До дванайсетокласниците: Мечтите ти трябва да следват теб, а не обратното

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, който за втора година изпраща послания на абитуриентите. От 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани писмата до випуск 2021, подписани от известни общественици.

Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни.

Публикуваме пълния текст на посланието на журналиста Мария Спирова.

Здравей!

От абитуриентския си бал си спомням ясно три неща: 1) откритието, че роклята ми прозира напълно заради подовото осветление в залата; 2) огромното количество червило, руж и спирала, които успях да размажа по лицето си, защото не бях свикнала да ходя гримирана; 3) изненадващо мощния махмурлук на следващия ден.

[...О, да. Спомням си и как изглеждаше косата ми. Но много бих искала да забравя.]

Тогава още не подозирах, но тези спомени се оказаха отлична метафора за живота, който ме очакваше като уж възрастен човек. Например, бързо открих, че, 1) както и да се перча пред хора с по-голям житейски опит, си оставам напълно прозрачна в преструвките си. Разбрах, че 2) винаги изглеждам най-зле в моментите, в които околните виждат колко отчаяно се старая, колко прекалени услия полагам да им се харесам. И накрая - 3) много по-често, отколкото е справедливо, животът се усеща като пулсиращо главоболие с елементи на световъртеж.

И тук идва най-страшното.

Завършил си. Изтрезнял си. Шашнал си се. Тъкмо си осъзнал собствената си екзистенциална некадърност, и над теб се разнася пърхането на пухкави криле. На помощ долитат те – възрастните-които-искат-да-помогнат. Бликащи мъдрост, съчувствие и загриженост, тези митични зверове, тези майки-квачки настояват да споделят своя опит и да те предпазят от грешките и разочарованиията, които те самите са изживели.

Ей ме на, и аз дохвърчах да ти дудна.

Тръпки ме побиват от всички клишета, които трябваше да изсърбам през тези първи години на полусамостоятелност – ще гледам да ти ги спестя. Накратко, няма лесно, но на всеки му е трудно по нов начин. Животът е несправедлив и така му харесва. Спасявай се както можеш.

Ще ми се да спра дотук, но не мога. Има едно клише, за което съм длъжна да отворя дума. Спомняш ли си първия човек, който някога ти заръча да следваш мечтите си? Ако да, намери го и го замери с нещо лепкаво, което трудно се пере. Заслужава го напълно.

"Следвай мечтите си" е философският еквивалент на "Пробвай една цигара, нищо няма да ти стане." За всеки човек, на когото нищо не му става, има трима, които са доживотно и безутешено пристрастени. Тук една мечта, там една мечта, и преди да се усетиш – двайсет на ден и не можеш да заспиш, без да си дръпнеш една.

Вреден навик, откъдето и да го погледнеш. Разсейва ужасно и най-често води до хронично самозалъгване и нереалистична престава за собствените възможности. Но вместо да напишат това с дебели, черни букви на кутията, те раздават мечти вредом, дори на дечицата в детската градина. Да се неначуди човек.

За мен вече е късно.

Пример: нося очила с диоптър, близък до този на телескопа Хъбъл, но така и не съм се отказала от мечтата да се науча да карам мотоциклет.

Ако знаеше какъв шемет съм, щеше да разбереш колко е дръзка тази мечта. Пренебрежението ми към пътните правила като пешеходец е съкратило живота на водачите на превозни средства във всяка точка на планетата, където съм успявала безгрижно да игнорирам светофар. Откакто проходих, на косъм са ме избягвали: безчет каруци из Шоплука; таксита в Париж; двуетажни автобуси в Лондон; каравана в планините на Шотландия; ТИР с кегове бира в Пенсилвания.

И не мисли, че се предавам лесно при липса на пътни знаци, на които да не обърна никакво внимание: сама си паднах от колелото, докато пресичах ЖП линията между Горна Баня и Овча купел. А по време на един паметен излет по течението на река Шпрее край Берлин успях да се блъсна с каяка си първо в чапла, а после и в моторна лодка, пълна с разтреперени от потрес немци.

И знаеш ли до какъв извод стигнах след всички тези патила?

Че ако форсиран по надолнище ТИР не свари да ме довърши, няма какво толкова да му мисля на един мотоциклет.

Разказвам ти всичко това, защото искам да знаеш, че мечтаенето е нещо, което изисква не просто осмеляване, а направо безразсъдство. Нужна е особена, свирукаща дързост в лицето на действителността. За да мечтаеш истински, трябва да си готов да отхвърлиш купища убедителни доказателства, че това, което искаш с цялата си душа, е прекалено голям залък за твоята уста.

Няма как да е другояче.

Мечтите затова са мечти, а не меню в МакДоналдс – защото не можеш да ги сбъднеш, чакайки кротко на опашката на живота. Между мечтите ти и реалността има пропаст, през която ще трябва да прокараш мост – при това с усилия, които до последния момент могат да изглеждат напразни, обречени и достойни за подигравка.

В това е и тайната на порастването, която всички тези загрижени възрастни крият не просто от теб, а от себе си. Тайната е в дързостта да инвестираш в тоталната несигурност на едно почти невъзможно бъдеще, разчитайки само на себе си. Шансът всичко да завърши с изтощение, болезнена катастрофа или и двете, е голям. Но така е покорен Еверест, така е открита Америка, така е изобретенa космическата ракета за многократна употреба – от хора, осъзнаващи, че пътуват или към славата, или към бездната.

Стремежът към осъществяването на мечта звучи героично, защото знаем историите на героите, на малцината успели. Ако всички алпинисти, изобретатели, инвеститори или приключенци неминуемо срещаха ужасен край, човешките същества отдавна щяха да са се отучили да мечтаят. Еволюцията щеше да се погрижи за това. Но уви.

Когато мечтаем, не се интересуваме колко микроскопичен е личният шанс на всеки от нас, защото никой не ни разказва какво се е случило с неуспелите. Това не е честно. Направо е коварно, защото истината е, че повечето от нас ще се провалят. Въжето ще се скъса, корабът ще потъне, нещо ще се подпали в грешния момент. И тогава изведнъж най-важният въпрос ще е как да живеем живота си след този миг. След неуспеха, след разочарованието. Ако ще мечтаеш, първо намери този отговор за себе си. Без него завинаги ще останеш в безтегловност, без скафандър. Страхът от провал не е грях. Грях е страхът да приемеш, че провалът е вероятен и да не се подготвиш за него.

Когато сме деца, си казваме, че ще направим чудеса, когато пораснем. Но един ден просто се събуждаме пълнолетни, а в главите си сме все още на 13 и нямаме представа как да отговорим на всички струпани върху нас очаквания, как се плащат данъци, как се уреждат технически прегледи и как се живее пълноценно. Как се става човек, от когото се гордеем.

Затова приеми, че ако решиш да преследваш мечта, ще разочароваш много хора. Ще се разочароваш от себе си. И от мечтаенето изобщо.

Тук загрижените пърхащи ще ти кажат, че най-важното е никога да не се отказваш. Не им обръщай внимание. Истината е, че най-важното за един мечтател е да знае точно кога да се откаже. В това е цялата философия – човешкият род не страда от недостиг на мечти. Страданието идва от недостига на умения и ресурси да ги осъществи.

Сега разбираш ли защо не бива да слушаш онези добри хора, които те насърчават да следваш мечтите си? Защото всъщност е точно обратното. Мечтите ти трябва да следват теб. Като питомни дракони от "Игра на тронове" – спиращи дъха, летящи сред облаците, огнени, но... подчинени на волята ти.

Моят величествен мотоциклет също ме следва, подчинен на волята ми да преодолея всички обстоятелства, които се налага да преодолея, за да мога един ден да фуча по някоя магистрала със скоростта на подплашена комета. Един ден, след като се подложа на лазерна операция на двете очи, престана да падам от велосипеда си, спестя достатъчно пари, за да си купя засукан и достатъчно мощен електрически модел Кавазаки (от екологични съображения) и си напиша завещанието, ще се отправя на епичен roadtrip.

В джобовете на коженото ми яке ще има ментови бонбонки, лепило за изкуствени челюсти и антистенокардин, защото вероятно ще съм на 78. Ондулираната ми синя коса ще се сплесква ужасно от каската. И, пърпорейки по някой селски път в спускащия се здрач, ще се кискам толкова доволно и гръмко, че местните ще се зачудят откога вещиците предпочитат наземен транспорт.

*Мария Спирова е редактор в лондонско юридическо издателство и двуезичен журналист с международни награди за аналитична журналистика. Позната е с разказите си за имигрантския живот във Великобритания, кандидатурата си за евродепутат от "Демократична България" и активизма си около изборите в чужбина и правата на българите във Великобритания след Брекзит.

mediapool.bg