Завинаги. Стъмни ли се, в Донбас започват да стрелят

Золотое III е на половин километър от контактната линия със самопровъзгласилата се "Луганската народна република" (ЛНР). В края на януари 2022 г. всичко изглежда много сиво и тихо. В някои от полуразрушените къщи има гладни и нервни кучета. По техния отекващ в тишината лай човек разбира, че постройката се обитава от старци, живеещи в трагична самота или войници, които от време на време патрулират на топло до печката по т.нар. граница.

"Имате още 5 минути. След това става тъмно и започват да стрелят", казват нашите водачи до фронтовата линия. Няма как да не се съобразиш. Това не е като да искаш малко време за още един фас. Става дума за снайперисти.

През 2014 година Золоте е било китно малко миньорско градче с 5000 души население. До него има огромен рудник с опустели административни сгради, построени с много внимание в стила на сталинисткия неокласицизъм. Явно рудникът е бил важно място, което войната просто е превърнала в грозен белег. Около него са израснали работнически панелни блокове с големината на тези в "Люлин", но във всеки вход човек може да забележи не повече от 1-2 немощни светлинки. Какви ли са тези хора, които упорстват да живеят на това място?

Заплахата от руската инвазия прави обстановката още по-злокобна. Сега в Золоте живеят не повече от 100-200 души, предимно възрастни хора, които просто няма къде да избягат. Въпреки това има аптека и малък магазин, които се ползват от украинската войска и международните наблюдатели. За всички, които са останали тук, вече осма година основният бизнес е войната.

Стара сграда в Дружковка, която е била използвана като щаб на сепаратистите. Преди това е ползвана от НКВД и Гестапо.

Преди 2014 година Золоте (злато) се е състояло от пет квартала, бивши села, обединени в едно градче, намиращо се на пътя между Северодонецк и Луганск. Войната е оставила четири от тях в ръцете на украинците и едно в ръцете на проруските сепаратисти, които Киев нарича руски "проксита". Официалната гледна точка на Украйна е, че това не са бунтовници със собствена воля, а марионетки на Кремъл.

Целта на пътуването до Золоте бе да се види това, което войната е оставила след себе си.

Украйна е най-богатата на въглища и ужаси страна в Европа. Там се намират Припят и 400 км контактна линия в източната част, където има безчет села и градове като Золоте. Призраците на войната. Нещо като Припят, но преди да го превземат туроператорите. Едва след това идва Крим, който Русия анексира през 2014 г.

Табло със загинали украинци по време на войната в Източна Украйна, изложено в областната управа в Северодонецк

В Донбас никой нищо няма да взема. Близо 5 милиона души остават заложници на една вечна война, разделени от линия, която никой не смее дори да нарече граница.

Гирске

Село Гирске се намира на 4 км от Золоте навътре в контролираните от украинската армия територии. Всяко по-голямо селище в Източна Украйна си има областен управител, но разлика от областните управители в България, правомощията му включват да осъществява взаимодействие и с армията, като директно отговаря за събирането на местното опълчение в случай на война.

Местният кмет и областен управител, разположен в село Гирске, е Олексей Бабченко. Герой на Украйна по време на избухването на войната през 2014 година. Той е участвал в най-ожесточените боеве за летището в Донецк, което сега се намира на самата контактна линия между Украйна и другата международно непризната сепаратитска република - "Донецка народна република". Бабченко е бил ранен по време на битката и оцелял по чудо, но продължава да стои там, където танковете отново могат да нахлуят всеки момент.

Визитката звучи сериозно, но Бабченко е 34-годишен ухилен до ушите украинец, плешив, висок около 1.80 м., с начеващо бирено шкембе. Неговата персона е в пълен контраст с обстановката в Донбас. Той просто излъчва радост, което видно се харесва на дамите, които работеха с него - за повече от час те не свалиха очите си от този човек, който обича да говори и да черпи с кафе и бисквити.

Героят на Украйна Олексей Бабченко (вдясно)

Без значение дали ще размените няколко думи с героя на Украйна Бабченко или с някой друг от местните, той ще ви каже, че се чувства спокоен.

Изправени пред руска военна заплаха по трите граници на страната си, украинците се опитват да демонстрират невъзмутимост пред останалия свят. Това, че в непосредствена близост до тях са разположени 130 000 руски войници, не е повод за паника, а някаква нова нормалност, с която са свикнали. Поне така се опитват да изглеждат.

"Това е война, в която ние живеем от осем години. Каква е различното сега?", казва Бабченко, а тези думи се повтарят като ехо от всеки украинец, заговорен от чужденец по въпроса за възможната инвазия. Истината обаче е малко по-различна. На украинците им пука. И то много. Те са притеснени, но се опитват да не изглеждат паникьосани, защото наистина знаят какво е война. Казват, че са готови да отидат на фронта, за да се защитят.

Явно е, че войната и руската заплаха по границите помага за консолидирането на една нация с общ фокус, което обикновено се случва в подобни исторически моменти. Рискът е от залитане в прекомерен национализъм, защото Украйна има и този опит.

Бабченко не спира да се шегува, говорейки пред знамето на Украйна в своя малък кметски кабинет.

"Преди дни имахме толкова силен обстрел (от сепаратистите), че кучката ми роди пет кученца" – казва той.

Патетичен начин да опишеш войната, но за всички в залата това прозвуча като много сполучлива шега... в началото. По-късно човек осъзнава, че това е просто много специална гледна точка. Единственият възможен начин да мислиш, за да не полудееш. Ако в София спряха зарята, за да не плашат кучетата, в Гирске тя би побъркала хората.

Международните наблюдатели по контактната линия продължават да отчитат смъртни случаи сред цивилното население и украинската войска по границата. Украинците твърдят, че те никога не отвръщат на изстрелите, освен ако няма ранен или убит от тяхна страна. Стрелбата от сепаратистките райони се разглежда като безсмислена провокация в повечето случаи.

През 2021 г. е имало тежък артилерийски обстрел, насочен срещу новата 60-метрова телевизионна кула в Северодонецк, която е изградена с европейски пари. Целта й е да се излъчва телевизия на украински език до контролираните от сепаратистите райони.

Киев показа, че схваща ясно посланието с обстрела на кулата. Тя все още стърчи и продължава да излъчва.

Извън това, стрелбата няма особен смисъл, защото границата не се е преместила и на сантиметър за последните осем години. От Донецк и Луганск стрелят заради омраза, забавление, тренировка по живи мишени и за да насаждат страх. Всичко това има някакъв извратен смисъл.

Може би най-страшното нещо, случило се тук, е да видиш как хората свикват с мисълта, че войната ще продължи дълго, може би вечно. Че всяка нощ през контактната линия едни зелени човечета ще продължат да се упражняват със снайперите си, а понякога и с гаубиците си. Украинците казва така: Окупацията е временна. Няма значение колко време ще продължи. Украйна е била окупирана в продължение на векове и това пак е било временно.

Послание, закачено на стената на училище, което е използвано като база на сепратистите в Славянск. След изтеглянето им сградата е възстановена.

А ние искаме да стане звезди

Преди да си тръгнем от Гирске, пред чуждестранните журналисти се показват като на филм две красиви украински момичета. Те казват, че живеят в селото и не им пука за инвазията.

"Снимайте ни, искаме да станем звезди", подканват момичетата и видимо кокетничат. С удоволствие изпълняват желанията на фоторепортерите и обикалят измъчената лампа на входа на селския магазин, която цяла зима трудно успява да пробие мъглата наоколо. Това изглежда толкова нереално, като нагласено за пред чужденците. Какво правят две подобни създания тук, за да кажат на всички, че не им пука за смъртта? А за живота? Ясно, че в Гирске могат да станат звезди, само ако уцелят група международни журналисти, изсипани привечер пред селския магазин.

Двете украински момичета пред магазина, обясниха, че са на 14 години

Странни неща се случват в Гирске и по-рядко случайни. Тук е теренът на новата Студена война.

Толкова много "Мир"

За да се придвижиш до Гирске от Киев, първо трябва да стигнеш до Северодонецк. Това също е доста депресивно място през зимата, от което Съветският съюз не си е тръгнал. Много неща се казват "Мир", но мир няма. За сметка на това целият свят (също "мир" на руски) е обърнал взор към този район. Паркът на града се нарича "Юбилейний". Наречен е така през 1957 година заради 40-годишнината на Октомврийската революция. Поредната касапница внос от руския Север.

До града се пътува шест часа с модерен пътнически влак от Киев до Краматорск, какъвто в България скоро няма да има. И още два часа с автобус по сравнително тесни пътища, които от време на време те изненадват с тежко раздрусване. През зимата това е една плоска тъмносива земя без хоризонт.

Северодонецк е на 30 километра от контактната линия с бунтовниците в Луганск и е последното голямо населено място, контролирано от правителството в Киев. Съветският съюз се разпадна преди 30 години, но по всичко изглежда, че той още не си е тръгнал оттук. Градът е близък по размери до Стара Загора, изграден само от панелни блокове е сталинистки неокласицизъм.

Единственият читав по тукашните стандарти хотел е "Мир". Как иначе би могъл да се казва?

Типичен украински зимен ден около хотел "Мир"

Сивите панелни блокове са затиснати от оловносивото небе, но тротоарите са хубави. Украинците са много бедни, но чисти и подредени. Ако им се даде шанс, биха се справили добре. Може би доста по-добре от нас.

Сега обаче в Северодонецк вечерта е тиха, мъглива, а по улиците е пълно мъртвило. Една разходка по тези улици няма да те ободри. По-добре да си стоиш в панелката. Миризмата на въздуха много напомня на софийския тежък декемврийскки смог.

Част от тежка промишленост в района до Луганск е затворила след 2014 година, когато Русия анексира Крим и бойните действия се прехвърлиха в Източна Украйна. Младите напускат към Киев, Полша и Западна Европа. Вярата в светлото бъдеще е необяснима насред безкрайната сива зима и новинарските емисии от последните два месеца.

Корейска граница, но в Европа

Областният управител на контролираната от украинците част от Луганска област е Серхий Хайдай. Млад мъж, слаб, с хитра физиономия и тънък мустак, опитен е с журналисти. Той подробно разказва за всички инвестиции в района. Заключението му е, че след войната инфраструктурата на областта е по-добрата, отколкото преди войната. При това с по-малко пари, отколкото в България правим зимното почистване на пътищата.

Заради въпросите Хайдай се концентрира върху движението през контактната линия със сепаратистите. Допреди пандемията всеки ден между 10 и 15 хиляди души са преминавали границата. От лятото на миналата година техният брой е намален петократно. Оправданието на властите в Луганск са противоепидемичните мерки. Всеки, който премине от Луганск към контролираните от Украйна територии, няма право да се връща обратно един месец. Това спира много хора. Някои студенти са принудени да обикалят над 1000 км през Русия, за да се върнат обратно в Украйна и да следват в местните университети, главно в Харков.

Донецк

След установяването на бунтовниците в Донецк регионалната украинска власт се мести в Краматорск. Областта има областен управител. Той отговаря и за въоръжените сили. Павло Кириленко е на 35 години. Изглежда като много добре трениран боксьор, на когото мачът му предстои утре.

Павло Кириленко

Местните власти явно не са свикнала да комуникират с медии

и затова се бяха постарали пресконференцията да изглежда наистина тържествено. Пред всеки журналист има поставен флаг с неговата държава на позлатен малък пилон, името му на украински и латиница.

"Това е смущаващо официално", отбелязва колегата от Латвия. Сякаш човек задава въпрос от името на държавата си, а не като журналист.

"Хората са готови за всеки сценарий", отвръща Кириленко в отговор на въпроса на България дали очаква война или ескалация на напрежението в размирните райони. Хората вече са преживели доста, а изглежда, че не ги чака нищо добро и занапред. Част от тях са готови да преживеят и това, а други вече дезертират в търсене на някакво подобие на нормален живот.

Дори и да няма война сега, трагедията в Донбас вече се е случила. Украйна контролира 2/3 от териториите в района, който преди 8 години бе известен като индустриалното сърце на Украйна. От 5.5 милиона души население, сега в украинските части на Донецкия район живеят 1.8 милиона души. Това, което се случва тук, много напомня границата, която дели Корейския полуостров. Разликата е, че и от двете страни живеят бедно.

Павло Кириленко казва, че движение на хора през контактната линия на размирните райони и Украйна е спряло напълно през 2020 година. Първоначално за повод е използвана пандемията, но след като през лятото разпространението на вируса е утихнало, движението на хората не е възобновено от сепаратистите. Кириленко обяснява, че Украйна поддържа четири КПП-та, които работят постоянно, но отсреща не идва никой. Украинската версия е, че бунтовниците не пускат хората да пътуват.

"Това е решение взето от руската пропаганда. Не пускат хората да идват тук, за да видят разликите в развитието на двете части на Донбас", казва Кириленко, който убеждава чуждестранните журналисти колко по-добре е в контролираните от Киев територии. Ако това наистина е така, предвид вида на Краматорск и Северодонецк, другото би трябвало да изглежда като Припят.

Сградата на психиатрията в Славянск, която се е оказва на огневата линия между украинската армия и сепаратистите

Малкият и средният бизнес все пак има някакъв шанс в украинската част, става ясно от обясненията на областния управител. Големите предприятия обаче страдат тежко заради газовата криза. Такива все още има в близост до Краматорск. А те са основния работодател в района, който е населен преди десетилетия с милиони хора с една цел – тежка съветска индустриализация. Иронията е, че преди разпада на СССР единственият свободен коридор е бил на Изток, а сега за местните той е на Запад – към Киев и Полша.

Война е там, но не е това, което го мислим

Към 30 януари няма струпване на военни части по контактната линия на контролираната от Украйна територия и бунтовническите райони. Руската войска е разположена близо до границите, но на руска територия. През целия месец е имало пет случая на обстрел откъм контролираните от сепаратистите територии в Донецка област, които са потвърдени и от международните наблюдатели. Откъм Луганск обстрелът е доста по-интензивен.

"Ние не отвърнахме", казва Кириленко. Вероятно в един момент ще се наложи да отвърнат.

Донбас няма нищо общо с Киев. Столицата на Украйна е невероятен град с прекрасен център, чудесни хора, западни ресторанти и съветски спомени. Отидете. Ще ви хареса. Дано не ви изпреварят.

Снимка на Майдана в Киев през нощта

mediapool.bg