Голямата мюсюлманска гражданска война и ние

САЩ свалят сирийски изтребител-бомбардировач. Иран изстрелва ракети към Източна Сирия. Русия заплашва да атакува бойни самолети на коалицията западно от Ефрат. Какво става?

Може да изглежда като някаква безразсъдна бъркотия, но очертанията са ясни. Голямата мюсюлманска гражданска война, съсредоточена в Сирия, приближава към фазата след (разгрома на) "Ислямска държава". Това е краят на началото. Страните маневрират, за да се позиционират за онова, което предстои.

Това е като в Европа през 1945 г., когато войната срещу нацистка Германия все още бушуваше, но всеки вече знаеше изхода. Маневрите бяха главно между приближаващите се победители - Съветския съюз и западните демокрации, за да определят следвоенните граници и сфери на влияние.

Това става днес в Сирия. Всички знаят, че с "Ислямска държава" е свършено. Не че тя ще изчезне като идеология, като бунтовническа структура и източник на продължаващ тероризъм както в региона, така и на Запад. Но тя ще изчезне като независима, организирана териториална цялост в сърцето на Близкия изток.

Тя е в процес на ликвидиране. Контролът й над Мосул - последнта й крепост в Ирак, е почти ликвидиран. Идва ред на Ракка - нейната твърдина в Сирия и фактическа столица. Когато и тя падне - а вече е обкръжена от три страни - халифатът загива.

Голяма част от битките днес са за наследството. Да вземем например сирийския самолет, свален от САЩ. Той атакуваше прозападните кюрди и арабската (опозиционна) коалиция СДС (Сирийски демократични сили) недалече от територията, контролирана от ИД.

Защо?

Защото режимът на Башар Асад, подкрепян от Иран, Хизбула и Русия, след като взе връх над неджихадистките бунтовници в "сърцето" на Сирия (най-вече в Алепо), се чувства достатъчно сигурен да насочи поглед към Източна Сирия. Ако храни надежди да възстанови властта си над цялата страна, той ще трябва да установи контрол над Ракка и над прилежащите й територии, контролирани сега от ИД. Но силите край Ракка са прозападни и антиправителствени.

Това обяснява и въздушната атака на сирийския бомбардировач и свалянето му от САЩ. Ние защитаваме нашите приятели. Затова и руснаците заплашват да вземат на прицел американските самолети. Руснаците защитават своите приятели.

В деня на свалянето (на сирийския изтребител) Иран изстреля шест ракети "земя-земя" към сирийската територия, контролирана от ИД. Защо? Уж за наказание на джихадистите заради терористичните им атаки в самия Иран преди две седмици. Може би. Но очевидната цел бе да се покаже на Саудитска Арабия и на другите арабски сунити колко далечен обсег имат както иранските оръжия, така и иранските териториални амбиции.

За Иран Сирия е ключът, централният театър на военните действия в шиитско-сунитската война за регионална хегемония. Иран (който е неарабска страна), оглавява шиитския лагер, състоящ се от арабските му сподвижници - Хизбула в Ливан, шиитските милиции в Ирак и пълното с шиити правителство на Ирак, както и алауитския режим на Асад (алауитите са несунитска секта, често асоциирана с шиитството).

Взети заедно, те съставляват огромна арка - шиитски полумесец, простиращ се от Иран през Ирак, Сирия и Ливан до Средиземно море. Ако бъде консолидирана, тя ще даде на персийците излаз на Средиземно море, какъвто те не са имали от 2300 г. Този алианс функционира под патронажа и закрилата на Русия, която снабдява проиранския лагер с пари, оръжия, а след 2015 г. - и с въздушна защита от новите си бази в Сирия.

Подредени в другия лагер на Голямата мюсюлманска война са сунитите, умерени и прозападно ориентирани, начело със Саудитска Арабия, страните от Залива, Египет и Йордания - и с техния покровител сред Великите сили - САЩ, които сега (след Обама) отново преминават в действие.

Залогът е консолидирането на шиитския полумесец, който вече се формира. С прогонването на ИД от Мосул контролираните от Иран милиции поемат контрола над ключови пътища и други стратегически обекти в Западен Ирак. Следващата цел е Източна Сирия (Ракка и околностите).

Представете си следния сценарий: обединена Сирия под егидата на Асад - все по-васален клиент на Иран и Русия; "Хизбула" - върхът на иранското копие, която доминира в Ливан; Иран - регионалният арбитър; и Русия със сирийските си бази - външният хегемон.

Изходът, който ние предпочитаме, е коренно различен: една хлабаво федерирана Сирия, разделена и кантонизирана, в която Асад може да остане начело на едно алауитско парче.

Иранско-руската стратегия е кошмар за целия сунитски Близък изток. Също и за нас. Пентагонът изглежда решен да предотврати това. Това обяснява и атаката с (крилатите ракети) "Томахук" в отговор на пресичането на "червената линия" с химическите оръжия. Това обяснява и неотдавнашното сваляне на (сирийския) изтребител-бомбардировач.

Това е смислена стратегия на САЩ с оглед на алтернативите. Но тя крие и рискове. Ето защо се нуждаем от национален дебат, преди да се въвлечем твърде дълбоко. Вероятно можем да си позволим един (такъв дебат), колкото и да сме национално обсебени от всяка вътрешна интрига около Джеймс Коми?

По БТА.

mediapool.bg