Какво жънеш, когато сееш университети?

Колко университети ще са твърде много за България? Новината за откриването на новия филиал на Софийския университет "Свети Климент Охридски" в Бургас, в който ще се обучават студенти по две научни направления - "Музикално и танцово изкуство" и "Религия и теология", беше посрещната със смесица от присмех и ентусиазъм. Тя е и показателна за пътеката, по която е поело висшето образование в страната през последните години - пътека на финансово разхищение; липса на контрол върху качеството на образованието, маскиран зад академичната автономия на ВУЗ-овете и безидейност по отношение на бъдещото развитие на системата - било то в регионален, национален или международен план.

Къде обаче се корени проблемът?

Въпреки че е трудно да се даде еднозначен отговор на този въпрос, общият корен на проблемите в системата можем да търсим в избрания модел на финансиране, който предписва почти пълно публично финансиране на база брой записани студенти в определени специалности по научни направления.

Участието на студентите е сведено до заплащане на (много често) минимална държавна такса, а приемът им гарантира безпроблемно завършване и получаване на диплома.

Този модел създава сериозни стимули за университетите да се разширяват, а за студентите - да си затварят очите пред дупките в качеството на услугата, а в някои случаи дори целенасочено да търсят "най-лесното" за получаване на диплома.

Точно заради тези фактори обвързването на финансирането частично с резултатите от рейтинговата система дава, макар безспорно позитивен, все пак лимитиран ефект.

Липсата на сериозна външна и равноотдалечена от висшите училища институция, която да гарантира, че зад дипломите стоят знания и умения, отговарящи на разбирането за университетско образование, в съчетание с липсата на вътрешна мотивация да се търси и подкрепя по-добро качество, неминуемо води до това, което наблюдаваме днес - роене на университети с покриващи се "доходоносни" направления, недостатъчно добри преподаватели, които да ги обслужват, регионално изкривяване, липса на предлагане на необходими за пазара на труда специалности и направления, заедно с множество безсмислено защитени специалности.

Крайният резултат е обезценени "кухи" дипломи, бягство на завършващите ученици с амбиции в чужбина и сектори с недостиг на високо квалифициран труд, въпреки множеството "висшисти".

Висшето образование, за разлика от средното, е по-близо до дефиницията за "частно благо" - индивидуалната полза от него е по-голяма от обществената. Това означава, че лицето, което потребява услугата, получава по-големи лични ползи от нея, изразяващи се в повече възможности за намиране на работа, по-високи бъдещи доходи, дори и по-високо обществено положение.

При почти изцяло държавно финансиране на такъв тип услуги се наблюдава трансфер на разходи от лица, които не потребяват услугата, към такива, които я потребяват. Или с други думи всички плащаме, за да могат няколко да учат теология.

Този трансфер е оправдан до известна степен, защото все пак висшето образование, освен индивидуална, носи и обществена полза, изразяваща се например в по-умно и образовано население, наличие на специалисти в определени академични и обществени сфери и по-висока производителност на труда.

Въпреки това трансферът на разходи не бива да е прекомерен, както се получава в България при наличието на 54 висши училища според НСИ (52 според рейтинговата система на МОН), от които 38 държавни.

Какво да се прави?

И за да не сме само теоретично–голословни - нека отбележим каква следва да е ролята на държавата, която в момента МОН не реализира твърде успешно в областта на висшето образование. Ето някои предложения:

1) Включване на оценката на качеството в модела на финансиране - време е рейтинговата система да навлезе по-дълбоко.

2) Оптимизиране на финансовия модел и активно повишаване на участието на студентите.

3) Разкриване на нови структури само за сметка на ограничаване на други и на база на регионална оценка на пазара на труда и нуждата от специалисти, споделено финансиране, анализ на разходите и ползите и др.

4) Премахване на огромния брой защитени специалности и направления, които правят защита им на практика безсмислена.

И в заключение ще припомним отново, че не бройката има значение, а качеството. А неумението (или нежеланието) то да се развива, стимулира и контролира адекватно е равно на разхищение на обществен ресурс и нулев резултат.

Текстът е публикуван тук

mediapool.bg