Европа в сепия

Дубравка Угрешич почина на 17 март 2023 г. в Амстердам. Препубликуваме едноименното есе от сборника ѝ "Европа в сепия“ (изд. "Панорама“, превод от хърватски Жела Георгиева).

Великолепната есеистична книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич – "Европа в сепия“, която излиза отново в издателство "Панорама“ (след "Баба Яга снесла яйце“, 2014), е истинска находка за всеки сериозен читател заради удоволствието от общуването с умен, забавен и щедър събеседник по въпроси, които живо го интересуват. Дори да е чел другите есеистични книги на тази авторка и да познава нейния стил, той отново ще бъде изненадан от умението ѝ да достига до сърцевината на проблемите с неподражаема лекота, да ги анализира винаги от неочаквана гледна точка, да въвлича читателя във вълнуващо пътешествие, да контактува с него с една естествена диалогичност, да му се доверява и да го заразява със своята меланхолия, но и гняв и ярост, ирония и хумор спрямо абсурдите в заобикалящия ни свят.

Дубравка Угрешич е родена в гр. Кутина. Майка ѝ е българка. Завършва литература в Загребския университет, работи като научен сътрудник в Института за литературна наука в Загреб. Писателската си кариера започва с книгите за деца "Малкият пламък“ (1971) и "Филип и сречица“ (1976). Следват прозаичните книги "Поза за проза“ (1978), "Животът е приказка“ (1983), "Щефица Цвек в челюстите на живота“ (1981), "Форсиране на романа река“ (1988), "Музеят на безусловната капитулация“ (1997), "Министерство на болката“ (2004), "Баба Яга снесла яйце“ (2008) и "Лисица“ (2017), както и на есеистичните – "Американски речник“ (1993), "Култура на лъжата“ (1996), "Четенето забранено“ (2001), "Няма никой вкъщи“ (2005), "Нападение над минибара“ (2010) и "Европа в сепия“ (2013), отличени с престижни международни награди.

Дубравка Угрешич е и съставителка на излязлата през 1988 г. "Антология на алтернативната руска проза“, както и авторка на киносценариите "В лапите на живота“ и "За щастието са нужни трима“. Преподава съвременна руска и средноевропейска литература в редица европейски и американски университети.

Дубравка Угрешич, "Европа в сепия“, изд. "Панорама“, 2017 г., превод от хърватски Жела Георгиева, художник Капка Кънева

ЕВРОПА В СЕПИЯ

Напоследък с автоматично щракване на вътрешната ми камера превръщам в снимки средноевропейската околна среда, заедно с лицата на хората, които срещам. Веднага след това у мен се задвижва и iPhoto-програмата: import–effects–sepia–done. Сякаш заобикалящата действителност е екран, а на дланта ми е залепено невидимо дистанционно с три опции: минало, настояще и бъдеще. При което работи само една: минало, сепия.

Може би неотдавнашната безсънна нощ в Братислава отключи този рефлекс у мен. Стаята в хотела имаше странен, фалшив прозорец, който не гледаше навън, а към вътрешността на хотела, към рецепцията. Държах го затворен, пердетата – спуснати, което само засилваше гъстотата на клаустрофобията във въздуха. Беше вероятно два след полунощ, когато, изтормозена от усилието да заспя, разгърнах новото издание на „The Economist“ и дълго се пулих в картата на Европа, разделена на трицветни зони. Фрапантният червен цвят означаваше рецесия, жълтият – средно положение, а зеленият – зона без рецесия. Зелени бяха само три страни – Словакия, Естония и Словения, макар още на другия ден, съдейки по последните новини, Словения се беше хързулнала в жълтата зона. След това с вяло любопитство зареях поглед по рекламния туристически проспект, който взех от рецепцията с надеждата, че ще ме приспи. На проспекта беше отпечатана картата на Словакия. Северозападно от Братислава окото ми се натъкна на градче с моето име. Вместо да бъда изненадана или трогната (я виж ти, с градчето сме адаши!), внезапно ме блъсна мисълта за роднинска миниатюрност и незначителност. Славянска етимология, дуб (дъб) – дубрава (дъбрава), ах, гори и горички, листенца и храсталачета, баирчета и хълмчета, води и мочурища, всичко това е толкова до болка подобно. С навъсен поглед пълзях по имената на словашките градчета и селца на картата, все едно изтребвах бълхи. Словенски гроб, я виж ти, и Хърватски гроб… Гроб – герб – гръб… (Не е ли Загреб всъщност Загроб, задгробно място, или просто загърбено от Бога място?). Краищата на страниците на туристическия проспект бяха бъкани с реклами: печена гъска, гулаш, девойчета в народни носии с цветни венчета на главите, захаросани сърца, реклами за новия живот: таймасаж, суши бар. Китайските ресторанти, суши-баровете и тай-масажите преплетоха Средна Европа като първите предвестници (придатъци?) на интернационализацията.

Запитах се откъде идва моята неприязън? Къде е коренът й? Напълно е възможно още в детството да са ме настроили не по Гринуич, а по социалистическия часовник, който винаги бързаше напред, към по-доброто бъдеще, към прогреса, към утрешния ден, очертаващ се като грандиозна заря, която искри на небето в хиляди цветове и форми. Може би детското ми въображение, татуирано с кучето Лайка и обещаното скорошно пътешествие до Луната, е заредило трайно с адреналин хоризонтите на моите очаквания? Или тези хоризонти са разглезени от новите технологии и сега, развивайки междувременно неконтролиран апетит, очаквам от заобикалящата действителност да се държи като филм на 3D, по-добре от самата себе си? Не ме ли изпълва с неприязън мисълта, че съм тръгнала за град, в който със сигурност не съм била, и най-неочаквано съм се озовала у дома? Може би навсякъде нося със себе си blue print на Средна Европа и влизайки в средноевропейската зона, сравнявам вътрешната си рисунка с положението на място, копието със заобикалящата среда, напълно неспособна да се наслаждавам на красотата на малките разлики? Не се ли крие причината за неприязънта ми в случайната конфронтация със собственото си положение на картата? Защото всеки се чеше там, където най-много го сърби. Не ровех ли из интернет, докато се готвех за пътуването, из историята на словашката литература и не се ли хванах, че я чета без особен ентусиазъм, точно както бих чела историята на хърватската литература и вследствие на това между незначителните имена на словашките писатели лесно мога да си представя и своето? Не е ли следователно безсънната нощ в братиславската хотелска стая с фалшивия прозорец, който не гледа навън, а навътре, само болезнен сблъсък със собствената ми незначителност? Ако е така, откъде идва правото ми на „колониална“ арогантност, на ерупция на почти осъдителна политическа некоректност, на своеволно определяне на координатите между значимост и незначителност? Защо тъпата картинка на гулаш в чиния вместо ведрост предизвиква у мен гадене, макар да не съм вегетарианка? Нямам никаква причина за неприязън, Словакия не е моята страна, тук съм за първи път, аз съм гостенка, хотелската стая с фалшивия прозорец не е моят дом, домакините са изключително любезни, гулашът е вкусно ядене, Братислава е град, разположен на Дунав, а Дунав – Дуна, Дунай, Донау, Данюбе, Туна, Дунареа извира от Шварцвалд и се влива в Черно море…

Мостът на Словашкото национално въстание, който се издига над Дунав и води в Братислава, е архитектурна забележителност от времената на комунизма. Прилича на мега-робот с два крака и глава във формата на огнеопорна тенджера. На върха на тенджерата се намира въртящ се ресторант. С печената гъска в чинията и глава в облаците словакът от епохата на комунизма, предполагам, е могъл да има чувството, че държи целия свят на дланта си. Известно време кулите с въртящи се ресторанти бяха архитектурен комунистически шик, има ги навсякъде. В ресторанта на върха на телевизионната кула на Александерплац сервитьорките са облечени в униформи в ретро гедерешки стил и се стараят да бъдат бавни както в добрите стари комунистически времена. Маниакалният комунизъм имаше и маниакални архитектурни претенции. Мнозина все още смятат седемте сталински „пагоди“ в Москва (и осмата във Варшава) за гавра с архитектурата, макар „пагодите“ да не се различават особено от нюйоркските, те, впрочем, са строени по американски образец.

Братиславският мост е променил името си и сега се нарича просто Новия мост. Мостът, който амбициозно е обявявал модерното бъдеще, води към сънен стар градски център, където посетителят е посрещнат от трогателно малък паметник на Мария Терезия на кон. Досущ като играчка, открадната от детски дом, Мария Терезия мътно блещука в ноемврийската мъгла. Цялата в избледнели жълтеникави и зеленикави цветове на фасадите, Братислава изглежда полуизоставена и необичайно тиха. Мъглата действа като заглушител. А мостът от тази страна на Дунав се мержелее в мъглата като грандиозно футуристично обещание.

Събрали сме се тук десетина интелектуалци да разговаряме за ескалацията на еврокризата, за страха и несигурността, за крехкостта на днешните обществени и държавни институции и отчайващия недостиг на бъдещи проекти. Повечето от нас са писатели, по необходимост и проповедници аматьори. „Експертите“, тези, които би трябвало да са компетентни, са пренебрежимо малцинство. Тук присъстват и културни мениджъри, ръководители на малки НПО, редактори на списания със съмнителна репутация, университетски професори, студенти и доброволци. Хора от моята „кръвна група“. Събираме се, когато ни повикат, пътьом се подушваме помежду си, махаме с опашка, джафкаме помалко и се оттегляме до следващата възможност. Мизерните подаяния от ЕС текат по невидимите брюкселски тръби и капят в ръцете на онези, които ни канят. Само един от нас е "звезда“, кацна тук закратко, като заяви на насъбралите се, че що се отнася до бъдещето, говеждият гулаш си е изпял песента, кравешките изпражнения излъчват твърде много вредни газове. Еколозите поне знаят за какво говорят, когато говорят за бъдещето, или по-точно – никой не се съмнява, че знаят. Еколозите са нашите модерни проповедници, изискват от нас преданост, жертвоготовност и вяра. Щом те казват, че скоро ще настъпи краят на света, трябва да им вярваме.

Кризззза, кризззза, кризззза – думата бръмчи като досадна муха между стените на стария местен театър. Промъкваме се през тесните коридори, пътем надничаме в гримьорните, в гардеробната, спъваме се в прашния театрален реквизит и ето ни на малката сцена. Осветяват ни стари театрални прожектори и погледите от публиката. Говорим, думите видимо са се изтъркали, удряме с тях както с глава о стената, въздухът е задушен, някой сред публиката се прозява, кислородът не достига, театърът става тесен. Дочакваме почивката с облекчение, подкрепяме се с кафе във фоайето. Една колежка, дребна женичка с хубаво лице и дървено поведение, с детски ръкавици с един пръст на ръцете, те, ръцете й, непреодолимо напомнят плюшени лапички. Приятелят на жената добавя обяснителната бележка: "Знаете ли, нощницата ѝ беше от синтетика, затова така пострада. Истински късмет е, че огънят не засегна лицето ѝ“. Гласът му е приглушен, като че ли от честите повторения е изхабил емоционалния си заряд. Женицата е полска емигрантка с дългогодишен житейски стаж в Европа и с блестящо познаване на няколко езика. Крехката ѝ, вдървена фигура и ръчичките лапички будят у мен тягостна смесица от неудобство и съжаление. Извинявам се и търся изхода. В другото фоайе седят неподвижни портиери, досущ като духове, останали от времената на комунизма, и се пулят в телевизора. Макар по всички световни програми да се въртят вълнуващи кадри от демонстрациите в парка Зукоти, духовете на портиерите втренчено се взират в мексиканска сапунка. На изхода има пейчица, очевидно за пушачи. На пейчицата, също както в портиерските будки от времената на комунизма, седи руски колега и пуши. Сядам и аз, отначало пушим мълчаливо, а после отваряме дума за руските олигарси. Страхотни пичове, казва колегата, умни и начетени, един купи английски ежедневник, друг цяла английска верига книжарници, сега вероятно и присъствието на руската литература на западния пазар ще се засили. Ами да, какво да се прави, вълчи закон – който плаща, той поръчва музиката, – за него лично криза няма, никога не му е вървяло по-добре. Към нас се присъединяват две млади словачки и аз ги посрещам с облекчение. Забелязвам как средноевропейската меланхолия дискретно засенчва погледите им, досущ като лек грим. Или просто имат дълги мигли?

Ах, Средна, Източна, Южна Европа! Познавам този пейзаж като собствения си джоб. По времето на комунизма бяха различни, макар иконографията им да беше една и съща. С падането на комунизма разликите помежду им сякаш се заличиха. Зная как дишат, спотаили се като лисицата от баснята, която се прави на умряла, селски номера. Навеждат поглед при разговор със събеседник, упражняват майсторството на сдържаните движения, на всеки въпрос отговарят с „не зная“. „Не зная“ е съпроводено с тъжна усмивка. Всекидневно преглъщат кнедлите на измамата, мъчат се да свържат двата края, ходят на пръсти, за да не предизвикат някакво срутване, все едно очакват да пропадне някакъв насип и въображаемият порой да помете всичко пред себе си. Не се стараят да засадят цвете, цветето означава вяра в бъдещето, а те нямат бъдеще. Останал им е само селският фатализъм в себе си, на себе си, под себе си и nigdar ni tak bilo da ni nekak bilo, pak ni vezda ne bu da nam nekak ne bu. (нивга не е било / да не е било некак /нито невга че го биде /да не ни биде некак).[1] Свили са се, затворили са се в себе си, свели са се до своята истинска мярка, малки са и сега не им остава нищо друго, освен да превърнат факта, че са малки, в своята най-важна ценност. Те са продавачи на евтини сувенири, навсякъде фигури на ангели, словаците ги крадат от поляците, чехите от словаците. Хърватите продават захаросани сърца и торбички с лавандула. Малцина показват въображение, въображението не се рентира. Искат ЮНЕСКО да защити техните нематериални блага, ето нà, хърватите вече са пробутали и кървавицата, и сопарника[2]. Да, живеят от сувенири, те са европейски индианци в европейски резерват. Меденки, пити с черен пипер, малко фолклор, бродерии и дантели, зехтин от ръчно брани маслини, едновремешни домашни рецепти. По битпазарите на съседна Виена "индианците“ (сърби, роми, македонци) продават фалшиви римски монети и антични телени копчета. "Индианки“ – жени с побелели коси и загорели лица като китайски пушени гъски (солариумът е все още на мода) – премятат кърпи, шапки и шалове. Всеки си продава боклуците. Да, бъдещето категорично е някъде другаде. По време на комунизма часовниците бързаха, сега се въртят назад. За да преодолеят разликата във времето, родителите днес насочват децата си в посока Сингапур, Австралия, Хонконг, Азия, не, не вече в Западна Европа. Наистина всички живнаха след падането на Стената, отдъхнаха си, разположиха се удобно в своите нови държавици. За сметка на това откраднаха някому нещо, убиха някого, прогониха някого, но с течение на времето се успокоиха и наведоха глави, все едно ги беше окупирала някаква невидима сила. Тук са, значи, където винаги са били.

А вие какво искате, възмущава се моят събеседник хърватин. Всички винаги са ни тъпчили, да, наведохме глави, свихме се, разделихме се на племена. Ние славяните сме тъжен народ. Ние никога не сме имали, нито ще имаме един Джойс или Бекет. И знаете ли защо? Просто защото Владимир и Естрагон – това сме ние. Векове наред чакаме някой да дойде, да падне от небето, никога не сме правили нищо друго, освен да чакаме, ние сме артисти в чакането. Може би защото, за разлика от другите, никога никого не сме завладели, нито подчинили. Ние сме били завладявани. Нашето бунтарство е пренебрежимо, понякога се напиваме, блъскаме си главата в стената или прерязваме вената си със стъклото на изпитата чаша. От старите славяни сме наследили умението да дишаме под водата. Дишането с тръстика – това е единственото ни автентично славянско изобретение. Никога не сме били амбициозни. Виена, казвате? Нито ние, нито словаците можем да се мерим с Виена, Братислава гледа как да бъде Линц, а Загреб как да бъде Грац, дотам стигат всичките ни амбиции. Да, застрашени сме като индианците, затова и искаме да се защити това, което имаме: език, малко митология, малко стари занаяти. Разликите помежду ни са пренебрежими, някои от нас се молят на Бога на дъжда, други на Бога на слънцето, едни пеят ганги, други свирят на кавал, всички викаме духове и премятаме костите на прадедите си. Ние просто сме извън играта, нито нещо произвеждаме, нито имаме пари да купим нещо, не сме нито производители, нито потребители, никому не сме нужни, дори на собствените си деца…

Ускорен пулс – тахикардия – умора – призляване – задушаване – кризззза… Правилата на приличието не ми попречиха да си вдигна чукалата и преждевременно да избягам от Братислава. Вкъщи (Вкъщи? В Хърватия, в Загреб? Не, в Холандия, в Амстердам) бързо забравих двудневния "словашки“ епизод. Всичко изтрих. Само две снимки успяха да се шмугнат в умствения ми албум. Малката статуя на Мария Терезия на кон, която мъждиво блешука в ноемврийската мъгла, и женичката с хубавото лице и детските ръкавици, навлечени на мъничките изгорели ръчички. Не е задължително да бъдат двойка, но и двете снимки са в сепия. А тук, вкъщи, бързо ще ме застигне нов пристъп на панически страх, породен от един скорошен случай. PVV (Partij voor de Vrijheid – Партия на свободата) – партията на Герд Вилдерс, ще отвори в интернет страница, на която гражданите на Холандия най-любезно се призовават да отговорят на парливите въпроси: Имате ли проблеми с емигрантите от Средна и Източна Европа? Загубили ли сте работата си заради поляк, българин, румънец или някой друг източноевропеец? Сайтът ще бъде посетен от десетки хиляди хора, които ще изразят възмущението си от легалното присъствие на средно-източно-южноевропейските емигранти, на поляците, особено на поляците. Защото поляците са тези, които им отнемат работата. Поляците крадат, напиват се, шумни са и са склонни към криминално поведение. Поляците са "човешка измет“.

Няма причини за тревога, не съм полякиня, засега минавам за хърватка с холандски паспорт, а факта, че съм и българка, и югославянка, лесно ще затая в себе си. Ще се престоря на умрялата лисица от баснята, докато не мине и тази буря. Редовно плащам данъците си на тази страна, потопена във вода. Влагата не ми пречи, ние, славяните, сме свикнали на гори и горички, на листенца и храсталачета, на води и мочурища. Моите спомени са живи, помнят умението на старите славяни да дишат под вода. А може би моят пристъп на панически страх е само буря в чаша вода? Май че да. Засега. До някаква скорошна, следваща буря. А тогава всичко ще зависи от това на коя страна ще прелее излишната капка.

Февруари, 2012

[1] Стиховете са от стихосбирката "Баладите на Петрица Керемпух“ на хърватския писател Мирослав Кърлежа, написани на кайкавски диалект – Б.пр.

[2] Далматинска солена пита, състояща се от два слоя тесто и спанак с различни подправки между тях – Б.пр.

mediapool.bg