Какво кара Русия да мисли, че може да спечели войната?

Причината за нахлуването на Русия в Украйна беше ясна: Москва искаше стратегическа дълбочина. Нищо, което Русия е направила оттогава насам, обаче не е ясно. Военните действия претърпяха няколко обрата, но това само по себе си не е неочаквано. Обратът е част от войната и разумните командири го предвиждат и реагират на това. В идеалния случай отговорите имат за цел да решат или поне да смекчат проблема в хода на войната. Москва се държи така, сякаш предизвикателствата, пред които е изправена, са изненада.

От самото начало Русия смяташе, че ще противопостави огромна сила на много по-слаба армия. Очакването беше, че украинската армия ще се фрагментира и по този начин няма да може да окаже голяма съпротива. Москва смяташе, че Украйна вярва в същото. Това, че Кремъл сгреши, не е основният проблем. Основният проблем е, че руската командна структура, започвайки от върха с Владимир Путин, не се отказа от своята увереност. Една нахлуваща сила трябва да бъде изградена върху предположението, че си има работа с мощен и мотивиран враг и че трябва да се подготви за тежка война.

Русия не очакваше и огромното количество помощ и оръжие, което Съединените щати изпратиха. Тя смяташе, че САЩ са твърде разединени в политическо и социално отношение и с твърде силна опозиция, за да могат да направят големи промени. Руснаците са много ефективни във воденето на психологическа война като ключово измерение на борбата, и се ангажираха, както се очакваше, със създаването на разделение в САЩ по отношение на войната. Москва вярваше, че САЩ ще възприемат падането на Украйна и разполагането на руски войски на източната граница на НАТО като потенциална рецепта за нова Студена война. Вашингтон вероятно щеше да иска да отговори, но щеше да бъде твърде фрагментиран, за да го направи, или поне така смяташе руската страна.

Тези неуспехи бяха очевидни от самото начало на войната. Русия разгърна три бронирани формирования, за да сломи украинската съпротива, която според нея би трябвало да бъде далеч по-слаба и лишена от американска помощ. Нито едното, нито другото не се оказаха истина. Руснаците бяха блокирани от собствени логистични проблеми, както и от противотанкови ракети Javelin. Руските танкове замръзваха на място или постигаха малък напредък. След като украинците се окуражиха, руснаците бяха принудени да преоценят своя противник.

Но изглежда, че те промениха тактиката си, без да променят мнението си за своя враг. Въпреки че консолидираха силите си в Донбас и водиха продължителна битка за контрол там, те не напреднаха към Западна Украйна. Те просто се оттеглиха към собствената си граница.

Това беше решаващ момент за Русия. Стана ясно, че украинците са значителна и сплотена бойна сила, както стана и ясно, че Съединените щати няма да ограничат подкрепата си, дори когато поляците засилиха обучението на украинците. През цялото време тактическото и стратегическото разузнаване картографираше руските сили и предвиждаше руските ходове. В много случаи украинските сили успяваха да атакуват руските сили в най-уязвимата точка или да се оттеглят, когато руските офанзиви изглеждаха твърде остри.

Именно в този момент руснаците трябваше да преоценят вероятността за успех. Настъпателните операции имаха само ограничен успех. Украинските сили превъзхождаха по численост руските и се сражаваха дисциплинирано, а американските доставки и разузнавателна информация продължаваха да постъпват. Русия запази достатъчно потенциална сила, за да разтревожи Запада - сила, която трябваше да използва, за да търси мир чрез преговори. С други думи, Русия трябваше да последва съвета на германския фелдмаршал Герд фон Рундщет в края на Втората световна война. Неговият отговор: "Сключете мир, глупаци."

Като се има предвид увереността, с която беше предприето първоначалното нападение, сключването на мир беше немислимо. Всички загинали, цялата увереност, всички добре говорещи политици щяха да бъдат сметнати за лъжа. Путин се опита да превърне войната от руска инвазия в американска инвазия в Русия. Той заплаши с ядрена война. Мобилизира хиляди непокорни хора, които може би ще бъдат обучени до края на зимата, а може би и никога.

Най-трудната част от една война е да я приключиш без победа. Съединените щати преживяха това във Виетнам. Именно войните, които изглеждат лесни, понякога са най-трудни за водене и винаги най-трудни за отстъпване. Никой не се е съмнявал нито в Русия, нито в Америка, че Втората световна война ще бъде дълга, тежка и вероятно загубена. Нито Русия, нито Съединените щати са смятали, че могат да загубят в Афганистан.

Увереността е от съществено значение за воденето на война. Най-тежката война е тази, в която водещият я смята, че победата е сигурна. Когато Русия започна войната, тя вярваше, че само видът на руските танкове ще разпръсне украинската армия. Оттогава всеки обрат се отхвърля от Москва като просто военна случайност, вместо като това, което е: война, започнала с увереност, която сега се сблъсква с реалността за вражески сили, превъзхождащи нейните собствени. Загрижеността може да бъде продуктивна. Отричането е предвестник на желанието. Във войната продължаващото отричане на реалността е смъртоносно.

Путин е отговорен, защото той е президентът. Но генералният щаб и разузнавателните служби също имат вина. Това, което се случи в Украйна, е системен срив на ръководството, което вкара страната в зле разбрана война, настоявайки, че победата е точно зад ъгъла, ако тя просто удържи фронта. Подобни войни обикновено завършват с политическа смърт. Виетнам завърши с Линдън Б. Джонсън, Втората световна война - с японския и германския режим. Всеки от загубилите воюваше с надеждата нещо да се преобърне. Това никога не се случи. Сключването на мир звучи лесно за тези, които не са започнали войната.

По БГНЕС

mediapool.bg