли е било да проповядваш подобни стандарти в среда, която е била убедена, че ако изобщо има нужда от промяна, то тя трябва да дойде под формата на цар в една свойска монокултурна, етнорелигиозна монархия!

Контра-будителят мрази универсалното и глобалното и залага на местните особености. Универсалното е “чуждо”, то ни налага “диктат” отвън и ни лишава от партикуларната ни култура. Хубава или лоша, тя си е наша, а от нашенското по-хубаво няма. В такива възгледи има ценност, но тя е различна от ценността на “чистата и свята република” и равенството на етноси и религии.

Популярното е морално оправдано

Потенциално най-опасният ход на контра-будителя е склонността му да оправдава това, което е популярно. Хората са хомофоби – браво, важното е, че са такива във висок процент! Хората не харесват чужденците и тези с различна кожа – няма проблем, дори още по-добре! Просто ще забраним миграцията.

Източноевропейците са шампиони по липса на емпатия – способност да съчувстваш на другия, ако той не ти е някакъв вид роднина, или не е точно като тебе. И в тази класация ние, българите, сме в челните редици. Същото важи и за класациите за липса на толерантност към чуждото.

Контра-будителят изпада във възторг от подобни възгледи и ги поставя в основата на политическата си програма. Така днес той е певец и защитник в публичната среда на хомофобията, омразата към ромите, по-черните и чужденците като цяло: тези възгледи той нормализира и брани от постулатите на “фалшивата” политическа коректност. Основният аргумент в тяхна полза е, че са широко разпространени – ergo трябва да са оправдани.

В световен план консервативният, контрабудителски поврат често се оправдава със следния аргумент. През 60-те години на 20-ти век на Запад движението за граждански права, което слага край на сегрегацията и се бори с дискриминацията към малцинствата и жените, е отишло “твърде далеч” в своите изисквания и постижения. То е довело до “твърде много” права, които сега трябва да се “орежат” от един консервативен поврат.

Това е все едно някой да каже, че през 60-те години на XIX век в САЩ и Русия нещата са отишли твърде далеч в отмяната на робството и крепостното право, та е бил необходим балансиращ “консервативен” обрат. Контра-будителят има тенденция да бърка наличието на обществена опозиция и реакция на нещо с неговия морален статус. Фактът, че нещо е популярно, невинаги го прави добро и морално. И задачата на будителите е била винаги тази – да вървят срещу прилива на общественото мнение.

Възхвала на национал-егоизма

Будителите са били водени от желание за еманципация, за равенство на народите. Паисий и Левски са искали българите да са наравно с другите развити народи. Контра-будителят не е еманципатор, а е национал-егоист: за него неговата държава, неговата етно-национална общност трябва да е първа. В този смисъл модата с фразата на Доналд Тръмп “Америка на първо място” е абсурдна и комична. Това не е универсализируема фраза по Кант – ако Америка е винаги първа, то по дефиниция не може някой друг да е по същото време и той пръв. И ако за Китай или ЕС (като цяло) все пак има някаква надежда те, а не Америка, да са на първо място, то за останалите народи по света е по-скоро концептуална грешка да повтарят като папагали мантрата на Тръмп.

Липсата на емпатия към другия и национал-егоизмът придават на контра-будителя делови, циничен и предвидим облик. Затова и мнозина го харесват и мислят, че ще могат да се договорят с него. За разлика от будителите, контра-будителите не са толкова свързани с ценности, а с интереси. А интересите са въпрос на търговия – колко си склонен да дадеш, за да получиш нещо. Например – за български паспорт.

Антиелитарният елитизъм

Докато празнуваме празника на “будителите”, всъщност ние обитаваме една култура, която е все повече контрабудителска. Контра-будителите също са вид елит, който обаче се възползва от антиелитистките чувства на масите. Това е елит, който громи елита и възпява народа в неподправената му и непогрешима чистота. Това е елит, отказал се от програмата на Просвещението.

Време е този контра-елит да получи и своя отделен, контрабудителски празник.

Текстът е публикуван в Портал "Култура".

mediapool.bg