Националната идентичност и преразглеждане на историята

Въпросът дали в българската история периодът 15-19 век трябва да се характеризира с насилственото поданство на друга държава (владичество), с насилията върху православните християни (робство) или с битовите отношения между разноезичните мюсюлмани и християни (съжителство) разбуни обществеността и даде храна на медиите дни наред. Защо? Защото въпросът е свързан с националната идентичност и нейното значение.

Национална идентичност обединява основните национални черти (език, религия, обичаи, традиции и др.), които правят нацията специфична и отличима, с националното самосъзнание. Последното е психологичен феномен - чувство за принадлежност към определена нация (държава), базирано на съзнание за различие. Националното самосъзнание се формира от националната история.

Националната идентичност е синдром с позитивно значение по отношение на духовното и материално развитие на нациите. Тя сплотява нациите за постигането на една или друга цел, най общо, влияе положително на прогреса. Затова нейното опазване и стимулиране се приема като необорим аргумент. Националната идентичност улеснява политиците в управлението на държавата, но тя не е, и не бива да бъде, политически проект.

Националната идентичност търпи изменения с времето. Нациите са сравнително ново творение - не по-старо от три века - и не са вечни. Те бяха консолидирани чрез формиране на митове, а понякога и чрез етнически прочиствания. Но за човешкото развитие, наред с борбата за оцеляване, все по голяма важност придобива международното сътрудничество и духовно сближаване, очертава се културна и икономическа глобализация. В тези условия съпротивата срещу отслабване на националната идентичност е различно силна при различни нации и обществени слоеве.

Националната история е извор и храна за националната идентичност. Тази нейна особеност често влиза в противоречие с нейното развитие като наука. Като наука националната история трябва да служи, както всяка друга наука, на истината. Всяка наука се обогатява с времето. Това трябва да важи и за националната история. Също, доколкото неизбежно е обременена с духа на времето, тя трябва да бъде преразглеждана. Ако колективистичната част на обществото и някои политици казват “националната история не трябва да се пипа”, това не може да се счита за правилно.

Какво наблюдаваме сега у нас по повод на изменения в училищните програми? В България има учени, които казват „националната история и специално турското робство не бива да се пипат” (напр. акад. Георги Марков, проф. Божидар Димитров). Преобладаващото обществено мнение е такова, че за въпросния период основната квалификация е „робство” и че в интерес на националната идентичност тази квалификация не бива да се променя.

Не такава е обаче нагласата на западната историческа наука, не такива са сигналите и препоръките, които идват от специализираната администрация на Европейския съюз. Учените от реномирани западноевропейски университети и институти считат че историческата наука, преподавана в училищата, прекалено робува на нацията и националната идентичност, че историята трябва да бъде не толкова политическа, колкото социална.

По-малко колективистичните нации се отнасят по-критично към своята история. При тях хората проявяват повече идивидуализъм и глобалистично мислене. Те са склонни да отчитат зарастването на раните от многобройни войни и насилия и да помагат за това зарастване. Един прекрасен пример за съвременно историографско третиране на националната идентичност е създаденият в резултат на сътрудничесто между немски и френски научни институти учебник по история на Западна Европа, който е възприет и се изучава както във френските, така и в немските училища. Подобен учебник за Средна Европа се подготвя съвместно от словашки и унгарски институти и ще бъде въведен в двете страни. В идеалния случай историята на Балканите би трябвало да бъде написана така че да бъде приемлива за преподаване както в България, така и в Турция, Гърция, Македония, Сърбия... Както българската наука, така и политици и общество, са далеч от тази цел. Нагласите в българската историческа наука (общо взето) са много изостанали, те малко са се изменили от времето на Първата световна война. Опитите за изменения в училищните програми по история срещнаха неразбиране и отпор както поради силния колективизъм в българския манталитет, така и поради изостаналостта и инертността на българската историческа наука, която не е създала необходимата обществена почва за тях.

В БАН твърдят че са направили структурни и тематични реформи в резултат на международен научен одит, на който се подложиха преди шест години. Някои от направените препоръки обаче бяха напълно игнорирани, дори посрещнати с отпор. Това особено се отнася за препоръките свързани с тогавашния Институт по история. Ето какво се казва в одитния доклад на международните експерти: “По времето на европеизация и глобализация на историческите изследвания, изследванията в Института все още са концентрирани твърде много върху нацията и националното. Все още не е достигнато нивото на критичен анализ, теоритично обосноваване и методично обновление, към които би трябвало да се стремят европейските институти. Традиционната политическа история все още доминира...”

Българската историческа наука игнорира гореказаното, а някои нейни представители направо се обявяват против него. Националистически настроени български учени като акад. Г. Марков считат че е налице “съзнателен стремеж на европейски институции и фондации да се европеизира българската история и българската литература” и виждат в това голяма опасност за националната идентичност.

По друг повод Г. Марков казва: “Да допуснем, че някои от тези проекти (за европеизиране) стигнат до доказателствена част, която отрича документиран етап от миналото - това значи да си обезсмислим историята!”

Какво значи ‘да си обезсмислим историята’? Смисълът на историята не е ли да казва истината, не трябва ли да се поучаваме от истинско минало а не от фалшифицирано или митологизирано? Излиза че трябва да приемем че историческата наука трябва да служи на обществото политизирана, не само с истината, но и с нейната манипулация.

Историята трябва да служи на обществото, а не на политиката. Политизирането на историята не е от вчера, а у нас твърде много учени, публицисти и политици “се изхранват“ с националната идентичност. Национализмът като политическо течение обективно съществува, но официалната историческа наука, това което заляга в учебните програми, трябва да бъде максимално очистено от политическо влияние, максимално близко до истината.

Ако се върнем на темата “владичество“, “робство“ и “съжителство“ като характеристики на въпросния исторически период, следва че те всички имат място в своите реални пропорции.

Българската историческа наука се нуждае от модернизиране – нейното европеизиране се нуждае не от игнориране и отпор, а от популяризиране, за да срещне обществено разбиране.

*Авторът е доктор на химическите науки, бивш Хумболтов стипендиант, работил в няколко американски университета, основател и модератор на сайта ‘bulgarianscienceproblems’.

mediapool.bg