Иван Теофилов: Съчетанието художник - власт е противоестествено

"Най-важен е начинът на живот, умението да осезаваш многообразието на света и да влагаш нещо от него в делата, навиците и постъпките си. Тогава не само вкусът,

но и ароматът на живота стават досегаеми и усвоими". Така ни отговори големият поет, преводач, драматург и режисьор Иван Теофилов. А разговорът ни във "въпреки.com" е по повод неговата автоантология "Вкусът на живота", излязла в издателство "Рива".

В нея има кратко стихотворение, сентенция или дори хайку: "Живях за гордата наслада и за злорадството на времето". А в предговора - монолог към книгата пише "знаех, че времето на негодника е постоянно и неотвратимо". И все пак, той успява да се опази от времето на негодниците. Може би защото спазва една морална и творческа, както и душевна хигиена. Както ще стане ясно от отговорите на нашите въпроси. От дълго време искахме да разговаряме с Иван Теофилов, но често нещо се случваше. А и той не е от хората, които пръскат думите си на вятъра и са готови да говорят за всичко. За това още по-ценни за нас са неговите отговори. Поиска да му пратим въпроси, а той ни отговори писмено. Но ние, все пак верни на спецификата на "въпреки.com", ще се опитаме да ги предадем като разказ, а не само като интервю с въпроси и отговори.

Впрочем, неговото внимание не е само към възрастните, но и към децата. Неотдавна излезе неговата книга "Цветният човек" /изд. Жанет 45/. В нея той пише:

Човек се блъска, търси доброто да намери

и в себе си намира – какво? – детето пак.

И още:

Деца, пазете туй дете, което

сте вие днес, и занапред така!

Това ще ви потрябва в битието.

Не вярвате? Повярвайте в Детето

и винаги го дръжте за ръка!

А за нас добави: "Детството е единственото случило се чудо в живота на всеки човек и щастливец е онзи, който съумява и в зрялата си възраст да съхрани цветовете му".

Може би тук освен връзката му с детето във всеки от нас е и контактът му през годините с кукления театър.

"Цветният човек" привлече вниманието и на децата

Нека да се върнем обаче към неговата автоантология, както я определя. За принципа, по който я е съставил Иван Теофилов казва:

"Обикновено, когато се прави подбор върху цялостно творчество се тръгва по реда на издадените книги. Стараех се този път да намаля хронологията и

да отдам повече значение на душевните състояния,

които са ме владеели през годините. Този различен подход приех за по-естествен". В много от стиховете във "Вкусът на живота" има посвещения на приятели – поети, театрали, художници. Кои са най-важните приятелства в неговия живот?

"Приятелствал съм с неимоверно много хора… Едни

са ме радвали, други

огорчавали. А някои дори напълно съм забравил. Ами

дълъг живот…", признава Иван Теофилов, който е роден в Пловдив. "Между най-важните са пловдивските ми приятелства с художниците Христо Стефанов, Йони Левиев, Жоро Слона, Димитър Киров и най-вече дългогодишната ми дружба с Енчо Пиронков и Атанас Згалевски, който почина неотдавна в Ню Йорк. В съприкосновението си с тях се чувствах

от ден на ден все по-уверен и благодарение на това общуване някак неусетно

изградих и

личната си естетика. И веднага след това щастието да стана драматург на първия експериментален театър в Бургас, да бъда свидетел

на изявите на бляскавата четворка режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, да съм

в тяхната среда, да влизам в техния творчески ритъм… А за сбъдването ми в литературата

най-вече дължа на знаменитата сива къща на проф. Тодор Боров до малките пет кьошета в София, където синът му, днешният именит френски писател и учен Цветан Тодоров, тогава едва 23 годишен, ни събираше. И спорехме, и мечтаехме, и дишахме въздуха

в кабинета на професора, с високите, зазидани стени от безбройни лавици

с книги… И най-сетне приятелството с творческата ми самота, която се оказа и най-продължителна…", споделя Иван Теофилов.

Неговата автоантология "Вкусът на живота" ще има премиера на 3 септември в рамките на Празниците на изкуствата "Аполония" в Созопол от 18 часа в Художествената галерия в града. "Към "Аполония" имам стари сантименти, заради една незабравима моя поетична вечер още в зората на Празниците в "Дома на моряка" . Ицко Финци беше стъкмил по точки един шантав сценарий, върху който импровизирахме. Финци беше в

силата на своя талант. С цигулката и с великолепното си чувство за хумор караше публиката да реагира спонтанно. Композиторът Кирил Дончев, бушуващ на пианото, му партнираше и не му

отстъпваше в кодошите. И наред със стиховете ми и с песните от различни Леонови пиеси с мои текстове,

си позволявахме

спомени за погрома на Бургаския театър, пародирахме соцдраматуртията

и си служихме с безброй щекотливи намеци в онова все още авторитарно време…", признава Теофилов.

Връщаме се към "онова време", когато пиесата му "Поетът и Планината" с реж. Леон Даниел е свалена от репертоара на Военния театър. "Постановката "Поетът и планината" беше свалена след седмото представление, на което присъства

Тодор Живков с членове от ЦК. Това беше може би

най-скандалното събитие в областта на изкуството през 60-те години.

На всяко представление пред театъра имаше тълпи от желаещи да видят спектакъла, охранявани от милиция. След този случай по какви ли инстанции не бях разкарван, за какво ли не бях бит и на какво ли не бях оприличаван. Ровеха се дори в битието ми. В продължение на години станах

постоянна мишена за соцкритиката. След Промяната писателката Рада Москова писа в сп. "Театър", че по това време в театъра се е стигало до човекоядство и цитираше моето име. Не бях изяден, но бях травмиран до такава степен, че години наред не можех да се измъкна от неврологията на

ВМИ. А на всичко отгоре непрекъснато бях обзет от неприятното усещане, че ме следят, че ме надзирават… (И се оказа вярно. В интернет в сайта на разследващия журналист Христо Христов, в дълъг-предълъг чаршаф от доноси на преследваните 30 интелектуалци през 60-те и 70-те години от VI управление на ДС фигурирам и аз, с приложен автентичен документ)", спомня си Иван Теофилов.

Леон Даниел - рисунка на Андрей Даниел

А за приятелството си с Леон Даниел добавя: "В Бургаския театър станахме приятели с Леон Даниел. Аз бях на 26, а Леон на 30

години, но така се получаваше, че аз действително се чувствах момче, а вероятно поради рано изявения си талант, пък и с поведението си в театъра той неволно бе придобил облик на солиден човек.

Следвал философия и завършил режисура в Ленинград, той беше обременен неимоверно от идеи и намерения, и търсеше непрекъснати поводи да ги сподели или впрегне в работа. Пък и целият му живот беше подчинен на мисълта му! Не рядко думите му течаха като написано слово и оставах с убеждението, че в него просто витаят излишъци от мисловна енергия…

Леон беше уникален човек и гениален режисьор.

Може би от онези режисьори, които са раждат на сто години веднъж. Към него чувствах някакво странно, почти магнетично усещане за

близост. Пък и

животът ни следваше навсякъде. Сякаш имахме

належаща нужда един от друг. И не напразно заживяхме като дачници по високите махали на Гинци, изпълвайки затаените звездни вечери с приглушено четене на театрални есета и стихове или съпреживявайки артистичните визии с още незасъхнали бои на Андрей Даниел… Ето и Леоновото откровение за мен, отразено в трети том от съчиненията му: "Иван е в малкия кръг от хората, с които се чувствам най-просто и естествено, с които обичам да имам обща работа, пред когото мога да изразя недоволството от себе си, от него, от целия свят… Той е неизменно това, което е бил - човекът, който е писал стихове за любимите ми спектакли, приятелят, който винаги се обажда, когато съм в беда, съседът ми от село Гинци, авторът на вероятно най-доброто, което направих в младостта си - "Поетът и планината"…", споделя Иван Теофилов.

Иван Теофилов и Божидар Кунчев

Колкото за своите различни занимания освен като поет, но и като драматург, и преводач казва: "Множеството ми дейности са по две причини - театралното ми образование /завършил е ВИТИЗ/и склонността ми към поезия. Всички са ми скъпи и ми е трудно да ги разпределя по вълнения и стойности. Вършех ги според

създадените обстоятелства, но винаги всеотдайно и с пълна ангажираност, пък си падах и

малко работохолик. Помня, че когато поставях една своя пиеса в Херцеговина, херцеговинските артисти

ме бяха нарекли "фабрика за работа". Превеждал е големи руски поети. Какво му носи превода на поезия, а и самата поезия? Кое смята за добра поезия? "Преводаческият труд е тежък, но носи и много мигове на щастие. Ако преводът е прецизен, то значи, че си навлязъл сериозно в творческия процес на превеждания автор и неволно си станал нещо като кръвен брат. Да навлезеш в творческата тишина на друг творец е наистина необикновено преживяване, някакъв особен, деликатен акт на творческа симбиоза… И колко по-стабилен се усещаш след това в своето писане!

А когато пиша, усещам радостта, че живея.

И това е повече, отколкото да съществувам. Във всяко време поезия се пише много, а днес чрез количествата стихосбирки и

по интернет – в изобилие: безброй упражнения в словесни еквилибристики и "шикарности" от различен характер. Но доброта поезия има собствено излъчване и не може да се сбърка", твърди поетът и преводач.

Иван Теофилов винаги е помагал на по-младите творци. Много от тях го смятат за свой учител и морален коректив. Опитва ли се да им внуши нещо? "Не е в характера ми да поучавам. Пък и всеки поет сам стига до заключението, какво трябва да прави.Така и аз сам съм стигнал до извода, че не трябва да бързам. Бързото писане манипулира езика, а това, което правим съществува единствено в езика.

Само анализът на упорито търсещия поет може да формулира собственото му поетическо кредо. И ако се ползвам с уважените на младите, както се твърди, сигурно е защото и аз живо се интересувам от творчеството им. Чета ги внимателно и винаги им казвам честно мнението си. А когато нещо много ме е впечатлило, придобивам почти празнично настроение. Освен това се старая с каквото мога практически да им помогна - било с атестат, с рецензия или с препоръка към институти и издателства, защото

познавам стената, през която трябва да минат.

Изпитвал съм я. И то жестоко", казва той. А колкото за това как приема литературните награди и защо понякога отказва държавни, както беше с ордена "Стара планина" казва: "Литературните

награди и наградите за изкуство приемам с вълнение, защото те не само забелязват, но и защитават труда ми. Отказах се от орден "Стара планина" по времето на президент Първанов, защото съм убеден, че съчетанието художник - власт е противоестествено", категоричен е Иван Теофилов.

*Статията може да намерите на въпреки.com

**Снимки: Стефан Джамбазов

mediapool.bg