Демокрацията в Европа е под обсада, но духът на 1989 г. се завръща

Представете си как някой, който е станал свидетел на освобождението на Западна Европа през 1945 г., се завръща обратно там през 1975 г. само за да разбере, че диктаторите отново са на власт. Нещо подобно изпитва всеки, който посещава Централна Европа 30 години след кадифените революции от 1989 г.

В началото на тази година се срещнах в бара на един хотел в Будапеща с моя стар приятел, дисидента антикомунист Янош Киш, който в разговор с мен определи безстрастно режима на премиера Виктор Орбан като автокрация. А тъкмо Киш бе човекът, който ме запозна с Орбан през 1988 г., представяйки ми 25-годишния тогава студент като един от най-блестящите представители на новото поколение млади либерални демократи.

През юни тази година на митинг в Гданск чух председателя на Европейския съвет Доналд Туск да призовава своите сънародници поляци да последват примера на движението "Солидарност" от 80-те години в съпротивата си срещу националистическото популистко правителство на партия "Право и справедливост". Независимо от това "Право и справедливост" отново триумфира на проведените този месец (на 13 октомври, Б.пр.) общи избори.

В Чешката република властта е поделена между министър-председателя Андрей Бабиш, олигарх, оповестен преди време като информатор на тайната полиция в комунистическа Словакия, и известния със склонността си към алкохола президент Милош Земан, който не крие симпатиите си към Русия на Владимир Путин и Китай на Си Дзинпин.

В Източна Германия, позната навремето като земята на ЩАЗИ, крайнодясната и отровно ксенофобска партия Алтернатива за Германия (AfD) получи шокиращата подкрепа на един от всеки четирима избиратели на проведените наскоро избори в три провинции: в Саксония, Бранденбург и – миналата неделя – в Тюрингия. И това въпреки факта, че тези провинции вече близо три десетилетия са част от една от най-богатите и стабилни демокрации в света, прехвърлила огромни капитали тъкмо към тези по-бедни посткомунистически региони.

Затова не е изненадващо, че коментаторите се втурват да рисуват картини с дълбоки контрасти: от вчерашната светлина към заобикалящия ни днес мрак. Мнозина смятат, че за да бъде чут гласът им в преситения пазар на идеи в интернет, е необходимо преувеличаване, поради което свикнахме да четем статии за предстоящата смърт на демокрацията, за новата епоха на диктаторите и т.н. Ала този подход е опростенчески и късоглед.

Грешката ни след 1989 г. не беше, че отбелязахме събитията в Централна Европа, последвана от балтийските държави и бившия Съветски съюз, като триумф на свободата, демокрацията, Европа и Запада. Те действително бяха такъв триумф. Грешката ни бе да вярваме, че това е новата нормалност, посоката, в която историята е поела необратимо. Сега сме изправени пред опасността да направим същата грешка, но с обратен знак. Бъдещият триумф на антилибералния авторитаризъм не е по-неизбежен, отколкото беше бъдещият триумф на либералната демокрация. Този предпазлив оптимизъм със сигурност се отнася за зрели демокрации като Великобритания и Съединените щати, където силите на либералната демокрация се съпротивляват активно срещу атаките на националистическия популизъм. Но това е вярно и за Централна Европа. Строго погледнато, понятието "нелиберална демокрация" е оксиморон, нещо като пържени снежни топки. Терминът обаче е полезен, тъй като описва състояние на демокрацията, при което тя е подложена на ерозия, но не е напълно унищожена. Упадъкът все още е обратим с демократични, легални средства, включително с масови мирни протести.

Начело в битката за защита на демокрацията в Централна Европа днес е Словакия, страна, която през 90-те години на миналия век бе затънала в авторитаризъм, а през последните години бе засегната повече от допустимото от характерната за посткомунизма корупция. Избухналите масови мирни протести след ужасяващото убийство на журналиста Ян Куциак, който се опитваше да разкрие тази корупция, и неговата годеница, доведе до падането от власт на посткомунистическия популистки премиер Роберт Фицо. Енергията на тези протести допринесе за избора тази година на една жена като президент – либерално и проевропейски настроената Зузана Чапутова, която е била едва 16-годишна по време на кадифената революция в Чехословакия през ноември 1989 г. Тя е чудесен представител на новото поколение, формирано от опита на онази епоха в Европа, която обикновено наричам "след Стената". Тъй че, когато следващия месец отида в Братислава, ще има какво да празнувам.

Оттам ще взема влака за Прага, за да пресека днешната международна граница между Словакия и Чехия и да стана свидетел на обещания голям протест срещу страховитото дуо на Бабиш и Земан. Демонстрацията ще бъде организирана от движението "Милион моменти за демокрация", ръководено от студенти, като целта ѝ е да отбележи 30-годишнината от началото на кадифената революция през 1989 г. Те вече проведоха голяма демонстрация това лято в парка Летнá, мястото на най-големите мирни протести през 1989 г. Един от организаторите, Бенямин Рол, весел и брадат студент по теология, ми разказа, че неговият баща е бил звукорежисьор на демонстрациите през 1989 г. и буквално е усилвал гласа на Вацлав Хавел. Тъй че и в Чехия има основание за надежда.

За 30-ата годишнина от падането на Стената ще се върна в Берлин, където ще пренощувам в бляскавия и сочен за витрина на комунистическия режим Гранд хотел, днес част от веригата "Уестин". Колкото и да са шокиращи резултатите на "Алтернатива за Германия", те не представляват фундаментална заплаха за демокрацията в страната. Това не може да се каже обаче за "Право и справедливост" в Полша, тъй като партията на Ярослав Качински не крие желанието си да следва унгарския пример. Целта му е орбанизация по полски. Но той е изправен пред силни и независими медии, пред големи опозиционни партии и големи градове, които са под контрола на опозицията, както и пред мобилизирано гражданско общество.

Най-тежко е положението в Унгария. Миналата година "Фрийдъм хаус" понижи статута на страната до "частично свободна" – единствената страна в Европейския съюз, която попада в тази категория. Нещо повече, след внимателен анализ твърдя, че Унгария вече не е демокрация – дори и нелиберална – а режим от типа, който политолозите наричат ​​"конкурентен авторитаризъм". Но дори и там този месец (на 13 октомври, б.пр.) опозицията успя да спечели местните избори в Будапеща. Те постигнаха това след ефективно обединяване, нещо, което продължава да е непостижимо за опозиционните партии на Полша, както, уви, и за опозицията срещу Брекзит във Великобритания. Победата в Будапеща няма да превърне Унгария внезапно отново в демокрация, също както след победата на турската опозиция в Истанбул никой разумен човек не би посмял да твърди, че Турция на Реджеп Тайип Ердоган е демокрация. Но все пак това е видим лъч на надеждата.

Неминуемо фокусът на повечето статии, включително на моята, посветени на тази 30-годишнина, е съсредоточен около въпроса: "Какво се обърка?". Но ако поколението след рухването на Стената в Централна Европа се бори за свободите, с които е израснало, а ЕС започне да отстоява демокрацията сред собствените си членове, тогава бихме имаме всички основания да се надяваме, че 40-ата годишнина през 2029 г. ще ни даде отново поводи за празнуване.

*Тимъти Гартън Аш е британски историк. Един от най-авторитетните съвременни изследователи на Централна и Източна Европа. Текстът му е публикуван в "Гардиън". Преводът е на Момчил Методиев в "Портал Култура".

mediapool.bg