Кламер БГ - Новини: Архивът на българската Държавна сигурност: Мисли върху перспективите

Архивът на българската Държавна сигурност: Мисли върху перспективите

Анализи и Коментари

|
Четв, 09 Фев 2023г. 08:21ч.
Архивът на българската Държавна сигурност: Мисли върху перспективите

Веселин Вучков. Снимка: БГНЕС

Предистория, закони

Демократичният повей в края на 1989 г. и началото на 1990 г. постави на дневен ред най-напред необходимостта от формалното разформироване на структурите на Държавна сигурност. Това бе сторено непланомерно и без наличие на (поне) средносрочна визия за създаване на нови служби за сигурност. Ясна законова база не беше изградена, а това – за съжаление – бележи състоянието на сектора за сигурност и в следващия четвърт век. Структурите на ДС бяха разформировани, но това бе формално начинание като резултат на нови демократични усилия, зад което се прикриват запазени сфери на влияние. На базата на старите структури на ДС и след промяна на наименования бяха създадени нови звена, които на практика запазиха предишни порядки като кадрови състав и функционални особености.

Ала какво се случи с огромния архивен фонд на бившата Държавна сигурност? В първите месеци на 1990 г. бе проведено унищожаване на част от този архив на основата на специална министерска заповед, което по-късно стана повод за възбуждане и на наказателно дело със съответни обвинения за извършени престъпления. Към отговорност бяха привлечени министърът на вътрешните работи и началникът на архива в МВР, а самото дело се разви с променлив успех от гледна точка на държавното обвинение. Заповедта е утвърдена на 29 януари 1990 г., докладната записка е от зам.-министър. Малко преди това, през м. декември 1989 г., Първо главно управление на ДС (външнополитическото разузнаване), което има самостоятелен архив и оперативен отчет, съставя своя комисия за прочистване на досиетата (от "оперативни работници на обществени начала").

По това време у нас се провежда т. нар. Кръгла маса, докато в "братска" ГДР граждани окупират Централата на ЩАЗИ в Източен Берлин и предотвратяват унищожаването на досиетата. Сходно по характер и резултат наказателно производство се проведе и срещу последния началник на отдел 06 "Антидържавни прояви" в Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия, а на по-късен етап и срещу бившия директор на Националната разузнавателна служба (предишното Първо главно управление на ДС).

Всъщност по силата на посочената министерска заповед са унищожени разнообразни по характер архивни единици по линия на ДС: лични и работни дела на агенти; разработки на обекти; литерни дела; дела за съдържатели на явочни квартири; осведомители и пр. Общо от всички фондове за няколко месеца след издаването на министерската заповед през м. януари 1990 г. са унищожени 134 102 бр. архивни дела по линия на ДС, което представлява 40,3 % от всички дела. Прецизността изисква да кажа, че са налични протоколи за унищожаване на очертания обем от досиета, а дали е осъществено реално и пълно унищожаване – това не е сигурно.

Независимо от това – милиони архивни единици останаха запазени и на съхранение в службите, които наследиха старите структури на ДС.

Законови опити за изсветляване дейността на бившата ДС в периода от 1989 г. до 2006 г. бяха направени. Всъщност става дума за две отделни теми, които, обаче, са органически свързани: а) оповестяване на принадлежност към бившите структури на ДС на лица, заемащи важни обществени рангове в една демократична и правова държава; б) съхраняване и осигуряване на ползване на архивите на бившата ДС.

Първият закон е от 1997 г. и носи наименованието "Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност" (ЗДДБДС). Вторият законов нормативен акт е от 2001 г. и има за наименование "Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателното управление на Генералния щаб" (ЗДДБДСБРУГЩ). През 2002 г. е приет трети законов нормативен акт, който, макар да има за конкретен предмет (сравнително) отделна материя, на практика директно навлиза в тематиката за работа с архиви на бившата ДС: "Закон за защита на класифицираната информация" (ЗЗКИ). Това е така, защото с преходна и заключителна разпоредба на ЗЗКИ предишният закон е отменен безцеремонно с всички съпътстващи последици – прекратяване дейността на комисията, създадена по силата на ЗДДБДСБРУГЩ, а правомощията й не преминават нито към новосъздадената ДКСИ (Държавна комисия за сигурността на информацията), нито към друг държавен орган. В края на 2006 г. е приет действащият и в момента (четвърти по ред) "Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и Разузнавателните служби на Българската народна армия" (ЗДРДОПБГДСРСБНА), добил популярност като "Закон за досиетата" (по подобие на едноименната Комисия).

Законът от 2006 г. е първият нормативен акт от най-висок ранг, който по недвусмислен начин регламентира създаване на Централизиран архив на документите на т. нар. Държавна сигурност. Впрочем това е и първият закон, който предвижда предаване на документи по линия на ДС от МВР към външна структура.

Не е необходимо тук да пресъздавам обществено-политическата атмосфера, съпътствала създаването на този закон. Понякога низ от случайни събития има за последица дълготраен позитивен резултат – дори политически сили с враждуващи позиции (по този повод) притъпиха своите различия и пристъпиха към солидна законова регламентация. В края на 2006 г. бе налице доминиращо единомислие сред представените в НС партии по тази важна тема.

Цялото обществено-политическо и законово усилие около създаването на Комисията по досиетата всъщност се концентрира около архива на ДС – този архив трябва да бъде събран на едно място. Независимо от поставените законови срокове в продължение почти три години изискването за предаване на архивните документи от страна на институциите не бе изпълнено. А това в голяма степен подронваше работата на Комисията – вместо да анализира "собствени" документи, съхранявани в собствен Централизиран архив, в продължение на години тя се бе превърнала в нещо като координатор на куриери, които "посещаваха" съответни институции, непредали архива, за да може Комисията да оповести резултат от свои проверки.

Това, разбира се, бе нетърпимо положение. Имах професионално задължение тогава, но и воля, да организирам предаването архива на ДС, съхраняван в МВР. Подписаха се тристранни споразумения с Комисията по досиетата и с държавите архиви, създаде се организация, свърши се огромен обем практическа работа. Налице бе политическа подкрепа от президент, премиер, вицепремиер; служители на МВР и комисията работеха отдадено.

Реалното предаване архива на ДС започна през м. април 2010 г. съобразно утвърдени от мен план-графици, като най-напред бяха предадени картотеките на секретните сътрудници, след това – картотеките на обектите на ДС, научно-справочният апарат на оперативния архив на ДС и т. н. Към м. март 2011 г. бяха предадени около един милион архивни единици от МВР към Комисията по досиетата. Всичко това бе синхронизирано, разбира се, с изграждането и официалното откриване на сградата на Централизирания архив на Комисията по досиетата в гр. Банкя близо до столицата. Откриването се състоя на 08-ми февруари 2011 г. МВР бе първото българско министерство, което въведе чрез подзаконов акт изискване за предварителна проверка за принадлежност към ДС на лица, които кандидатстват в конкурсна процедура от определено кадрово ниво нагоре. (Т. нар. исторически полицейски архив от периода 1923 г. – 1944 г. бе предаден от МВР към Държавния архив за времето от м. май 2010 г. до м. декември 2010 г. Той съдържа безценни от изследователска гледна точка архивни единици.)

Мисли върху перспективите

Когато разсъждаваме върху архива на ДС (макар и съхранен в непълен обем), ние мислим върху днешния ден и близката историческа перспектива. Така или иначе – въпреки някои организационни неудачи, въпреки скритите и явните съпротиви на ведомства и служби по предаването на техните архиви, въпреки политическите съпротиви дори – в един момент целият запазен архив на ДС ще намери своя приют в Централизирания архив на Комисията.

Посегателствата върху дейността на Комисията по досиетата през последните шестнадесет години бяха не едно и две. Според мен най-сериозна опасност като подривен потенциал имаха: непредаването на ведомствени архиви към Комисията, дори против законовите повели; атаката срещу решения на Комисията по оповестяване на принадлежност към ДС пред Съда по правата на човека в Страсбург и пред българския Конституционен съд; опитите чрез тълкувателно решение на Върховния административен съд да се ограничат правомощията на Комисията да обявява принадлежност, след като вече е направила оповестяване на същото лице. Дългосрочна е последицата от мотивите на Съда в Страсбург и мотивите на Конституционния съд: оповестяването на принадлежност към структурите на тоталитарната ДС на лица, заемащи високо обществено положение, не само не ограничава фундаментални човешки права, а допринася за въздигане на гражданското съзнание и предпоставя много по-информиран избор пред гражданите, когато гласуват доверие на свои политически представители на публични длъжности. Опитите да се отслаби дейността на Комисията чрез различни перфидни юридически и други механизми едва ли ще спрат. Ала концентрирането на архива на ДС в единно хранилище, администрирано от Комисията по досиетата, е един необратим процес, който е пред своето завършване.

Ето защо от ключова важност е и институционалната съдба на Комисията по досиетата. А това сякаш отсъства от актуалния обществен дебат. Аз не се чувствам достатъчно подготвен да коментирам тази тема. Тя – така или иначе – ще намери своето решение: било чрез запазване пълна самостоятелност на Комисията, било чрез вливането й в държавните архиви във вид на относителна автономност и др. под. Оповестяването на принадлежност към ДС е необходима мисия и за близкото бъдеще. Ала най-важно от всичко е съдбата на изградения с дълги усилия Централизиран архив. Той постепенно следва да се дигитализира, за да осигури безпрепятствено обслужване на изследователския интерес. А преди това научно-справочният апарат, който ползва Комисията, следва да се приравни и реорганизира по посока на неговата класическа представа и същност, и да се съобрази със заложените стандарти на общия Закон за националния архивен фонд.

Така стигаме и до най-чувствителната тема: дали документите на Държавна сигурност следва да са отворени на сто процента или следва да се анализират в режим на ограничения от морално или държавно/професионално естество (в смисъл на секретна информация и защита на сигурността)?

Ако систематизираме кратък исторически опит, ще направим извод, че някои от целенасочените удари върху архива на ДС бяха направени именно по линия на "защита на класифицираната информация". Например чрез приемането на новия ЗЗКИ през 2002 г. бе сложена ръка върху архива на действащата тогава Комисия "Андреев", а самата комисия бе разпусната. Все пак с базово значение е нормата от действащия Закон за досиетата от 2006 г.: документите на бившата Държавна сигурност и РУ на ГЩ за периода от 1944 г. до 1991 г. не представляват класифицирана информация по смисъла на ЗЗКИ. Ако такава норма липсваше – целият смисъл от създаване на Комисия по досиетата и съответен архив отлиташе в небитието.

Но съществуват и други ограничения относно дейността на Комисията по оповестяване принадлежност към ДС и относно дейността на изследователите. В основата на подобни ограничения са положени морално-етични съображения и те са напълно разбираеми – починали лица, лична информация, информация за трети лица и т. н. В огромната си част архивът на ДС съдържа информация от лично естество, дори до степен на интимност и най-чувствителни отношения между хората. В по-ново време част от тази информация, съдържаща се в архива на Комисията по досиетата, попада под регламент и на Закона за защита на личните данни, и на Закона за достъп до обществена информация.

Тук обаче основният въпрос е: дали изследователските интереси следва да бъдат ограничавани или тези интереси следва да бъдат обслужвани безпрепятствено и на сто процента, като дори в един бъдещ момент бъде елиминирана напълно посредническата роля на Комисията или неин наследник? Признавам, че и на този въпрос нямам отговор. Ала някакъв отговор, струва ми се, трябва да бъде потърсен. Да, сложна, деликатна и в някаква степен опасна е преценката коя ценност е приоритетна: пълният достъп до документалните следи за нашето близко минало (като съобщество), или запазването на информационен филтър пред четящия човек.

Защото – в един момент всички, които четем архивите на тоталитарната служба "Държавна сигурност"и следим дейността на Комисията по досиетата, може да се превърнем в полу-юристи, полу-историци, полу-изследователи.

Ограничителните завеси пред достъпа до този архив са очертани законово по няколко критерия. Най-напред, не подлежат на публикуване данни за починали лица или лица, които са давали информация към ДС (или са изразили писмена готовност за това) до навършване на пълнолетие. На второ място, когато съдържанието на документите може съществено да наруши права и законни интереси на трети лица, чиито имена са споменати в документите, и липсва изрично писмено съгласие от тях или техни законни наследници, се предоставят копия, които не включват данните за третите лица (т. нар. анонимизиране). И на трето място, не се разкриват и оповестяват публично документи, когато това би увредило интересите на страната в международните отношения или би създало сериозна опасност за живота на дадено лице. (Не подлежат на проверка лицата, родени след 16-ти юли 1973 г.).

Видно е, че в първите две ограничения за достъп сме изправени пред съображения от морално-етично естество, а в третия пример – от естество за защита на международни отношения или на живота на конкретно лице, подпомагало дейността на ДС.

За пореден път ще споделя, че все още не мога да формулирам категоричен отговор на въпроса дали трябва да съществуват подобни ограничения или не. Например при мои проучвания не мога по категоричен начин да установя дали в крайна сметка конкретно лице е регистрирано като сътрудник на ДС поради това, че е починало. А това е било важно за мен, когато искам да реконструирам пълноценно жизнен път – кои биха могли да са причините за подобна регистрация или за даване съгласие за сътрудничество. Тук не изключвам вероятността (макар и много рядко) да е направена регистрация дори без знанието на лицето.

Но дебати по тази тема трябва да се проведат и това е логически свързано с бъдещето на Комисията и нейния архив. В това отношения опитът на страни, преминали през идентични перипетии като наследници на тоталитарни режими, също би бил от полза. Ще повторя – става дума за преценка на относителна тежест на няколко отделни ценности. Все повече у мен надделява усещането, че преградите пред изследователския интерес относно документалното наследство на ДС постепенно следва да отпадат; това наследство така или иначе е непълно поради унищожаването на голяма част от архива, описано по-горе. И в крайна сметка всичко ще опре до персонална изследователска съвест, когато се публикуват подобни документи.

* Проф. Веселин Вучков ръководи департамент "Право" на Нов български университет. Чете лекции и в Югозападен университет – Благоевград и Академия на МВР. Бил е министър на вътрешните работи. През 2010/2011 г. като зам.-министър ръководи предаването архива на ДС от МВР към Комисията по досиетата и на историческия полицейски архив от МВР към ДА "Архиви".

Текстът се препубликува от сп. "Балканистичен форум", бр. 2 за 2022 г., със съкращения.

mediapool.bg