До дванайсетокласниците: Рискувай. Осмели се. Не му мисли толкова

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, който за втора година изпраща послания на абитуриентите. От 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани писмата до випуск 2021, подписани от известни общественици.

Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни.

Публикуваме пълния текст на посланието на актрисата Мария Бакалова.

Хм.. започва нещо ново, голямо, вълнуващо, страшно – "Cap Ou Pas Cap?"

Моля те, кажи "Cap".... не говоря френски. И не разбирам. Но тази реплика я разбирам. Любим филм. Любимо живеене. На ръба. Когато рискуваш. Когато знаеш, че трябва да дръзнеш. Защото "Cap" значи, че си способен. А ти си. Способен си на всичко.

Затова рискувай. Осмели се. Осмели се да мечтаеш. Защото мечтите са там, за да станат реалност!

Знаеш ли, нека започна това писмо напълно открито. Ще ти разкажа малко за себе си, за да ти позволя да ми се довериш, когато ти пиша: "Осмели се да мечтаеш!" – поне аз лично бих отделила време да чета или слушам думите само на някого, когото поне мааалко познавам. Не вярвам особено в и на "терапевти".

След няколко дни ставам на 25 години. Ти си вероятно на 18-19. Със сигурност не мисля, че за 5 години съм помъдряла, научила нещо повече. Даже може би напротив. Имам стаховитото усещане, че се вслушвам в разума повече, отколкото е нужно. А винаги съм се борила срещу това, защото вярвам, че интуицията е по-вярна от мисълта. Страхувам се, че пораствайки, емоционално деградираме... повечето опит често води до повече предразсъдъци, а предразсъдъците както могат да ни предпазят, така могат и да ни ощетят.

"Блажени са неведомите" е казано... (Ето, вече използвах думата страх два пъти. Безумие.)

Децата се усмихват на пухкави кученца и бягат от змии. Всички ние имаме инстинкт, който знае много повече от всички научени езици, прочетени книги и решени задачи. Всъщност нещата в живота са толкова простички...

Помня. Беше лятото на 2015-а, матурите бяха взети, приеха ме от предварително класиране в СУ с журналистика, всичко звучеше толкова правилно, но нещо не ми достигаше. Исках друго. Мечтаех за друго. Исках да вляза в така мечтания НАТФИЗ. Имах толкова идеи за това колко вълнуващи 4 години ще прекарам със "съмишленици" както големите театрали са се назовавали, ще бъда в магията на театъра, ще си позволявам един ден да съм Нора, друг – Адриана, трети – Питър Пан.

Но първо трябваше да ме приемат. Не особено много хора вярваха, че това е възможно. В семейството ми няма хора, занимаващи се с изкуство. Звучеше малко налудничаво. Мечтите за Холивуд – ох, бяха останали толкова, толкова далеч, на чина ми от 8-и клас... но не и забравени.

Стана чудото – влязох в НАТФИЗ. Това може би беше най-щастливият ден в живота ми дотогава. После започна трудното: изборите и въпросите какво всъщност искам; колебанията, сигурността или неизвестното, блян или реалност, тук или оттатък, да вървиш или скочиш, рискувайки да паднеш...

Когато кастингът за "Борат 2" се появи, бях убедена, че е схема за трафик на момичета. Майка ми не искаше да ме пусне да пътувам до Лондон за прослушване. Толкова по-правилно и разумно звучеше щат в някой театър. Подаване на молби и чинно чакане. Сигурна заплата, коледен бонус, парно, след 2-3 години бебенце и брак. Не звучи зле, даже доста уютно. Но исках да опитам. Нали е всеизвестно: "Пиленцето веднъж каца на рамото"...

Осмелих се. Зарязах сигурното. Ритнах страха. Летях до Лондон. През нощта. Икономична класа. Стигнах там без батерия на телефона и зарядно, чийто адаптер не пасваше. С 10 евро в джоба и българска банкоматна карта, която не работеше там. Помня, че стаята, която ми бяха наели в хотел, беше на подземния етаж. Без прозорец. На няколко пъти си мислех че ще свърша умряла. С раздробено тяло и насилвана. Обаче вярвах. Нещо вътре в мен ми казваше: "Вярвай и мечтай". Стигнах до локацията. Беше пълен абсурд. Поех риска за кастинг със "скрита камера" – абсолютно безумно. Осмелих се да правя смешки на първи кръг американска продукция след четири "тежко-драматични катарзисно-мъчни" години обучение.

Отидохме на Оскарите. С комедия. Бях номинирана редом с Глен Клоуз и Оливия Колман. Великани. Добри хора. Хора, обичащи смеха. Сега снимам трети Холивудски филм. С А24. Психо-трилър. Ама няма мъка извън терен. Извън сет – има само смешки. Красиво е... Сънувам ли?!

Странно.

Започнах това писмо с френска фраза. Не твърдя, че и английския ми е 6 точки, обаче тази думичка я зная от малка. Dream.

Странно.

Колко е тънка границата между съня и мечтата и има ли я изобщо, когато думата е една ?...

Питам се... ти сънуваш ли?

Със сигурност помниш поне няколко от тези пътувания, преживявания, картини, звуци... Тази магическа реалност, в която всичко е възмножно... от красиви поляни и митологични създания, през полет в небесата до срещи с хора, които все още не познаваш лично.

Сега ще си позволя да цитирам и Шекспир:

"Направени сме ний от сънища

и сън отвред обгръща

тоз малък наш живот."

Сънувай, мило дете. Мечтай!

Скачай.

Скачай колкото можеш повече пъти.

Рискувай, опитвай, бори се.

От опит глава не боли, са казали хората.

Понякога ще бъде страшно, разбирам.

Понякога ще трябва втори опит, трети. Но мечтите са безплатни, нали?

Тук сме за толкова кратко време, 80-90 години. Ето, ти вече си почти на 20, аз скоро ще ударя трийсетака. С всяка година, уви, отговорностите ще се увеличават, но мечтите не трябва да намаляват. Моля те да намираш време за тях. Моля те да си мислиш за тях. Моля те да дръзваш да ги постигаш. Защото ти можеш. Няма невъзможни неща. А и нали знаеш... мисълта се материализира.

Живеем във време, в което вратите са отворени, хората – вярвам, по-добри. По-обичащи. По-вярващи.

В живота ти ще идват хора, които ще станат твое второ семейство. Обичай. Ще идват и такива, които ще са там за кратко. Обичай ги и тях. Знаеш ли, винаги съм си представяла живота като гоблен, а ние сме просто конците, които се оплитат един в друг и създават малки възелчета. Не случайни. Не мисля, че има случайности. Или поне не ми се иска да има.

По-рано намесих френски и английски, сега идва и японския момент. Може би знаеш тази стара японска легенда, според която всички ние се оплитаме в нашите червени конци, които са продължение на артерията, която тръгва от сърцето, минава през кутрето и виси от него. Невидимата червена нишка. И така си вървим ние през живота, завързвайки се с хора, а хората водят до събития. Вярвай, че така е трябвало да стане.

Разсмей се когато ти се доплаче. Разсмей се силно, с глас. Смешен е животът.

Понякога сълзи ще напират от радост.

А друг път просто ще си в ступор. Ама не стой дълго време там, в ступора, не е интересно. Животът е за да се живее, не толкова да му се мисли. Мисли се единствено за здравето – то е безценно. За всичко друго – осмелявай се! Осмелявай се да искаш повече, да работиш повече, да пътуваш повече, да обичаш повече, да мечтаеш повече. Не му мисли толкова. Времето е също безценно. Не можеш да го върнеш назад – аз, например, само се старая да не го пропилявам в меланхолично безвремие (в което често залитам, но се дърпам за косата и започвам да правя нещо).

Действай. Щом нещо вече съществува в красивото ти подсъзнание –наполовина е реализирано. Осмели се да го материализираш.

Трети път: не му мисли толкова.

Сърцето ти винаги ще знае правилната посока.

Всички ние преживяхме една доста трудна година – световна пандемия, която ни изолира един от друг, затворени между стените с купища време за равносметки и мислене. А всъщност просто имаме нужда от любов – обичайте и бъдете обичани. Всяка минута е важна. Обичайте близките си, обичайте и всички хора. Във времена като това, когато вирус погубва много наши любими хора, идва и отрезвителното плесница колко е важно "ДНЕС".

Вчера е минало, а утре – утре си е за утре.

Когато бях малка, никога не разбирах децата, които не питаха родителите си дали не може да останат да играят още малко. В най-лошия случай ще им кажат "не". После попораснах и започнах да се допитвам – до близки или не толкова, дори до себе си. Да ти кажа честно, най-загубеното ми време е в годините между 10 и 15. Тооолкова се страхувах да не направя някой грешен избор... После загубих много близък човек, когато бях на 16 години. И мисля, че тогава започнах да живея дръзко. Отново. Като дете. Наивно и смахнато. Осмелявайки се да мечтая. Позволявайки си да сграбчвам живота. Да не съжалявам за пропуснати шансове и "ако". Няма "ако..." Давай!

Не се страхувай.

Страхът е за хора, които са несигурни. Бъди сигурен/на в себе си. Ти си на тази земя с причина. Съмнявай се – но нека точно съмнението ти те води към акция, не реакция. Искай повече, вярвай повече, обичай повече, мечтай повече – защото винаги може повече. Ние сме родени с такъв един инстинкт за недостатъчност. Но точно той трябва да е повод за "Осмелявам се". Осмелявам се да търся. И който търси – ще намери... Ти само бъди искрен, защото някой някъде записва и материализира мислите ти. Утре ще се събудиш и мечтата ти ще се е сбъднала. Или по обяд, може би, докато хапваш салатка... А някой път те изненадва по средата на нощта около 4 сутринта (моята така се случи, на 1ви срещу 2ри юли 2019та).

А когато се сбъдне мечтата?

е, винаги ще се намери нова.

... а след новата – по-нова.

Смейте се, скъпи зрелостници.

Смейте се с пълен глас.

Честито начало!

*Мария Бакалова точно днес, на 4 юни 2021 г., става на 25. Наскоро завършилата НАТФИЗ актриса направи невероятен пробив в световното кино и получи номинации за Оскар, БАФТА, "Златен глобус", плюс още 28 награди и 42 номинации, почти всички за ролята на Тутар в "Борат 2" на Саша Барън Коен. Мария е още музикант и певица, обича театъра и работи по нови филмови продукции в Холивуд.

mediapool.bg