Накъде оттук нататък?

Никак не е радостно, даже направо не е честно, България да е на такова дередже по средата на 2014 г. или четвърт век след "падането на комунизма“ и 12 г. след приемането ни в ЕС и НАТО. Последни в Европа по всичко добро и в челото по всичко лошо. В сравнителен план, т.е. спрямо бившите соцстрани и комшиите на Балканите, сме по-зле от преди 1989 г.

Защо?

Защото се управляваме лошо или най-малкото - по-лошо от нашите партньори и съседи!

Доказателствата са безброй, затова ще посоча само два съвсем пресни примера. По време на трагичния потоп тези дни премиерът на България заяви на очакващите помощ от държавата следното: "Дали има незаконно строителство, сега това не е важно и няма да ни свърши работа”… "Няма достатъчно пари за редовно и щателно почистване на речните корита и на други участъци, които са застрашени, но ще обърнем внимание на това”.

Твърдя, че който и да е от неговите предшественици щеше да каже в подобна ситуация същото или нещо подобно. Ето това е "лошо управление“, с което сме свикнали и срещу което не реагираме въобще. Това е мъчително обезкуражително.

Другият пример е разправата с една от големите банки, "любимката на държавата“ при 3 поредни правителства, стожера на една от най-мощните корпоративни групировка в България - КТБ. За няколко дена тя бе съкрушена не пред погледа на държавата, а с нейното услужливо съучастие. Прокуратура, полиция, медии, БНБ, министър на финансите или мълчаха гузно, или изпълняваха поръчки. На кого и защо? Няма да ни кажат, естествено, но грамотните знаят, че така не се управлява една държава.

"Така е у нас“ означава само едно, че е така, защото "така се управляваме“ (не "така ни управляват“). Всички сме в играта и изпълняваме солидарно ролите, за да се играе тази лоша пиеса. Само дето не си кусаме заедно надробеното – едни, малцина - богатеят неистово пред очите на останалите, които обедняват "свободно, демократично, по евроатлантически“.

А защо така се управляваме?

Има много теории – географски (не изглеждат верни, защото добре и зле управляващи се общества има и на Север, и на Юг, и на Запад и на Изток, антропологически и расово-етнически (и те не внушават доверие, защото никой досега, въпреки множеството опити, не е доказал, че качеството на човека зависи решаващо от расовата, националната или етническата му принадлежност), идеологически - робовладелство, феодализъм и капитализъм се управляват дефинитивно зле, защото целят класова експлоатация (тази заблуда рухна пред очите на всички в края на 20 век), културно-религиозни (и тя не работи, защото виждаме много успели народи, които не са непременно християнски или принадлежащи към западния цивилизационен тип и т.н., както и обратното) .

Напоследък много се говори за една книга - "Защо нациите се провалят“, в която двама автори Д. Аджемоглу и Дж. Робинсън в духа на институционалната икономика твърдят, че всичко зависи от типа институции в обществата, но не могат да обяснят защо извън случайностите в живота някъде се налагат "добри“ институции, а другаде "лоши“. Изобщо теории, всяка от които се фокусира върху нещо, важно за нея, и пренебрегва други, не по-малко важни обяснения.

Аз си имам своя теория, доста сложна за разбиране, а и вече съм я излагал на други места. Тук ще споделя основното заключение от много на брой отделни , частични наблюдения, анализирани, оценени и обобщени чрез инструментите на тази теория.

От 1885 г. и най-вече от 1944 г. досега в българската държава се установява един порочен управленски модел, който ще нарека "олигархично-мафиотска монополия или олигополия (ОМО)“ , който не ни позволява да използваме национално разумно и отговорно природните, материалните, човешките и т.н. ресурси, които притежаваме. Така общество и държава не могат да функционират ефективно, дори нормално, и всички ние заедно не можем да постигнем желаното икономическо и духовно благополучие. Съумяват винаги само малцина за сметка на останалите.

Единствената причина за това е, че винаги се намира една малка група от властолюбиви, алчни, тесногръди, безогледни и невиждащи по-далеч от носа си и по-нашироко от "нашите“, т.е. само техните и на техния тесен кръжец интереси и цели, които обсебват управлението на българската държава. Това са национално безотговорни "политици“, "държавници“, "банкери“, "финансисти“, "капиталисти“ и др. подобни хищници, обкръжили се от гвардии "сподвижници“ - бедни, зависими и прости хорица, продажни интелектуалци и верни слуги от важните за защитата на произволите им прослойки – журналисти, прокурори, съдии, военни, полицаи, администрация и т.н., които изсмукват жизнените сокове на нацията и основната част от продуктите, произведени от нея. Поставих ги всичките в кавички, защото те са квази, ерзац, менте на истинските такива.

Строго погледнато никой не знае колко дълго и докога може да продължи съществуването в тези условия, но моето лично мнение е, че в България това време е на свършване. В теорията на хаоса съществува едно понятие – "точка на бифуркация“, т.е. момент от развитието, от който нататък нещата не могат да продължат по същия начин, по който са вървели до този момент. Или нагоре, или надолу, или надясно, или наляво, но в никакъв случай направо, т.е. по същия начин.

Докарахме я дотам, че вече малцина искат да живеят тук - да се женят/омъжват, да раждат и отглеждат децата си, да работят, да се учат, да се борят и т.н. в "тази държава“. Даже някой от управляващите заявяват, че не искат да управляват "тази страна“. Страна с убито доверие към всичко и между всички е пред изчезване.

Такива състояния е имало много пъти и на много места досега в човешката история. Но за нас в момента има едно важно и сравнително ново обстоятелство - всеки от нас има една несъществуваща доскоро възможност - да си нахлупи шапката и да се махне от "тази държава“. Това е качествено нов момент в развитието ни.

Кое ни е по-изгодно индивидуално - да останем тук, в родината си, сред близките си и да чупим главата в стената или да си купим еднопосочен билет и да отпрашим нанякъде по света, където има надежда да заживеем живота, който искаме и който тук ни се отказва? Да се борим години наред заедно с други, за да осигурим евентуално на децата си (по-точно на внуците си) условия за по-добър живот, жертвайки своя собствен? Или да се спасяваме навън, кой както може?

Всеки си дава отговор на тези въпроси сам, но каквото виждат очите ми от около 20 г., ме прави тъжен и отчаян! Шансовете, които глобализацията и демокрацията дават на всеки от нас поотделно, унищожават шансовете ни да бъдем заедно тук.

Имаме ли шансове?

Разбира се че имаме. Никога предопределеността не е била нещо повече от глупост, безсилие, удобно обяснение, снемане на отговорността от собствените ни рамене. А дали ще се възползваме от шансовете си, това е вече отделен въпрос. Нека първо да ги видим обаче тези шансове!

Българското общество и държава към днешния момент е проядено от специфично ОМО, състоящо се от няколко (най-малкото 3-4 по-големи "национални“ и повече от десетина по-малки "регионални“, секторни) отделни ОМК – "олигархично-мафиотски кръга“, конкуриращи се помежду си и в отделни случаи - сътрудничейки помежду си с цел контрол над пазара, политиката и публичните ресурси.

Те управляват България днес така, че утре да я няма! Съзнават ли го това или не, аз не зная.

Всеки от големите ОМК (по-малките или обслужват големите, или се опитват да им подражават) представлява един октопод с голяма, но невидима глава и 4 донякъде видими хобота, всеки от които "слуша“ главата и я подхранва.

"Хобот“ № 1 - Капитал

Той осигурява икономическата сила и власт на октопода. Това са всички негови остойностими "активи“ – земя, сгради, заводи, машини и съоръжения, авоари, дялови участия и т.н.

Неговият начален генезис бе 5-10 години преди 1989 г. и първите 5-10 години след това. Източници бяха и все още са: откраднатото от българската държава преди 89-та, приватизацията, чуждестранни финансови вливания за жалониране в икономиката ни на чужди геополитически интереси – на Русия и не само на нея. източване на банки, печалбите от светлия, черния и сивия сектор на българската икономика, монополната печалба от сделки със или през българската държава – държавни поръчки, концесии, субсидии, средства от еврофондовете – пред - и след-присъединителни, сделки за замен(к)и с държава и общини, публично-частни партньорства от типа "кон за кокошка“, придобивания и сливания – полузаконни и/или под натиск….

Има две особености на този капитал: първо, много трудно до невъзможно е той да бъде идентифициран персонално и второ, по-голямата част от него е изнесена извън България – най-често в офшорни дестинации, предвид първото.

Все пак не е трудно да ги определим тези "невидими уинъри“ – бивши високопоставени в държавата комунисти или техни наследници, секретни дейци на тайните служби отпреди, а и от днешните, агенти на чужди държави и най-вече на бившите съветски, а навярно и на днешните руски спецслужби, "силови бизнесмени“, бивши политици, банкери и администратори, съдействали на ОМК в миналото, а и днес …

"Хобот“ № 2 – Интелект

Той осигурява качеството на решенията, вземани от главата. Трябва да признаем, че ОМК разполагат с по-качествен персонал от държавната администрация. Специфичното тук е, че привличаните трябва да бъдат хем пълни със знания, хем да са "верни“.

И тук октоподът често се дъни, подобно на своите предшественици от БКП. Но "новите“, за разлика от "старите“ по-бързо и непредубедено си поправят грешките. Привличането на квалифицирани кадри от университети, държавна администрация, държавни предприятия, чуждестранни експерти и т.н. е по силите на ОМК за разлика от тези на всички останали социални субекти в обществото.

Предполагам, че всеки ОМК разполага със свой "Висш експертен съвет“, който съветва "главата“ за най-важните управленски решения и с n на брой "мобилни консултантски групи“, участващи в подготовката на решенията по отделни аспекти – юридически, финансови, счетоводни, технологически, икономически, осигуряване на политически ажиотаж и протекции, секторна експертиза, международно сътрудничество, кадрово осигуряване, сигурност и т.н.

"Хобот“ № 3 – Изпълнение

Тук се включват на първо място онова, което можем да нарече бизнес тялото на ОМК: кръг от водещи компании от индустрията, строителството, транспорта, селското стопанство, туризма, търговията, застрахователни и лизингови дружества, развойни центрове и т.н. от светлия сегмент на дейността. Най-често те са капиталово, мениджърски, експертно зависими от ОМК фирми, в центъра на които обичайно стои една частна банка, пряко или косвено собственост или съсобственост на ОМК.

Т.е. това е скелетът на законния бизнес, който почти не се различава от този на нормалния пазарно ориентиран бизнес, освен по по-голямата централизация на стратегическите решения. Към тях се присъединяват още и няколко кръга от средни и малки предприятия, избрани за крайни изпълнители на поръчки от водещите, чиято капиталова и мениджърска зависимост от ОМК не е задължителна.

Тук е мястото и за организирането на незаконни или на границата на закона производства,покрай законните или отделно от тях, нелегална (не съвсем легална) търговия със стоки и услуги собствено производство или чуждо такова), оказване на специфични услуги, създаване или използване на съществуващи контрабандни канали, данъчни измами и протекции, пране на пари и други подобни. Този сенчест бизнес добавя стойност към чистия бизнес, която понякога е твърде значима част от цялото.

Тук е и програмно-целевият екзекутивен мениджмънт, чиято главна задача е да гарантира координация на взаимодействието "чист бизнес“ - "тъмен бизнес“ - "протежиране от страна на държавата“ - "международно сътрудничество“.

Не е здравословно много-много да си завирам носа в тази тема, но не е тайна, че работи като договаряне на комисионни, даване на подкупи, диктовка на нормативни документи т.н. се нуждаят от сериозен мениджмънт.

"Хобот“ № 4 – Протекция

Последният елемент от тялото на октопода има следната цел: да създаде и поддържа благоприятна външна среда за успешното функциониране и развитие на ОМК. Това включва:

а) политическа протекция,

което може да означава:

- Създаване на собствен политически субект – партия или партиоподобна структура, която е основно оръжие на ОМК за установяване на контрол над държавата. Този метод се оказа твърде скъп и не съвсем надежден в средно и дългосрочна перспектива, а има и лош публичен имидж,

- Завладяване на някои от съществуващите партии и коалиции чрез поемане на част от финансирането на нейния апарат, финансиране на предизборни кампании, поемане част от издръжката на подбрани партийни функционери, проектно корумпиране при нужда на част от влиятелни партийни дейци (плащане за свършена конкретна работа),

- Лансиране на доверени на ОМК лица за предни позиции в кандидатските листи на партиите преди избори,

- Имплантиране на подставени лица в структурите на други партии извън подбраните, които да служат като способ за оказване на влияние върху позициите на тези партии по важни за ОМК политически въпроси.

б) административна протекция:

- Съдействие при назначаването/избирането в държавния апарат - парламент, митници, данъчни, защита на конкуренцията, финансов контрол, полиция и други спецслужби, прокуратура, съд, министерства и ведомства, местна власт и т.н. на излъчени от ОМК кадри със скрито персонално възнаграждение и други бонуси. Това можем да наречем "персонално зарибяване“ на държавния апарат с "наши хора“, които имат зададени, предварително проектирани действия при изпълнението на съответните им професионални ангажименти по места,

- Тематични "обработки“ на държавните органи преди вземане на важни за ОМК решения с помощта на "целеви стимули“ за влиятелни длъжностни позиции,

в) медийна протекция, което означава или закупуване на цели медии, или специално насочване на финансови потоци за реклама към заемащи "правилни“ позиции в публичния дебат медии, подкупване или сплашване на главни редактори и/или отделни журналисти за лансиране на благоприятни за ОМК позиции по конкретни въпроси, представляващи едновременно публичен интерес и интерес за ОМК, пускане на дезинформация и контрадезинформация, тролене и т.н.

г) специална протекция, която се налага при предстоящо вземане на извънредно важни за ОМК решения от страна на държавата – отделни закони, големи публични инвестиции, външнополитически решения с дълготрайни последици и т.н. Тогава се формират специални координационни щабове и мобилни групи за натиск, които трябва да повлияят, по възможност решаващо, при избор на изгодни за ОМК държавни решения и да подтикнат гражданското общество в желани от ОМК посоки.

И за да стане ясен целият профил на ОМК като октопод, сме длъжни да изтъкнем и главата - "ядрото“, което представлява център за вземане на решения, които придават конкретност и целенасоченост в дейността на ОМК, служат като стратегически и/или тактически ориентири за всичките 4 хобота.

Там нещата са напълно невидими за публиката – нито кой участва, нито как се взема решение, нито как се предава за изпълнение вече взетото решение, нито как се отчита изпълнението/неизпълнението му. Това е волята на ОМК, както биха се изразили Ницше или Шопенхауер. Тя е невидима, категорична, най-често безскрупулна сила.

И сега да обобщим : у нас действат поне 3-4 големи и не по-малко от 10-ина по-малки октоподи

които сумарно владеят доста над 1/2 от националното богатство, поне 2/3 от националната икономика, които държат в ръцете си цялата политическа система, разглеждайки партиите като организации за приватизиране на публичния мениджмънт, които владеят пряко или косвено всички влиятелни масмедии – хартиени, визуални, електронни.

За тях парламент, правителство, съдебна система, местна власт, банкова система и т.н. са помощни средства за постигане на техните олигархично-мафиотски цели. И дали те съумяват да се съгласуват, парцелирайки своето влияние и ползи (при спокойни времена) или воюват помежду си с всички достъпни им средства, включително и с влиянието им върху държавата (което става при по-бурни времена, като настоящото), това накрая за повечето от нас е без значение.

Ето, предстоят избори. Демократите бърборят – хора, излезте да гласувате масово или ще ви задължим, не си продавайте гласовете, изразете собствената си воля и така ще докарате на власт тези, които ще ви подобрят живота веднъж завинаги, като ще изметат всички продажници досега.

Гледам се в огледалото и се питам: "ти защо не си демократ, бе, професоре, комунизмът ли искаш да се завърне?“

Срам ме хваща, защото хем не съм комунист, хем не ща да гласувам. Отлично зная, че не бива за нищо на света да гласувам за БСП, ДПС, ББЦ, АБВ, Атаки и подобните тям марионетки и измекяри. Но не съм сигурен за кого да гласувам.

Защото от останалите едни бяха на власт вече и не направиха онова, за което някога им дадох гласа си – не потърсиха отговорност никому, наместиха се на освободените места, за да правят същото като тези преди тях, държаха се гузно и дори страхливо, когато ги свалиха по сценарии от власт, редиците им са пълни с безличия, готови са на всякакви компромиси, само да се върнат на власт…

Другите са нехомогенна и безидейна смесица от интелигентни, честни и модерни хора + кариеристи, останали извън играта досега или отпаднали от нея + тъмни гласове и съмнителни персони от близкото минало + нехаризматични лидери + тривиалност и подражателство в концептуален план…

Знам какво трябва и какво не трябва.

Както зная още и че у нас възможните политики са вредни, а полезните са невъзможни.

Въобще не ни трябват "мирен преход“, "нежна революция“, "ненасилие, съгласие, консенсус“, "широки и големи коалиции“ и други подобни евфемизми на ганьовски гьонсуратлък, безволие, страхливост, левичарски европеизъм, безотговорност и бездейност. Затова извън всяко съмнение аз съм не- или анти-демократ, подпалвач на бунтове, фашист или комунист.

Знам и какво ни трябва: силна, национално отговорна, смела и честна централна власт, нова съдебна система, държавници, които ще се изправят срещу ОМО и без буквално да "режат глави“, да им кажат: момчета, дотук беше, каквото заграбихте, заграбихте, но вече няма – спираме дейността на държавата с всички офшорки, зад които се криете, осветлете се, да ви видим кои сте, регистрирайте се тук, подпишете споразумение за съдействие при провеждането на следните реформи в България (списък с основните промени в държавата…), поемете отговорността си за изпълнение на сключеното споразумение.

Който иска, иска. Който не иска, ще го забраним у нас и ще водим дела срещу него навсякъде по света, докато му вземем, каквото можем.

Тези истински държавници ще трябва да си осигурят международна подкрепа и да поемат задължението, че ще се оттеглят от властта след определен, договорен международно срок от време.

Дали обаче има кой да свърши тази работа у нас? Ако не се намери, както за жалост съм сигурен, че ще стане, защото не виждам и следи от подготовка за такова нещо, нещата ще продължат както досега.

Състояние, което досега неведнъж съм описвал.

______________________

Проф. Светослав Ставрев е преподавател по публична администрация и бизнес мениджмънт в УНСС, СУ "Св. Климент Охридски", ПУ "Паисий Хилендарски" и Европейския колеж по икономика и управление.

mediapool.bg