Точно преди подписването на Римския договор през 1957 г., с който е създадена Европейската икономическа общност - първообразът на Европейския съюз (ЕС), тогавашният министър-председател на Франция Ги Моле излиза с алтернативна идея - сливането на Великобритания и Франция в една държава и едно кралство, т.нар. queendom.
Предложението е учтиво прието от британския премиер Антъни Идън, след което е погребано в официалните архиви и никога повече не е обсъждано публично.
Да си представим всички спорни моменти, които биха последвали от изпълнението на едно такова решение- да се шофира отляво или отдясно, да се пие бира или вино, крикет или футбол да е националният спорт, буябес или риба с картофки да е националното ястие, пише в свой обзор изданието "Политико" (Politico).
Допреди два века Великобритания и Франция водеха войни помежду си. Част от британските медии все още разглеждат Франция като национален враг. Това стана ясно и миналата седмица, когато Франция затвори границите си за пътници и камиони от Великобритания за 48 часа. Мерките, въведени за спиране на бързо разпространяващия се мутирал щам на коронавируса, намерен точно в Па дьо Кале, предизвикаха експлозия на франкофобски гняв в британските таблоиди.
Французите прекарват по-малко време, взирайки се над водата, отколкото британците. Те имат други, също толкова дразнещи и очарователни съседи на север, изток и юг. Британската мания за Франция често приема формата на странен комплекс за малоценност и превъзходство. Французите, както много британци вярват, са ненадеждни, подли, егоистични, груби и свръхсексуални. В същото време британците подозират, че французите са по-добре изглеждащи от тях, прекарват си времето по-добре, имат по-добра храна, по-добри футболисти, по-добри железопътни линии и като цяло по-добър живот.
Има, разбира се, и много британски франкофили и много французи, които се възхищават на Великобритания. Проблемната повърхностна връзка - безсмислената британска враждебност и мания срещу учтивото френско безразличие, прикрива често игнорирана истина. Визията на Ги Моле, колкото и абсурдна да се струва на мнозина, е визионерска в някои отношения. Двете страни сега са по-взаимосвързани, отколкото някога са били.
Във Великобритания живеят приблизително 300 000 французи, предимно в района на Лондон, като повечето от тях са млади. Броят на живеещите във Франция британци е подобен, като те обитават предимно селските райони на страната. Повечето от тях са на средна възраст или пенсионери. Тези числа може да се променят малко след Брекзит, но не драстично.
Що се отнася до икономическите и търговски въпроси, и двете страни имат много общи интереси и всяка има голям дял в икономиката на другата. Бъдещето на френския електрически гигант EDF е заложено в договори за изграждане на ядрени реактори във Великобритания за 18 млрд. паунда. Един от производителите на големи автомобили във Франция - Groupe PSA, управлява голяма част от британската автомобилна индустрия след сделката за Vauxhall (Opel).
Франция и Великобритания са единствените значителни военни сили в ЕС. И двете са постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН и са на едно и също мнение по повечето външнополитически въпроси (различни от ЕС).
Британските евроскептици, които мразят и се подиграват на всички приказки за европейска армия или европейска отбранителна политика, не успяха да забележат, че вече има ядро на "европейска армия" и то е изцяло френско-британско. Договорите от Ланкастър от 2010 г., подписани от Лондон и Париж, създадоха комбинирани, обединени, експедиционни сили с до 10 000 военнослужещи, съвместни програми за военно обучение и съвместни морски екипи. Великобритания осигурява логистична подкрепа за френските операции в Мали и Централна Африка извън обхвата на НАТО. Двете страни също разработват ново поколение бойни самолети и създават официални връзки между ракетната си индустрия.
Някои британски медии обичат да обвиняват французите, че създават или пренебрегват проблема с мигрантите, които нелегално пресичат Ламанша от Франция до Великобритания - въпрос, който съществува под различни форми от повече от две десетилетия. В действителност френската полиция, благодарение на договора от Льо Туке от 2003 г., предоставя първата линия на британската защита срещу нежелани мигранти. През последните седмици, в рамките на Брекзит, двете правителства се договориха да засилят това сътрудничество.
Тази френско-британска връзка - жизненоважна, неизбежна и почти непризната от много британци, ще стане още по-важна след излизането на Лондон от ЕС.
Въпреки че Великобритания и ЕС сключиха търговска сделка, след 1 януари ще има много трудности, защото Островът вече няма да е част от европейски единен пазар. Тези трудности ще се появят най-очевидно и най-остро в Па дьо Кале, откъдето минава над 25% от физическата търговия на Великобритания - до 16 000 камиона на ден.
Британските еврофоби неизбежно ще обвиняват за подновените задръствания "самоуверените французи". Каквото и да пишат и казват британските таблоиди обаче, нито французите, нито британците могат да променят географията. Двете държави - толкова сходни по размер и история, вече толкова преплетени икономически, са осъдени да работят съвместно.
В ранните години след Брекзит правителството на Борис Джонсън ще търси привлекателни начини да обоснове твърденията си, че новата "глобална Великобритания ще процъфтява мощно" извън ЕС. Всичко, опетнено със синьото и жълтото на европейското сътрудничество, ще бъде избягвано или прикривано. Оттук и глупавото и контрапродуктивно решение за изтегляне на Великобритания от "Еразъм +" - паневропейската (а не чисто европейската) програма за обмен на студенти.
В дългосрочен план - може би през годините на Джонсън, но със сигурност след него, Великобритания ще бъде принудена да възстанови отношенията си с континента. Неизбежно първа на фронта е Франция.
Отношенията между двете страни ще зависят и от резултата от предстоящите избори във Франция. Макрон изложи визия за по-широка Европа със силно ядро. Той вярва, че британците могат да се върнат към по-свободни отношения с Европа заради неизбежните икономически предимства.
Има една стара шега в Брюксел от 80-те години, която скоро може да се наложи да бъде актуализирана. Типичният британски служител казва: "Това може да работи на теория, но дали работи на практика?" Типичният френски чиновник казва: "Това може да работи на практика, но работи ли на теория?"
В годините след Брекзит ролите им могат да се обърнат. Франция ще играе водеща роля в опитите на Великобритания да дефинира новите си отношения с неудобно близък и досадно обединен континент. Този процес вероятно ще се превърне в тласък между официалната антиевропейска идеология на Великобритания и френския прагматизъм.
По Investor.bg
mediapool.bg