До дванайсетокласниците: Сега ти спасяваш света, твой ред е

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, чрез който от 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани послания до абитуриентите випуск 2020.

Първото писмо е от писателя Георги Господинов, последвано от писма на актьори, художници, преподаватели, издатели, лекари, журналисти и граждански активисти. Магдалена Малеева, Снежина Петрова и Манол Пейков са само част от останалите имена, приели поканата да напишат своето писмо до младите хора.

Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни.

Публикуваме пълния текст на посланието на писателя Георги Господинов.

Здравей,

Много се чудех дали да се обърна към всички и да кажа "Здравейте", но всъщност лични писма се пишат до един човек и се четат от един. (Освен ако някой друг не ги чете тайно.)

Здравей, ти, какъвто бях аз преди… трийсет години.

Знам, че не можеш и няма смисъл да си представяш тази бройка, аз също не мога. И това е първото, което искам да кажа: човек всъщност никога не остарява. Броенето на години е измислено вероятно от пенсионните отдели, за улеснение.

Предполага се, че след всичко, което съм преживял, аз съм помъдрял, знам отговора на въпроса за смисъла на живота (42, според "Пътеводителя на галактическия стопаджия", да). Предполага се, че знам как да се справям с провалите си и огорченията, че имам ясен план за бъдещето си.

Пълни глупости! Нищо подобно не знам. Все така съм пълен със съмнения и несигурност, както когато бях на 18. Нещо повече, струва ми се, че сега съмненията и несигурността ми са се увеличили. За яснота и планове изобщо да не говорим. И това е другото, което ми се ще да кажа в това писмо. Нормално е да сме несигурни и объркани. Нормално е да не знаем отговорите. Нормално е да се колебаем какво точно ни се прави в бъдеще. Светът е изтъкан от несигурност. Колебаещият се човек мисли и търси пътища, вглежда се повече в хората и света. Прекалено увереният в себе си не забелязва нещата наоколо. Но каквото и да правиш, помни, че имаш една супер сила с теб – това, че си млад. Имаш правото (и времето) да започваш и да се отказваш, да тръгваш и да се връщаш, имаш правото на грешка. И правото да я поправяш. Ползвай това право.

Това, че завършваш точно в тази година, може да бъде прието като голямо прецакване, но и като някакъв знак. Този випуск винаги ще бъде различен. Ти си преживял нещо, което никой от другите випуски, никое от другите поколения днес не е преживявало на 18. Това е твоята история и помни, че дълго ще я разказваш. Минал си през нещо, което е веднъж на сто години. От това как ще реагираш, как ще продължиш нататък, зависи не само твоето, но и нашето бъдеще. Това е едно от премълчаваните неща. На 18 ти вече си по-силният, по-бързо мислещият, по-чувствителният от нас, твоите родители. Ние никога няма да си го признаем. Но дълбоко в себе си го усещаме. Дори когато някои от нас ще кажат, абе, тези сега младите така, а ние едно време как…

Но сега ти ще спасяваш света, твой ред е.

И бъди мил и милостив към нас, твоите родители. Ние не винаги знаем как да покажем колко всъщност държим на теб. Не се научихме как да говорим за това. Ще се учим от теб.

Спомням си, разбира се, и моята вечер, когато бях на 18. Не можеш да си представиш колко неловък и смешен бях, слаб дългуч в някакъв ушит специално преди месец костюм, чиито ръкави вече ми бяха окъсели. Обувките ми стискаха през цялото време и накрая накрах брат ми да ми донесе някакви стари кецове, така минах с костюма и кецовете. Съученичките ми го намериха за радикално, учителите ме изгледаха лошо, а то беше, защото ми стискаха новите обувки. Не помня ресторанта, но помня ясно обикалянето на пустите улици с едно момиче след това и че слънцето ни завари заспали в зеления метален локомотив на една детска площадка.

И последният, май трети съвет, който искам да оставя в края на това писмо, е следният. Ще имаш много поводи за празник, много барове и дискотеки като компенсация на пропуснатите днес. Единственото, което си струва да запомниш и пренесеш през годините, е вълнението. Вълнението, което изпитваш сега, си го носи винаги с теб, с ключовете и паспорта. Ще има много дни, понякога скучни и безлични, в които ще ти трябва това вълнение.

Ами това е, пиши ми и ти. Аз ще намеря начин да прочета отговора ти.

Твой, Г.Г.

*******

*Георги Господинов пише книги. Автор е на стихосбирки, сборници с разкази и на три романа - "Естествен роман", "Физика на тъгата" и "Времеубежище".

mediapool.bg