Иван Кръстев: "Вторият" Борисов откри дискретния чар на трудните коалиции

Политологът Иван Кръстев говори пред вестник “24 часа“ за “историческия компромис“ в съдебната реформа, за рисковете пред управлението и енергията за промяна в обществото. Според него има риск Реформаторският блок да излезе от управляващата коалиция и това би тласнало ГЕРБ в прегръдката на ДПС. Mediapool препечатва интервюто без съкращения.

Г-н Кръстев, не стана ли с българския референдум като с гръцкия - хората искаха едно, а получиха друго?

И в България, и в Гърция демокрацията не спечели от играта на референдум.

Загуби ли президентът?

Не и в очите на хората. Президентът направи това, което беше обещал да направи, това, за което се подписаха повече от половин милион българи. Той не подкрепи задължителното и електронното гласуване или повече мажоритарно избрани депутати, а правото на избирателите директно да отговорят на тези въпроси. И отговорът на парламентарното мнозинство беше, че изборните правила са твърде важни, за да могат гражданите да решават.

Защо Реформаторският блок гласува срещу засилването на мажоритарния елемент?

Обяснението им е, че повече мажоритарен вот ще убие малките партии и ще остави в парламента само ГЕРБ и ДПС. Това е легитимен страх. Но гласуването на РБ беше глупаво, защото, ако БСП и ДПС решат да въведат мажоритарен вот, който да убие малките партии, за това не им трябва нито референдум, нито конституционно мнозинство. Аз съм от хората, които не вярват, че смяната на избирателната система ще реши проблемите на България, но поведението на РБ не им донесе нищо, освен че остави усещането за политическа нечистоплътност. Поведението им беше наивно и арогантно едновременно, а това е опасна комбинация.

А защо Реформаторският блок прие "исторически компромис" с ДПС за промени в конституцията?

Реформаторският блок влезе в управлението с обещанието, че ще разбие статуквото в съдебната система и ще бъде гарант срещу участието на ДПС в управлението. Проблемът е, че за да разбият статуквото в съдебната система, реформаторите имаха нужда от гласовете на ДПС, а в същото време в очите на голяма част от привържениците на РБ всяко гласуване с ДПС е предателство. Реформаторите трябваше да направят избор. И те направиха разумния избор. Промените в конституцията не са съдебна реформа, но без тях такава е невъзможна. Защото, съгласете се, не е нужно да си професор по право, за да си дадеш сметка, че ако прокурорите имат решаваща роля за кадровото израстване на съдиите, е наивно да се вярва, че съдебният процес ще е справедливо състезание между аргументите на обвинението и аргументите на защитата. И въобще парадоксът на правораздавателната ни система е, че в България почти няма оправдателни присъди, а в същото време много от големите престъпници не са в затвора.

Кой спечели от "историческия компромис"?

Компромисът е винаги в сивата гама и има нужда от време, за да се разнесе мъглата и да разберем кой и какво е спечелил, а и още не знаем дали решението на Конституционния съд няма да превърне "историческия компромис" в "исторически фарс". Но ако промените станат реалност, както са гласувани, обществото спечели съдии, които вече няма да треперят всеки път, когато са на различно мнение с прокуратурата. ДПС получи политическа легитимност и излезе от изолация. И това има добра страна.

По-добре Местан да преговаря с Радан Кънев и Борисов, отколкото преговорите да са между ДПС Ltd и хора, близки на правителството. РБ постигна пробив в статуквото в съдебната система. ГЕРБ спечели пространство за маневриране. Президентът получи аргумент, с който да убеждава чужденците, че в страната има воля за реформи. Борисов също спечели, защото когато играта е на надлъгване или на бридж белот, той като правило има последно 10. Много е възможно в хода на преговорите някой да е спечелил пари или позиции във властта, но това не знам.

Защо много от протестиращите в подкрепа на реформите не приемат случилото се като успех?

Много от тях се отнасят с подозрение към всяко решение, което е резултат от компромис вътре в политическия елит. И в повечето случаи са прави. Но има и още една причина: в част от гражданските среди, участвали най-активно в протестите от 2013 г. има нещо като страх от успеха. Те са склонни да виждат всеки компромис като поражение, нещо повече - те са успели да повярват, че в България винаги "лошите" печелят. В моите очи това неверие в успеха е една от причините гражданските групи да не успяват да предложат позитивни визии, а да се ограничават в политиката на възмщение. Защото на хората не им е достатъчно да има справедливи каузи, те искат нещата да се променят.

А какво спечели или загуби прокуратурата?

Прокуратурата не спечели, но ако в обществото има усещането, че тя е губеща, причината е единствено в истеричната кампания на някои медии, които твърдяха, че приемането на конституционните промени ще е тотално поражение за главния прокурор. Именно тази истерика изигра лоша шега на главния прокурор, а иначе конституционните промени не ограничават властта на прокуратурата и главният прокурор подкрепи тези промени. Но не за първи път е видимо, че в политиката "истеричните приятели" са по-опасни и от най-лошите врагове.

А как "историческият компромис" повлия на другите инфарктни гласувания - за подуправители на БНБ, за омбудсман и негласуването на антикорупционния закон на Кунева? Видимо ДПС бе във всяко от спечелилите мнозинства, гласували или негласували.

Решението на БСП да е против конституционните промени върна ключовата роля на ДПС. Не е тайна, че РБ би предпочел БСП, а не ДПС да подкрепи съдебната реформа. Но това не се случи.

Какво всъщност определя поведението на БСП?

В политиката има едно златно правило: ако не знаеш какво да кажеш, кажи "не". И БСП прави точно това, преди са го правили други. Проблемът, пред който е изправен Миков, в голяма степен е не просто политически, а демографски. Твърдият електорат на партията е на преклонна възраст, а БСП не успява да стигне до други възрастови групи. Това принуждава левицата да се изтегля от по-умерената центристка позиция, която беше нейна отличителна черта в годините на прехода, и да търси радикализация. Поведението на БСП поразително напомня на поведението на СДС след идването на власт на НДСВ. Тогава десните се разцепиха и маргинализираха. При БСП идеята е: наляво и на Изток. Но тази иначе логична позиция има своите рискове. Според социологическите проучвания БСП би трябвало да спечели, ако защитава Русия и отрича прехода. В обществото има много гняв, а социалната несправедливост е реалност. Има и разочарование от Запада. Проблемът е, че навярно много българи симпатизират на гневните изказвания на Ципрас, но едва ли искат да получат като резултат гръцката криза, а на Изток резултатът от твърдата антизападна политика на Путин е драматичен спад на доходите на средния руснак и политическа изолация.

Нещо повече, избирателите на БСП са възрастни хора, които се страхуват от радикални изказвания. Те не мечтаят за нова революция. В момента, в който социалистите започнат да звучат като "Атака", не е ясно какво ще спечели БСП и какво ще загуби. Това, че младите харесват рап, не означава, че Лили Иванова трябва да стане рапър.

Стратегията на радикализация предполага силен популистки лидер, а БСП в момента няма такъв лидер. Или с други думи, желанието на БСП да избегне това, което се случи на ПАСОК и да иска да стане нещо като СИРИЗА, е логично, но опасно, както за социалистите, така и за страната.

Как избирането на Мая Манолова се вписва в този анализ?

Избирането на Мая Манолова за омбудсман се вписва в желанието на Борисов за парламент без опозиция и в желанието на Миков за БСП без вътрешна опозиция. От една страна, Миков не може да е против избора на Манолова, защото тя е една от силните фигури на вътрешната опозиция и той е щастлив да я "загуби" като депутат. От друга страна, Миков трудно ще убеди някого, че избирането й е възможно без договорка с ГЕРБ, а това позволява на Борисов да се усмихва всеки път, когато БСП твърди, че не влиза в никакви договорки с управляващите. А от трета страна, Манолова знае, че дължи избирането си на премиера.

Значи, ГЕРБ спечели от скритата си подкрепа за Манолова?

Не, защото в политиката е важно не само какво правиш и защо го правиш, но и как го правиш. А ГЕРБ не отигра добре ситуацията с Манолова, както и историята с неработещите пулове при гласуването за референдум. Ако ГЕРБ бяха декларирали, че омбудсманът трябва да е избор на опозицията и че ще се въздържат при гласуването, това щеше да намали лошото чувство, което остава в устата от малоумните обяснения кой и как е избрал Мая Манолова.

Има ли рискове за ГЕРБ в създалата се ситуация?

ГЕРБ безспорно е другото име на политическата стабилност в България. Но това, че Борисов може да се договори с всеки за всичко, е силата на правителството, но и част от проблема на ГЕРБ. Стилът на управление "Борисов 2" прилича много повече на този на Симеон Сакскобурготски, отколкото на "Борисов 1". Ако преди година премиерът мразеше самата идея за коалиционно управление, постепенно той откри дискретния чар на трудните коалиции. Защото ако има едно нещо по-полезно в политиката от стабилно мнозинство, то това е отсъствието на реална опозиция. Но този модел на управление с кооптирана опозиция не помага на консолидацията на партията и Цветан Цветанов най-добре чувства това. Всяка политическа сила, за да функционира добре, трябва да има противници, да има някакви червени линии, от които не може да отстъпва. Силата на една партия не се изчерпва със способността й да печели избори, силата й е в това, че голяма част от избирателите й остават с нея дори когато загуби избори. Именно това спаси ГЕРБ през 2013 г., когато някои от сегашните приятели на премиера бяха готови на всичко, за да го извадят завинаги от политиката.

В своя генезис "проектът ГЕРБ" беше обратното на това, което направиха царят и НДСВ. Докато царят се опитваше да бъде фигура на консенсуса, Борисов атакуваше консенсуса на елита и се солидаризираше с гледната точка на човека на улицата. Докато царят мислеше, че националният лидер трябва да е надпартиен, Борисов се държеше като лидер на ГЕРБ и именно като такъв общуваше с другите партии. Проблемът на сегашната ситуация е, че Борисов няма време да обяснява на своята партия нито какво прави, нито защо го прави и очаква от тях просто да му вярват. И това води до грешки. Поведението на ГЕРБ при драматичните гласувания през последните седмици беше в стилистиката на читалищния мюзикъл: ту си показваха бюлетините, ту не им работеха пултовете, с други думи, мълчи и нищо повече не казвай. Рискът на тази политика е, че ако преди ГЕРБ беше партия на промяната, днес тя прилича на оградата, която пази политическата класа.

Изборът на подуправители на БНБ е класически пример за подобно политическо объркване. Нека предположим, че всеки от избраните е прекрасен професионалист, нека предположим, че Димитър Радев със сълзи на очи е молил управляващите "или ми давате за подуправители екипа на Искров, или си отивам". Дори в този случай ГЕРБ трябваше да си дадат сметка, че ако запазиш екипа на Искров, който довчера си искал да смениш, ти създаваш реалната опасност, ако нещо недай си боже утре се случи в банковата система, да няма никой, който да може да каже "вярвайте ми и не теглете парите от банките". Има нещо странно във факта, че премиерът уволни една заместник- министърка за това, че е заспала пияна на бара, а ГЕРБ и ДПС преизбраха част от хората, които "проспаха" срутването на КТБ. Това, което ме притеснява, е, че в някои действия на ДПС виждам дори не толкова желание да се запазят определени позиции във властта, а прост реваншизъм, желание да докажеш, че можеш да удържиш във властта хора, които изглеждат политически незащитими. Да покажеш, че управниците не трябва да се интересуват от това как изглеждат в очите на хората. Тази демонстрация на сила навярно е и част от тайната на успеха да ДПС да присъства неизменно във властта, но това поведение има своята цена. И съществува реално опасност ГЕРБ да плати тази цена, както БСП я плати при предишното правителство.

Има ли риск Реформаторският блок да напусне коалицията?

Риск има, но вероятността е малка. И ако това се случи, най-вероятно ще напусне не РБ, а само части от него. РБ и ДПС са двете политически сили в този парламент, които имат политическо влияние по-голямо от електоралната им тежест. Това, което определя огромното влияние на ДПС, е стабилна електорална подкрепа, значителен финансов и медиен ресурс и способността на партията без политически трусове да гласува непопулярни мерки. Това е силата на движението, което го прави привлекателно за всяко правителство. ДПС може да гласува всичко - увеличаване цената на тока, намаляване на минималната работна заплата, увеличаване на годините за пенсия... Нито едно от тези решения, колкото и трудни да са те, няма да накарат българските турци да гласуват за друга партия. ДПС наистина е като числото П. (Стефан Попов), това е партията, прекарала най-много време във властта, и партията, която най-добре знае как работи (не работи) системата в България. ДПС е свръхпредставено в различни административни структури, в различни икономически среди, регулаторни органи и това го прави по-силно, отколкото се полага на партия с 40-ина депутати.

По различен начин РБ също е коалиция, чието политическо влияние е по-голямо от електоралната й тежест. За разлика от ДПС, РБ не е представен в ниските етажи на властта, но присъства в гражданското общество. Блокът има един от най-нелоялните, но политически най-активните електорати. Това са хора, които се интересуват от политика, готови са да излязат на улицата и чрез социалните мрежи са в непрестанна връзка помежду си. Голяма част от електората на РБ е концентриран в София, а когато става дума за политика, столицата има огромно влияние. Поради характера на избирателното си тяло - сравнително по-високо образовани, сравнително по-млади хора, РБ е свръхпредставен в медиите - не като собственост, а като отношение на журналисти, така че има много по-силно влияние в създаване на обществено мнение, отколкото други партии, които имат повече представители в парламента. Затова сблъсъкът между РБ и ДПС е неизбежен. По парадоксален начин сегашният политически модел на Борисов има нужда и от РБ, и от ДПС.

Излизане на РБ от коалицията не просто би направило ГЕРБ заложник на ДПС, но и най-вероятно ще създаде условия за появата на силна националистическа коалиция вдясно, структурирана около част от РБ и ПФ. В момента стратегия на кабинета е: РБ предлага нещо радикално, противниците на промените въстават, Борисов се намесва и получаваме толкова реформи, колкото поеме.

При излизането на РБ ГЕРБ вече няма да е партия на разумния компромис, а ще трябва да носи отговорност за всичко. А и с всичките си слабости РБ успя да наложи няколко фигури, които имат национално влияние.

Предстоят местни избори. Всички ли ще обявят, че са победители след тях?

На тези избори въпросът не е коя партия ще победи (ГЕРБ ще бъде реалният победител), а кой ще спечели вътре в различните партии. Михаил Мирчев се кандидатира за кмет на София не с надеждата да победи Фандъкова (това няма да се случи), а със задачата да препрограмира БСП. Подобни вътрешни проблеми ще се решават и в РБ, а и в други партии. Усещането ми е, че на тези избори завършва някакъв цикъл в българската политика.

През 2001 г. с разпадането на модела СДС-БСП конфликтът от ляво-дясно стана старо-ново и се появиха нови играчи - първо царят, след това Борисов. Борисов успя да превърне новото в нова стабилност и да създаде голяма партия – нещо, което Симеон Кобургготски не можа. В момента политическата стабилност в България зависи персонално от Борисов, от това с кого, как и на каква цена ще се разбере.

Премиерът не може да си позволи дестабилизация, защото ЕС се тресе, защото в Украйна има война и защото страната е под бежански натиск. Това го кара да е много внимателен и да избягва рискове. Но в същото време премиерът навярно по-добре от всеки друг си дава сметката, че съществуващото статукво не работи и че е нужна промяна. Няма да е достатъчно да се затворят контрабандните канали и да се усвоят еврофондовете, цели сектори на българската икономика са стигнали точката, след която липсата на реформи може да доведе до срив. Енергетиката е най-простият пример.

Защо е толкова трудно да се направят тези промени?

Първо, защото в обществото няма енергия за промяна. Хората понякога успяват да се организират, за да кажат "не", но няма енергия, която да подкрепи позитивна промяна. Второто, защото в политическия елит идеята за власт и сила не е в това да наложиш нови правила, а в правото да нарушаваш всички правила, без да платиш за това. И трето, промяната предполага дълъг хоризонт, способност да обединиш различните интереси, да ги убедиш, че това, за което сме се разбрали, няма да се промени поне десет години.

За да е успешно правителството на Борисов, то трябва да даде такъв дълъг хоризонт. Проблемът е, че променливите мнозинства не мислят в дълго време. В сегашната политическа конфигурация всеки иска да получи нещо веднага и най-успешната стратегия, към която политическите играчи прибягват, за да си вдигнат цената, е не да решават проблеми, а да създават такива.

mediapool.bg