Проектът на Наредба за определяне на концесионното плащане за добив по Закона за подземните богатства предвижда рекордно голям скок на концесионните плащания - както за метали, така и за всякакви други материали, които са основата на индустрията, вкл. нефт и газ.
Времето за обществено обсъждане изтича в края на месец май, а такова практически няма - медиите масово мълчат по въпроса. Изглежда, че всичко е наред и няма нужда от особена дискусия.
Разбира се, това не е вярно - страшно много може да се каже. Аз ще се опитам да дам само една по-обща картина на нещата, използвайки за пример медта - безспорно най-важният метал както за глобалния енергиен преход, така и за нашата икономика. Напомням, че България е третият най-голям износител на нерафинирана мед в света, а медта и медните изделия формират 10% от всичкия ни износ!
Графиката показва изменението на средните съдържания на мед в мините по света. Ясно се вижда как спадат от 1.6% (1990 г.) до около 0.9-1.0% днес с тенденция за спад в бъдеще. В Чили вече масово се добива от гигантски открити рудници със съдържания около 0.6-0.7%. Затова пък най-новата огромна мина на Ivanhoe Mines в Конго вади руда със 6% съдържание на метал.
България добива големи количества медна руда - най-вече в Елаците и Асарел. Нашите средни съдържания обаче изобщо не могат да се покажат на тази графика - те са около и под 0.25% и попадат под минимума на скалата. Това значи, че нашите компании трябва да бъдат около 3-4 пъти по-ефективни в работата си, за да докарат себестойност на добива, сравнима със средната за света. И това трябва да се случи в условията на рекордни енергийни цени, високи заплати и осигуровки и най-стриктните регулации за опазване на околната среда, здравето и безопасността в света.
Стана ли ясно колко безумна е идеята да си мерим концесионните такси с Африка и Латинска Америка?
На световно ниво има два базови и фундаментално различни подхода към управление на природните богатства.
Първият залага на високи преки приходи (относително високи концесионни такси) за държавата или местните общности (феодали) и преразпределението им през бюджета към конкретни бенефициенти. Този подход е характерен за страните от Африка, Латинска Америка и Азия, където има изключително богати находища, работят основно чужди компании, заплатите, осигуровките (ако изобщо има такива) и корпоративните данъци са ниски, изискванията и разходите за условията на труд, здраве, безопасност и опазване на околната среда са доста ограничени. Приходите от концесии в такива страни формират голям дял от държавните бюджети, които обаче си остават много малки като цяло. Този подход се използва и в някои богати страни, щати и провинции (Западна Европа, Източните САЩ) с изричната цел да възпрепятства нежеланото развитие на добивната индустрия и/или да я ограничи само до изключително печеливши дейности. С развитието на геополитическата обстановка напоследък дори и на такива места започва да се говори за завръщане на добива.
Вторият подход залага на ниски преки приходи (относително ниски концесионни такси) за държавата или местните общности. Този подход е характерен за най-развитите добивни икономики в света – скандинавските страни, Австралия, Канада и много щати в САЩ. В Норвегия и Финландия например концесионна такса за добив на метални руди изобщо няма, а в Швеция е 0.2% от стойността на металите. Там добивната индустрия се разглежда не толкова като източник на средства за бюджета, а като двигател на регионалното развитие и основа за тежката индустрия и цялата икономика. Освен това се смята и за гарант за енергийната и суровинна сигурност и независимост. Характерни за този подход са големият брой местни компании, високи заплати и осигуровки, тежки изисквания и големи разходи за условията на труд, здраве, безопасност и опазване на околната среда. Въпреки силната добивна индустрия, приходите от концесии в такива страни формират миниатюрен дял от държавните бюджети, но те са пълни. Далеч по-важна е ролята на този бизнес като основа на икономиката и регионалното развитие.
Към момента България прилага нещо средно между двата, но е по-близо до скандинавския подход и трябва да продължи да го прави, ако искаме поне някои от провинциалните ни региони да останат сравнително богати, а и други да се развият. Неслучайно, минните ни общини са с най-високи средни заплати, нива на инвестиции и локални приходи за общинските бюджети и изобщо с най-висок стандарт на живот извън големите градове.
Та да си дойдем на въпроса:
Защо правителството ни иска да ни направи зорлем африканска страна?
*Текстът е от фейсбук профила на автора.
mediapool.bg