Изключването на системите при мозъчна смърт не застрашава живот и не е форма на изнудване

През последните два дни в няколко медии се появиха коментари и репортажи, свързани с предложението на заместник-министъра на здравеопазването да бъдат изключвани животоподдържащите системи на пациенти в мозъчна смърт, които не са станали донори на органи.

Репортажите и коментарите разкриха сериозна неграмотност сред авторите им и неразбиране на законодателството, регулиращо донорството, установяването на мозъчна смърт и въпросът за преустановяване поддържането на жизнените функции на пациент в мозъчна смърт.

Как се установява мозъчна смърт?

Мозъчната смърт е състояние, което е различно от състояние на кома, продължителни вегетативни състояния и т.н. При мозъчната смърт е настъпило трайно и необратимо спиране на всички функции на главния мозък със запазена сърдечна дейност. Това състояние се удостоверява от специална комисия и при спазване на определен регламент, в рамките на който се извършват различни изследвания, които да установят необратимото спиране на тези функции.

Комисията съставя специален протокол, в който се удостоверяват всички резултати от изследванията, като времето на настъпване на смъртта е времето на извършване на апнеичен тест. Важно е да се отбележи, че комисията взима решенията си единодушно и ги основава на обективни данни.

Пациентът в мозъчна смърт не е жив

Пациентът в мозъчна смърт не е жив. Това безсмислено уточнение правя, за да отлича спирането на животоподдържащите мероприятия от евтаназията. В една от най-актуалните статии по тази тема “Евтаназия-конституционноправни аспекти“, авторът й Цветан Тодоров я дефинира като “безболезнено и бързо умъртвяване (от лекар) въз основата на легитимно искане на неизлечимо болен пациент, чиято смърт се очаква да настъпи в сравнително кратък период от време, с цел прекратяване на страданията на този пациент. “Мъртвият човек не може да бъде умъртвен и затова предложението на д-р Ненков няма нищо общо с евтаназията и не противоречи на забраната за осъществяване на евтаназия, предвидена в Закона за здравето.

Евтаназия се допуска в някои европейски държави (Белгия, Холандия, Швейцария и други) и някои щати в САЩ (Монтана, Орегон и др.). За да бъде евтаназиран човек, той трябва да е жив, а пациентът в мозъчна смърт не е.

В някои държави е обект на дискусия и съдебни дела евтаназията на пациенти в постоянно вегетативно състояние, защото те не се считат за пациенти в мозъчна смърт.

Никъде в Европа обаче не се поставя под съмнение, че пациентът в мозъчна смърт е мъртъв и няма нужда да се поддържа функционирането на тялото му.

Защо е необходима промяната?

Когато пациентът е в мозъчна смърт и това се констатира по съответния ред, може да се случат три неща. Да се установи, че той е подходящ за донор и след изпълнение на изискванията на чл. 21 от Закона за трансплантацията на органи, тъкани и клетки (не е изразено несъгласие приживе от починалия и не е изразен писмен отказ, представен в разумен срок от неговите близки: съпруг/а (а в случай, че няма-неговите деца, ако няма такива-брат/сестра) да се пристъпи към дейности за кондициониране на донора, за да може да се извърши експлантацията.

Възможно е пациентът да е заявил приживе, че не желае да бъде донор на органи или близките да са изразили писмено несъгласие.

Също така в определени случаи пациентите в мозъчна смърт не са подходящи за донори, например поради наличие на заболявания или заради състоянието на органите.

Как се процедира в последните два случая?

В чл. 15 от Наредбата за медицинските критерии и реда за установяване на смърт е предвидено, че след установяване на смърт при трайно и необратимо прекратяване на всички функции на главния мозък, включително на мозъчния ствол, мерките по интензивно лечение могат да бъдат продължени в следните случаи:

1. като средство за кондициониране на донора и органосъхраняваща терапия в случай на органно донорство;

2. с цел запазване на плода в случай на бременност – до достигане на такъв срок на бременността, който би гарантирал жизнеспособен плод; в този случай контролът върху терапията се поема от съответния клиничен екип.

По аргумент на противното, в останалите случаи, включително изброените две хипотези по-горе, мерките по интензивно лечение се прекратяват. Следователно и към момента нашето законодателство позволява прекратяване на медицинските дейности, които поддържат функцията на органите на починалия пациент.

Въпрос на тълкуване е дали понятието “интензивно лечение“ е по-широко от животоподдържащи мерки/мероприятия и дали обхваща изключването на определена апаратура, чрез която се поддържа сърдечната дейност. Моят отговор е положителен, но препоръката да се предвиди изрична разпоредба в коментираната наредба е резонна и правилна.

Тази промяна няма да промени отношението към починалия пациент, нито ще застраши живота на пациентите в кома, не представлява и някаква форма на натиск върху близките.

Но изкуственото поддържане на организъм на мъртъв човек, при ограничени ресурси и нужда от лечение на живи хора, не е хуманно.

Създаването на една по-прецизна и ясна разпоредба, освен това, ще е от полза за лекарите, пациентите и техните близки, защото ще предотвратява възникването на конфликти, породени от неразбиране и неяснота в този толкова тежък за всички момент.

Това, което в момента липсва в наредбата и би било добре да се предвиди, е възможността и разумното време за близките да осъществят своя ритуал по сбогуване с починалия.

* Мария Шаркова е адвокат, специалист по медицинското право и проблемите, свързани с управлението и функционирането на лечебните заведения. Специализирала е Обществено здраве, медицинско право и здравни политики по програма Фулбрайт–Хюбърт Хъмфри, в Emory University, САЩ, била е стажант в Правната програма на Центъра за контрол и превенция на заболяванията и поддържа блог с авторски публикации.

mediapool.bg