Проблемът на Германия е проблемът на Европа

Германците се радваха на дълъг отпуск от историята, но изглежда ваканцията им вече свърши. С това впечатление останах, когато миналия месец пътувах из Германия малко преди федералните избори. Бях поразен колко ненормално нормална изглеждаше страната – просперираща, демократична и толерантна. Докато други европейски общества са разкъсвани от тревожност и гняв, в Германия голямото мнозинство от гражданите е доволно от икономическото положение. Правителството може да харчи повече откогато и да било, безработица почти няма, а тонът на избирателната кампания се отличаваше от последните американски избори, както една семейна драма се различава от филм на ужасите.

Но под тази ненормална нормалност се крие нещо обезпокоително. Макар повечето германци да са съгласни, че страната им преживява период на изобилие, малцина биха казали, че утрешният ден ще бъде по-добър или поне също толкова добър като днешния. Човек лесно може да усети тревогата малко под повърхността.

Германските избори показват, че от всички кризи, ударили Европейския съюз през последното десетилетие – тази на еврозоната, Брекзит, войната в Украйна – бежанската криза е тази, която ще окаже най-силно влияние върху бъдещето на Европейския съюз. Проблемът този път не е в икономиката. Притокът на бежанци и предизвиканата от него културна и демографска паника обяснява най-добре тревогата сред традиционните политически партии в Европа. Тази криза се превърна в нещо като европейския 11 септември, защото тя промени фундаментално начина, по който гражданите гледат на света.

Изборите в Германия показаха също, че разделението между Изтока и Запада е не просто разделение между Германия и нейните посткомунистически съседи, а понякога и в самия Запад. Крайно дясната Алтернатива за Германия постигна своя най-добър резултат в източните провинции на Германия, на територията на бившата комунистическа република, където бежанците са далеч по-малко, отколкото в останалата част на страната. И макар на повърхността Изтокът и Западът да изглеждат разделени по въпроса за миграцията, бежанската криза открои нарастващото възмущение на бившите източногерманци след падането на комунизма.

Един местен политик ми каза язвително: „Правителството иска от нас да интегрираме бежанците, но защо първо не интегрира нас?“ Повече от 25 години след обединението на Германия много източногерманци все още се чувстват като граждани втора класа, чиито заплати и пенсии са по-ниски от тези в западната част на страната.

Нелепата ирония е, че тъкмо крайнодясната Алтернатива за Германия, а не посткомунистическата партия на левицата, успя да мобилизира недоволството на губещите от обединението. Германската демократична република винаги се е представяла като въплъщение на германския антифашизъм. А днес носталгията по ГДР или поне възмущението за това как Германия се отнася към нейното наследство, позволи на една позитивно настроена към фашизма партия да се превърне в парламентарна сила.

Кризата на политическия център, предизвикана от реакцията срещу пробежанската политика на германското правителство, може и да облекчи изработването на обща политики по миграцията в Европа. Днес в Европа има съгласие, че границите трябва да бъдат затворени или поне само внимателно открехнати.

Същевременно сближаването между Изтока и Запада по въпроса за миграцията само задълбочи недоверието между двете страни на Европа. Очакваната коалиция между християндемократи, либерали и зелени, която би трябвало да управлява Германия, най-вероятно ще бъде по-критична към източноевропейските правителства, отколкото досегашната коалиция. Новото германско правителство вероятно ще възприеме някои от антимиграционните политики, предлагани от източноевропейците, но заедно с това ще окаже много по-силен натиск над правителствата, които първи защитиха тези политики.

Макар страхът от чужденците да е в сърцевината на конфликта между Изтока и Запада в Европа, причината за отчуждението на Изтока от европейския проект се крие другаде. Тя се корени в травмата на хората, които останаха в бившите комунистически страни. Мислете това отчуждение като закъсняла реакция срещу последиците от емиграцията на милиони източноевропейци на Запад през последните 25 години.

В периода между 1990 и 2015 г. бившата ГДР е изгубила 15% от своето население. Масовата миграция от посткомунистическа Европа към Запада се отрази негативно не само на икономическата конкурентоспособност и политическата динамика на тази част от Европа, но и накара тези, които останаха, да се чувстват като същински лузъри. Хората, които имат корени, се разбунтуваха срещу онези, които имат бързи крака. Тъкмо хората от обезлюдените райони на Европа най-ентусиазирано подкрепиха популистите.

И макар политическият гняв да е видим едновременно в източната и западната част на Германия, както и в източната и в западната част на Европа, има обаче една многозначителна разлика: когато са недоволни от статуквото, хората на Запад търсят алтернатива сред основните политически партии – мнозина от разочарованите от християндемократите на г-жа Меркел в Западна Германия подкрепиха либералите. Докато хората на Изток търсят алтернативата в политическите крайности.

Централната роля на Германия за бъдещето на Европа се дължи не само на нейната икономическа и политическа сила, дължи се и на факта, че за разлика от останалите европейски страни разделението Изток-Запад за нея е не просто сблъсък между отделни страни-членки, а разделение в самото общество.

*Англоезичната версия на текста е публикувана в сайта на „Ню Йорк таймс“.

mediapool.bg