Проф. Боян Знеполски: Абсурдно е да изхвърляме "лузърите" от обществото

Големи части от днешните общества са не само икономически слаби , но и морално уязвени - липсва им признание и уважение. Идеята да делим хората на "уинъри" и "лузъри" е антисоциална, твърди известният български социолог и преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски" проф. Боян Знеполски. В интервю за Mediapool той коментира смисъла на протестните движения у нас и по света.

Проф. Знеполски, премиерът Бойко Борисов утвърди практиката да потушава протести на различни социални групи в зародиш, като обичайно обещава повече пари и бързи решения. Как да тълкуваме тази практика – дали това е по-висока чуваемост и отзивчивост към нуждите на хората, дали е "подкупване" и блокиране на гражданската активност или пък е форма на капитулация пред лобистки натиск върху правителството от страна на земеделци, собственици на бензиностанции и др.?

Вероятно и трите интерпретации имат основание. Това е част от политическия талант на Бойко Борисов – тази безкрайна отзивчивост, с която той моментално откликва на всякакви недоволства, поема ги, доколкото може със своя политически усет, успява да ги парира или абсорбира. От друга страна, стои въпросът дали този начин на справяне, това бързо политическо потушаване на протеста под формата на задоволяване на нуждите не пречи на потенциала на този протест, който би могъл да се разгърне, да породи обществен дебат. На ранен етап той бива потушен, абсорбиран, капсулиран. Така някои хора получават по нещо, но не се стига до ново познание и развитие на самото общество. Създава се чувството, че всеки трябва да си протестира поотделно, на социо-професионален принцип. Това пречи на социалната рефлексия. Разбира се, голямото предимство на Борисов е в това, че той успя да демократизира комуникацията с гражданите. Аз не мисля, че неговият по-непосредствен и по-фамилиарен подход е нещо лошо и не бих го подценявал или считал за слабост. Но не можем да свеждаме политическото само до измерението на комуникацията. В крайна сметка едно управление се оценява по това дали са се развили различните социални сфери, доколко и как са били реформирани и усъвършенствани институциите.

От една страна, социологическите проучвания показват, че българинът не е революционер и бунтар, а от друга страна, през последното десетилетие у нас можем да изброим няколко големи и автентични протеста – учителската стачка, януарските протести през 2009 г., протестите за цената на горивата през 2013 г., протестът #ДАНСwithme. Съгласен ли сте, че българинът не е готов за революции?

Ако сравняваме България с Гърция или Франция, можем да кажем, че българинът по-рядко протестира. Това са страни, които имат много дълга култура на гражданско недоволство. Същевременно ми се струва, че в тези важни моменти, за които говорите, българинът заяви себе си, своите нужди по един ясен и категоричен начин. Не мисля, че трябва да се срамуваме и да се чувстваме в по-малка степен граждани от другите. Аз лично не бих казал, че българинът е примирен. В историческа перспектива има нации с по-силни граждански традиции, но в последните години у нас се събужда някаква социална чувствителност, която се проявява периодично. Не бих казал, че у нас няма гражданско чувство, че българинът е безразличен към обществените дела.

Съгласен ли сте с автора на книгата "Контрадемокрацията", че нерегламентираните, понякога хаотични и стихийни намеси на гражданите в политическия живот – било чрез протести, било чрез течове на информация, било чрез онлайн инициативи, са всъщност доказателство за успеха и жизнеността на демокрацията, а не за нейния упадък?

Напълно съм съгласен с Пиер Розанвалон, че различните форми на гражданска инициатива са свидетелство за жизнеспособност на демокрацията, тъй като тя не може да бъде отъждествявана единствено със съществуващите институции и с периодичните смени на управленски екипи. Не може да бъде единствено “демокрация отгоре”. Демокрацията предполага, че винаги има някакво движение отдолу нагоре, което идва от гражданите. Днешната криза на либералната демокрация е следствие именно от блокажа на това движение, от капсулирането на елитите и склерозирането на институциите, които стават нечувствителни и неспособни да отговорят на нагласите и желанията на гражданите.

Но ситацията започва да се променя. През последните години - от края на 2010 г. насам, станахме свидетели на Арабската пролет, "Окупирай Уолстрийт", площада Тахрир в Египет, парка Гези - Турция, протестите в България, Румъния, киевския "Майдан", протестите в Бразилия. Получи се една голяма вълна на недоволство на гражданите, което отвъд контекстуалните специфики свидетелства за сходни нагласи и общи проблеми. От една страна, тези протести изразяват стремежа към повече демокрация, а от друга – те са симптом за криза не само на политическата система, но и на обществата като цяло.

Какво ни разкриха тези протести?

Те разкриха наличието на редица нарастващи дистанции в обществата, които спешно трябва да бъдат преодолени: между политическите елити и гражданите; между все по-богатите и все по-бедните; между различните културни групи; маргинализирането на цели социални прослойки, които се откъсват от социалната тъкан. Тези дистанции крият опасността от социален срив. Проблемите не опират само до политическото представителство и икономическите неравенства, те засягат и моралните чувства. Много хора се чувстват морално уязвени  липсва им признание и уважение.

Проф. Тимъти Гартън Аш на лекцията си в София също изтъкна, че има проблем в това, че големи части от обществата, които са без висше образование, са "пренебрегнати и неуважавани от либералните медии и елити".

Този проблем съществува, разбира се. Да вземем примера с протеста на "жълтите жилетки" във Франция. Те бяха скандални с това, че се стигна до вандалски акции в Париж, но по-важното е откъде идват тези хора и какъв е проблемът им. В интерес на истината, в самата Франция имаше спор по този въпрос. Част от авторите свързваха "жълтите жилетки" с предградията на големите градове, но се оказа, че гнездото им са малките градове в селските райони. Социалната категория на "жълтите жилетки" са работници, занаятчии, търговци, дребни бизнесмени и чиновници. За тях се появи изразът, че "онези, на които им е широко около врата, си мислят за края на света, а "жълтите жилетки" си мислят за края на месеца".

Освен икономически уязвими, това са хора, които се чувстват изпаднали, невидими, забравени. Политическите представители на "жълтите жилетки" са хора, които са напълно различни от тях – идващи от метрополията, дипломирани, образовани, тоест личности, които не могат автентично да ги представляват. Освен това, дори шефовете на местните предприятия не живеят вече там – те живеят в големите градове и идват на работа в провинцията. А навремето шефовете на предприятията са играели футбол с работниците, познавали са ги добре, деляли са с тях едно и също жизнено пространство. Затова днес "жълтите жилетки" се чувстват изоставени от синдикалисти, политици, работодатели, учители, които би трябвало да са част от техния живот, но не са. В човешки план те се изживяват като отритнати – никой не споделя техния живот, никой не е солидарен с тях, не ги зачита и уважава. Така че, моралната беда за "лузърите" е не по-малко важна от икономическата.

Тази тема според мен е изключително важна, защото в последните десетилетия се наложи една индивидуалистична нагласа, която разделя хората на печеливши и губещи, на "уинъри" и "лузъри", на успешни и на неудачници, което е изключително антисоциално. Това деление изразява самодоволно разграничаване от всички онези, които не са част от успеха – те биват отхвърлени. Аз с голямо недоволство посрещам израза "лузър", защото употребата му съдържа отрицание на всякаква социална връзка. За да имаме здраво общество, успелите трябва да проявяват някаква форма на солидарност и ангажираност с губещите.

А как да включим тези хора, защото елитите – политически, медийни и др., сякаш се опитват да образоват, да вкарат "лузърите" в своя дискурс, вместо да се вслушат в тях и да ги включат в живота на обществото? Може би хората просто искат да бъдат приети и чути, а не моделирани.

Да, разбира се. Идеята е не те да станат нещо различно от себе си, защото елитите искат тези хора изведнъж да завършат "Оксфорд" и "Кеймбридж" и да станат елити като тях. А тези хора искат да бъдат интегрирани такива, каквито те са, и с това, което те правят. На мен ми се струва, че едно общество не може да си позволи да загърби и игнорира цели социални групи. Това би било антидемократично и антисоциално.

А видяхте ли онлайн подписката, която иска да изключи всички хора без средно образование от изборния процес? И тази идея се оказва, че има почитатели.

Това би било напълно скандално, един регрес, връщане на демокрацията към форми на елитизъм от XIX век, в които политически права имат само образованите и състоятелните. Всякаква форма на регрес е абсурдна. В този смисъл "жълтите жилетки" са симптом на едно заболяване на съвременните общества, които стават изключващи не само по отношение на отделни индивиди, а на цели социални категории.

Но този проблем идва да ни напомни нещо много съществено. Можем да приемем, че либерализмът победи в Студената война, но през последните няколко десетилетия този победил либерализъм забрави другите измерения на човешкото съществуване – свързани с потребността от общност, идентичност, равенство и солидарност. Когато либерализмът изпадне в крайни форми на индивидуализъм, това предизвиква криза, и тогава той рискува да загуби битката с останалите политически движения. Както каза френският политолог Пиер Аснер, за да може либерализмът да оцелее, той не трябва да акцентира само върху свободата, но да интегрира и другите човешки потребности. Ако не успее да го направи, той ще е спечелил Студената война, но ще изгуби мира.

Но дали това, за което говорите, е проблем на демокрацията или е в резултат от други процеси?

Това е въпрос и на състоянието на обществата, защото политическата система все пак се вкоренява в някакво общество, така че не можем да разглеждаме феномените само и изцяло през призмата на демокрацията в тясно политически смисъл.

Ако трябва да говорим за решения, как тези социални групи могат да се почувстват по-включени в обществото?

Движението е двупосочно. Зависи доколко тези хора заявяват собственото си желание за промяна. Проблемът с "жълтите жилетки" е, че тяхното движение нямаше ясна програма, ясни искания, че беше движение на недоволството, на обидата, което остана без ясен адресат.

Не става ли така с повечето автентични протести? Много от тях не са ориентирани към решения, а повече - към израз на недоволството.

Така е, но не можем да искаме от протестиращите сами да предлагат решения на проблемите, които повдигат. Затова проблемът на "жълтите жилетки" не е само проблем на "жълтите жилетки" (за разлика от книгата на Илф и Петров "Дванадесетте стола", където се казва, че делото по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се). Тук проблемът е на цялото общество. То трябва да се погрижи така, че тези хора да се почувстват интегрирани отново. Например, тази дезинтеграция се усеща най-вече чрез оттеглянето на публичните услуги от определени райони – закриване на местната болница или училище, на местната спирка на автобуса или на гарата, на пощата.

Наскоро бяхте участник в международна конференция с участието на един от най-големите социални учени на нашето време – Чарлз Тейлър. Какви послания чухте?

Дебатът беше центриран около т. нар. нови протестни движения на публичните места или т. нар. демокрация на публичното място. Тук се имат предвид всички протестни движения, за които споменах – от "Окупирай Уолстрийт" до "жълтите жилетки", които не бяха предмет на конференцията, но често бяха давани като пример. Имаше различни мнения, но имаше и общи констатации. Например, че тези протести са противодействие на социалната фрагментация, на разединението в обществата, на разрива между социални проблеми и неефекитвни политически решения на тези проблеми. Протестите бяха разгледани като стремеж към създаване на нова гражданска солидарност, която да преоделее социалната разпокъсаност и да отвори нови възможности за колективни действия. Разбира се, бяха посочени и делегитимацията на политическата система и политическите елити. Например, интересното в случая на "жълтите жилетки" е, че най-голямата омраза не е към богатите или работодателите, а към политиците и журналистите, които са възприемани като незаслужено привилегировани. Журналистите преди бяха уважавани и смятани за част от гражданите, а сега са причислявани към истаблишмънта, към елитите.

Така е, журналистите отдавна сме на най-ниските нива на доверие, почти наравно с политиците.

Да, нещата наистина се преобръщат. Беше дискутирана и т. нар. оригиналност на протестните движения, тоест липсата на лидери, идеологии. За разлика от класическите социални движения от ХХ век – работническото, или новите социални движения, като феминисткото и т. н., които имаха ясен фокус и организация, тук няма идеология, няма партия, няма лидери.

Новите протестни движения често биват критикувани за това, че са аморфни, без фокус и че са неуспешни. Въпросът е обаче как мерим успеха. Много автори посочват, че не трябва да търсим пряк успех. Тези протести трябва да бъдат разглеждани като своеобразни социални лаборатории, в които се експериментира с нови форми на социалност. Интересно е, че социални групи, които по принцип са много различни, на протестите са заедно и няма бариери между тях – например в Египет християни и мюсюлмани са заедно, в Турция – кюрди и турци, а също и ЛГБТ активисти и феновете на футболния клуб "Башикташ", които обикновено се ненадиждат.

Да разбирам ли, че тези протести помагат за социалната кохезия, за сближаването?

Точно така. Това е като преосноваване на самите социални отношения, които отиват отвъд установените деления и демонстрират това, че не властта, държавата, нацията налагат формите на социална свързаност, а те се пораждат отдолу, в спонтанното общуване на гражданите. Така че, това е нещо като един театър, в който гражданите експериментират с нови форми на отношения помежду си.

Не е ли странно протестите да нямат крайна цел?

Нека да изчакаме. Според мен не е добре да разглеждаме тези протести само като инструменти за постигане на някакви цели. Те са полезни сами за себе си, защото връщат чувството на гражданите, че те могат да бъдат общност, която може да направи нещо съвместно.

Едни общества реагираха с протести, а други – с популизъм и национализъм. Не са ли това различни реакции на едни и същи проблеми?

Да, те са близки, защото и популизмът, и протестите са отговор на една обща ситуация, в която чувството на общност се губи. Масово е усещането, че няма как да живеем според крайно либералната представа, че ние сме едни абстрактни индивиди, които взаимодействат в сферата на пазара. Отговорът на тази ситуация от етнонационализма е, че ние трябва да се върнем към нацията – каквато тя е била през XIX век и първата половина на ХХ век. Този отговор – затваряме се в нашата етнообщност и се хомогенизираме, е абсурден, защото това е един регрес, който пренебрегва ключови нормативни придобивки на съвременния свят. Протестите, на които бяхме свидетели, показаха, че хората страшно много държат на своята особеност. Никой не иска да се хомогенизира. Времето на униформените тълпи, на масите е вече отминало. Хората искат да бъдат автономни, уважавани за своята специфика, а не като част от един униформен колектив. Затова си мисля, че това не е пътят. Другата възможност, която е по-перспективната, но и по-трудната, е да бъдат съхранени съществени елементи от либерализма, но като бъдат отчетени и другите човешки потребности – от общност, от усещане за равенство и т. н.

Ние в България често се проваляме дори в общностите на социално-битово ниво. Как се създава чувство за общност и социална кохезия на национално равнище?

Това зависи от самите нас. Няма технология, която можем да използваме. Има специалисти по интеграция на малки групи, на работни екипи, но няма "специалисти по създаване на общество". Но ако си зададем въпроса – има ли общности, отговорът е: "Да, има" и пример за това са държавите нации. Нациите, макар и в криза, не са мъртви. Бих се противопоставил на този абсурден дебат между либерали и националисти, в който едните твърдят, че нациите са само репресивни, проводник на културно насилие, а другите – че нациите са отговорът на всички въпроси. Ясно е, че нациите се развиват. Съвременните нации трябва да включат нови стандарти, включително плурализма, зачитането на различните култури и т. н., както и необходимостта от наднационални политически съюзи, като ЕС. Един изпитан механизъм за създаване на по-голяма социална кохезия е силният публичен сектор - качествено и достъпно образование, здравеопазване, културни институции, обществен транспорт и т.н.

mediapool.bg