До дванайсетокласниците: Не се страхувайте да се провалите

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, който за втора година изпраща послания на абитуриентите. От 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани писмата до випуск 2021, подписани от известни общественици.

Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни.

Публикуваме пълния текст на посланието на радиоводещия Цветан Цветанов.

Здравейте, млади хора, и… ще започна от средата, тъй като смятам, че и началото, и краят по природа са до голяма степен илюзорни и че значението им е силно надценено.

Навярно никога не сте чували за мен, освен ако случайно някой от родителите ви не е гостувал в мое предаване по радиото. Но и в този случай може да не ме помните, защото името ми, освен че е толкова сиво и незабележимо като Иван Иванов, Стоян Стоянов или Георги Георгиев, преди около две десетилетия беше окупирано в общественото пространство от друг един човек, далеч не толкова мил и симпатичен като мен. Спомням си, че веднъж, преди няколко години, дъщеря ми (тогава на 10) сърфираше нещо из Гугъл и ми каза: "Ама защо като ти напиша името излиза все тоя плешив човек, а не ти?"… Тогава някъде почнах да откривам радиопредаванията си със станалото емблематично вече изречение „Добър вечер, уважаеми слушатели, аз съм Цветан Цветанов, истинският“… и лека-полека дори си заобичах скучното име: нали като ви вземат нещо и положите усилие да си го върнете, започвате да го оценявате по нов начин и в крайна сметка да си го харесвате.

Не съм в положение да ви давам "съвети" за живота, тъй като за разлика от много от съучениците си – днес директори на фирми, успешни бизнесмени, програмисти, юристи и пр. – аз живея скромен (според някои – провален) живот на ръба на бедността и единствените ми притежания са две стаи с книги, дискове и плочи (книгите, дисковете и плочите притежавам, двете стаи са под наем) и три банки ми дишат във врата. Но пък изпитвам специална симпатия тъкмо към вас, защото сте родени в най-хубавите ми години (първите от това хилядолетие) и затова ми е приятно да си поговорим. Опитах се и аз като някои от предишните автори в рубриката да напиша „здравей“ и да заговоря сякаш на един човек, но не ми се получи – и заговорих на "целия японски народ" (както би се изразил Хиджиката Тацуми). Единственото число би ме вкарало в коловоза на диалога със себе си в един момент, а в множествеността сякаш виждам една безкрайна палитра от нови лица и личности, вас, които сте ми по-интересни, защото ви срещам за пръв път и тепърва ми предстои да узная кои сте.

Някъде на 16-годишна възраст започнах да водя съботно радиопредаване в малкия град, в който съм роден и в който живеех до 1998 г. Стана случайно – от погрешно набран номер: мислех, че съм набрал телефона на местния вестник, от който имах да взимам един хонорар за публикуван разказ, а набрах радиото в същата сграда,… където спешно се търсеше водещ за съботното предаване след два дни. След първоначалния разговор за опознаване директно ме попитаха "Искаш ли една седмица да се подготвиш, или искаш да започнеш веднага?"…

Та, това имам предвид, като казвам, че писмото започва от средата – важните истории в живота ни нямат ясно начало и ясен край. Тогава, на кажи-речи ваша възраст, в рамките на две години получих знания и умения в област, която едва ли някога съм си представял, че ще е моята. По онова време пишех разкази, от чиято посредственост, четейки ги сега, искрено се ужасявам. Свирех и пеех в рокендрол група или поне си мислех така – думите, които бих използвал днес, описвайки тези опити от средата на 90-те, са "скрибуцах" и "виех". И изведнъж… радио: напълно непозната за мен територия, която се оказа… моята. Можеше да не е радио, а скачане с парашут, инженерни науки, земеделие, фотография.

Мисълта ми е – опитвайте много и различни неща, които са ви интересни. Това, че днес леко се срамувам от скрибуцането, виенето и лошите разкази, не означава, че не е трябвало да мина през тях, формирайки се като човек. Беше ми забавно да се занимавам именно с това на ваша възраст. Искам да кажа – правете това, което ви доставя удоволствие, скачайте с парашут, свирете фалшиво, садете домати и ананаси и така нататък – за удоволствие, дори да не блестите с най-оригиналния блясък в дадената област. Пък другото, това, в което сте наистина добри, може да ви споходи и съвсем ненадейно, както стана в моя случай. Познавам немалко хора с подобна на моята история. Казвам "наистина добри", а не "най-добри" съвсем умишлено, защото смятам, че състезанието (извън чисто спортните дисциплини) убива удоволствието от правенето на нещата.

И радиото ми беше забавно тогава, когато бях на 16-17-18, дори леко бях почнал да се надувам, както подобава на съответната възраст, а и другите ме гледаха сякаш с повече уважение. Но тъй като с радиото (от около 20 години вече в БНР) сме в нещо като четвъртвековен брак, да, днес често досадата надделява над удоволствието. Затова гледам на всеки няколко години да измислям нещо ново (жанровете в радиото са безкрайни) – или не, да го кажем така: трябва да гледам да измислям по нещо ново, но то обикновено си идва само.

Така през 2008 г. започнах да организирам малък радиофестивал за некомерсиална музика едновременно пред публика и в национален ефир (близо 500 концерта за 12 години с участието на рокендрол-електро-пънк-джаз-ембиънт-нойз-инди-грайндкор-авангард-фолк-психеделик-и т.н. групи от Япония, Мали, Гана, САЩ, Мексико, Канада, Австралия, Монголия, Камбоджа, Индия, ЮАР, цяла Европа, като особено се гордея с концертите на Криста Бел от "Туин Пийкс" и на ветераните от The Bad Seeds Мик Харви и Хюго Рейс). Всичко, което ми липсваше на българската музикална сцена, доста скучна по онова време, направих така, че да не липсва чак толкова. Голямо приключение беше – понякога за пред няколкостотин души публика, понякога за пред трима. Вложих лични пари (единственият начин да не ви се бъркат други хора в творчески, а и в бизнес план!), изгубих десетки хиляди левове, но не съжалявам. И днес срещам хора на по 25-30 години, които ми казват, че някой от организираните от мен концерти е бил първият или един от най-важните за тях, когато са били на 18, примерно.

През 2012 пък се впуснах в правенето на 24-часовия канал за некомерсиална музика "Пънк Джаз" в рамките на доста прогресивния в началото онлайн проект Радио Бинар, пак в рамките на радиото-майка (през юни каналът става на 9 години). Някъде през 2015 започнахме активно да пътуваме с „Подвижното радиостудио на Аларма“ и да правим предавания от улицата или от всякакви ъндърграунд локации в различни градове – на фестивали или просто с интересни хора. На третия месец от пандемията (юни 2020 г.) се включих да помагам на мой колега от култова радиостанция в съседна на България страна, снабдявайки го веднъж месечно с най-интересното от новата българска некомерсиална музикална сцена – и това си се превърна в традиция: днес веднъж месечно той прави двучасово предаване именно с такъв фокус, което е много важна стъпка във взаимното опознаване с най-близките ни съседи, с които имаме много повече общи неща, отколкото поводи за напрежение. Преди десетина дни пък започнах да водя нощен блок в линията „Заедно след полунощ“ на програма "Христо Ботев". Казва се „Вавилонската фонотека“ – по Борхес, но в превод на езика на радиото.

Та, с всички тези думи искам да ви кажа нещо съвсем просто и базисно – някои неща ще ги постигате сами, други ще идват неочаквано и ненадейно. Ще има и пречки (аз от друг един грип, грипа Сидни от 2000г., изгубих изцяло и безвъзвратно слуха на лявото си ухо). Ще има и съдбовни срещи. На 24-годишна възраст в Нови Сад срещнах майката на моето дете (което е почти колкото вас вече) и прекарахме заедно цели 8 години, повечето от които хубави, което е рядкост в съвременния свят (сватбата ни беше в планината, имаше холандски клезмер оркестър, свещеник арменец, кум турчин и кюрдски вкусотии на масата и с малиново вино, а на развода ни си разказвахме вицове и успяхме да вбесим съдийката, защото се държахме извън канона на дебелокожите български буржоа, които се карат за хладилници, телевизори и други безсмислени предмети)… Като бях на 25, само година преди смъртта му, се запознах с краля на блуса от Западна Африка, двукратния носител на "Грами" Али Фарка Туре, и му подарих личната си китара, същата като неговата първа китара, купена в България през 1968г. и изгубена някъде през 80-те). И така нататък… Това са стари истории, които си спомням с добри чувства, а вашите тепърва предстоят и като нищо може да са още по-забележителни.

Кое бих променил, като погледна с 20 и няколко години назад? Може би не бих бързал чак толкова да мина „на следващото ниво“, защото като ученик доста се отегчавах и само чаках да завърша училище, от което така и така бягах, за да чета книги, да ходя на кино, да свиря или просто да се разхождам сред природата (или просто по улиците, когато нямаше природа в непосредствена близост). Българското училище, поне от 90-те насам (в периода, който що-годе познавам), винаги ще си остане най-либералната институция по линия на това, че дава безкрайни възможности да се самообразова човек, като се измъква от нея за по ден-два или седмица срещу съответните медицински документи. И в друга такава, няма какво да се лъжем, едва ли ще имате втора възможност да пребивавате, без измъкването ви да навреди на някого.

Също така, по мое време поне половината от населението трябваше да отбива военна служба и за да избяга от такава, човек (включително и аз) обикновено кандидатстваше на 20 места, влизайки да учи специалности, които са му напълно чужди и безинтересни, само и само да не го приберат в казармата. Сигурно сте чували, че в казармата се ставало мъж, ама аз съм пацифист и до ден-днешен смятам, че да спиш в едно помещение с 60 човека с чорапи, миришещи на кисело зеле, да ядеш гадна храна в шест сутринта и да те навикват нискочели питекантропи, които не могат да си напишат името, само и само да бъдеш научен накрая как да убиваш други хора с пушка, е и неморално, и нездравословно, че и непрактично във века, в който е много по-лесно да ни затрият и като индивиди, и като човечество с ядрено, химическо или биологическо оръжие.

Днес няма нужда да бързате и да записвате да учите на всяка цена нещо, което не ви е интересно. Ако трябва, пропуснете година-две. Работете като хижари, отидете до Киргизстан или до Нова Гвинея, или бездействайте активно... И когато решението какво ви се учи узрее, запишете точно това, което е вашето и ще ви донесе познания в областтите, които считате за важни, интересни и вдъхновяващи за вас самите, а не според критериите на родителите ви или изкуствено наложените обществени нагласи за престижно и перспективно.

Не се страхувайте и да се провалите или да останете неразбрани. Провалът е много по-естествен и много по-малко нелеп от гледката на хора не на място (често заемащи високи позиции с обществен престиж и/или материални облаги), които "не искат да пуснат кокала". Изграждайте сами позициите си и по "важните", и по "маловажните" въпроси, дори често да е по-лесно да вземете "позиция наготово" от някоя медия, социална мрежа, партия или друга платформа за манипулиране. Никога не стъпвайте върху труповете на други хора, преследвайки личните си цели… Май почнах със съветите, така че спирам дотук.

Спомних си как през 1998 г., когато аз завършвах гимназия, си избрах най-евтиното сако за бала (което после подарих на баща ми, понеже това не е обичаният ми начин на обличане: и до днес предпочитам тениски с музиканти), за да ми останат пари за една хармоника в Ре и две книги на Вонегът. Спомних си и други хубави неща от последните 23 години, докато го пишех тоя текст. И си казах, типично в мой (леко саркастичен) стил "Ей, имало било надежда… в миналото". Е, да, ама това, което за мен е минало – аз на 20, аз на 25, аз на 33, аз на 37 и т.н. – за вас е бъдеще в крайна сметка, нали? Така че – честити да сте и на добър път!

*Цветан Цветанов е автор и водещ на радиопредаванията "Аларма" и "Заедно след полунощ: Вавилонската фонотека" по програма "Христо Ботев". Програматор на 24-часовия канал за некомерсиална музика "Пънк Джаз" на БНР; водещ на Балканския конкурс на "София Филм Фест"; редовен автор на "Портал Култура" и Booklover (ревюта на книги). Създател на фестивала "Аларма Пънк Джаз" (2008 – 2020), на платформата "АфроВизия".

mediapool.bg