Атентатът срещу папата (част I)

Има изстрели в историята, които отекват задълго, превръщайки престъплението в "ускорена проекция" на събитията. Така например атентатът в Сараево (28 юни 1914 г.) е имал според замисъла на Гаврило Принцип (и на сръбските националисти) една цел, но се превръща в "спусъка", който задейства "кървавото начало" на ХХ век: две световни войни, две тоталитарни диктатури (на комунизма и на нацизма) и последвали вълни от насилие. Убийството на Джон Ф. Кенеди (22 ноември 1963 г.) пък трайно попарва надеждите за "политическо разведряване" по време на "Студената война". По същия начин изстрелите срещу папа Йоан Павел II на площад "Св. Петър" в Рим (13 май 1981 г.) – с чудовищността на самото това деяние и спасението по чудо на полския папа (независимо от личната мотивация на Мехмед Али Агджа и хората зад него) – станаха "ускорител" на процеси, довели осем години по-късно до рухването на Берлинската стена и края на комунистическия тоталитаризъм в Европа.

"Какво са сто години, какво са хиляда години, когато само един миг ги заличава?" – пита в една от прочутите си проповеди през XVII в. епископ Босюе. Не е ли един от тези "мигове" и атентатът на площад "Св. Петър" в Рим, когато светът потресен вижда нещо небивало в историята: как кръвта обагря белите одежди на римския първосвещеник, на "човека на надеждата", който три години по-рано от същото това място се обръща към хората по света с прочутите думи: "Не се страхувайте!"… "Миг", който промени света, и то в посока, която вероятно изобщо не отговаря на намеренията на онези, които са замислили покушението срещу папата.

Четири десетилетия по-късно над "ядрото на събитието" – атентатът срещу папа Йоан Павел II – все още витае мистерия и то продължава да тъне във всевъзможни "следи" – "турска следа", "българска следа", "съветска следа", "италианска следа", че дори и "иранска следа" (ако се вярва на последната книга на Агджа)… Стотици томове с разследвания, множество документални филми, хиляди журналистически статии, безброй книги и свидетелства на основните действащи лица, повечето от които вече не са сред живите. И в крайна сметка какво? Отново сме в "нулевата точка" на цялата тази история.

Може би затова тези дни италианският вестник "Кориере дела Сера" си позволи да излезе със следното обобщение: "Човекът, който стреля срещу папата, е Али Агджа. Но кои са били поръчителите? Каква е била целта им да видим как римският първосвещеник рухва след пистолетните изстрели? Четиридесет години по-късно атентатът срещу Карол Войтила си остава в основата си напълно неразгадан".

Ето защо ми се иска – в няколко последователни текста – да проследя хронологията и логиката на тези събития. Доколкото ми позволяват силите и въз основа на множеството публикувани свидетелства, които съм прочел през годините; на срещите ми с "ватиканисти" и журналисти, писали за процеса, които насочиха вниманието ми към важни детайли; с хора, чиито имена по някакъв начин са били намесени в "българската следа"; с високопоставени представители на Св. Престол, с които имах възможността да разговарям през март-април 2002 г. като консултант на един документален филм, излъчен по БНТ, непосредствено преди историческото посещение на папа Йоан Павел II в България (23–26 май 2002 г.). И накрая, но не на последно място: двете ми лични срещи с Йоан Павел II в Рим (1993, 1999 г.) и тежките страдания, които той понесе в края на дните си, многократно са ме карали да си задавам тези въпроси, които и днес си остават без отговор: къде започват и къде свършват лъжите на Агджа? Кой наистина стои зад атентата? Има ли я "българската следа" и каква би могла да е намесата на НРБ във всичко това?

Едва ли някой с днешна дата е в състояние да даде изчерпателен отговор на тези питания – каквато и да е последната версия на Мехмед Али Агджа, включително и пред български медии, – но понякога въпросите са не по-малко важни, отколкото отговорите. Затова, преди да преминем към версиите, ще се опитам да изложа фактите стъпка по стъпка – с всичките им заплетени противоречия, – доколкото само така може да се сглоби по-цялостната картина на тези събития.

Изстрелите на площад "Св. Петър" и "чудото от Фатима"

Сряда, 13 май 1981 г., 17.17 ч. На огромния площад пред базиликата "Св. Петър" във Ватикана, където са се събрали около 50 000 вярващи, върви "апостолически благослов". Откритата бяла кола, в която се намира Йоан Павел II, прави вече втори кръг покрай колонадата на Бернини, съвсем бавно, за да могат католиците да получат благословението на Светия Отец; тя се движи по тесен коридор, обозначен от мобилни прегради. На кинохрониката личи колко често колата спира, особено щом папата види семейства с деца, как ги благославя и ги прегръща. Както всяка среда, когато е и "общата аудиенция", както при всички пътувания по света.

Денят е "Богородичен празник": на този ден католическият свят чества явлението на Света Богородица от Фатима. На 13 май 1917 г., сиреч в разгара на Първата световна война, три португалски пастирчета от малкото селище Фатима (на около 170 км от Лисабон) стават свидетели на чудодейното явление на Дева Мария. Светата Дева се явява на Лусия, Жасинта и Франсишку насред полето, казвайки им да идват на това място на 13-о число всеки месец. Мълвата за чудото (подобно на онова в Лурд, Франция) бързо се разнася сред местните хора. Мнозина наблюдават отдалеч децата, които разговарят с някого, но не виждат нищо. След поредното явление на 13 юли децата споделят с местния епископ, че са им били поверени "три тайни", които те трябва да "пазят". Първата е свързана с "видението на ада", картинно описано от тях. Втората – с предсказанието за нова световна война и бедствията, докато "Русия не се покае и се обърне". Тя предизвиква особен интерес, тъй като и трите деца, които не знаят нито да четат, нито да пишат, нямат ни най-малка представа къде е Русия и за какво иде реч. Третата "тайна на Фатима" си остава неоповестена. Жасинта и Франсишку скоро след това са отнесени от "испанския грип", а Лусия влиза в манастир и през 1943 г. записва думите от "третото явление" на Дева Мария, изпращайки ги във Ватикана. Ала те си остават непубликувани и около "третата тайна" продължава да витаят догадки. Правя цялото това отклонение, защото то има пряка връзка с атентата – с важни изявления и последващи обрати в поведението на Мехмед Али Агджа.

И така, десетки хиляди католически поклонници отбелязват "явлението на Дева Мария" пред най-голямата християнска базилика в света, ентусиазирани от личния контакт със синеокия римски първосвещеник, с "човека в бяло", чието расо се развява над напора на жежкия южен вятър. Става дума за "сирокото", чиито вълни пролет и есен пренасят в италианската столица палещия зной на африканската пустош. Тогава наистина "въздухът трепери": жителите на Рим смятат, че това е "лош вятър", който направо побърква хората и често се стига до трагедии. На последните кадри от кинохрониката виждаме как откритата бяла папска кола забавя още повече ход и се изравнява с прочутата Бронзова врата на базиликата "Св. Петър", която се отваря само в "юбилейни години". Тогава виждаме за последен път лицето на папата в едър план: усмихнат, той погалва по главата момиченце с балон, което след секунди ще стане световно известно. Казва се Сара Бартоли и освен балона стиска в ръце иконка на Светата Дева от Фатима. За последен път виждаме папа Войтила да се усмихва по този начин; оттук насетне, както свидетелства биографът му Луиджи Акатоли, лицето му ще носи неизличимия отпечатък на страданието.

Изведнъж на площада се разнасят изстрели. Някои чуват един, други два, трети нищо не долавят в шумотевицата. Очевидци, които са били най-близо до папата, свидетелстват, че може изстрелите да са били четири. Това е нещо важно, което не бива окончателно установено от следствието. Карабинерите представят като доказателство само две намерени гилзи.

На кадрите виждаме как лицето на папата се променя от болка. Йоан Павел II залита леко встрани, но секретарят му дон Станислав Дзивиш го подхваща. За миг всичко е сякаш както преди, после площадът се оглася от викове, настава паника, хората хукват да бягат, тревожно свирят клаксони.

Сред множеството е и смугъл млад мъж с "ориенталски черти", както го описва пресата. Става дума за Мехмед Али Агджа, издирван от "Интерпол" и в родната си Турция заради убийството на известния журналист Абди Ипекчи, главен редактор на либералния вестник "Милиет". Агджа прави опит да се освободи от оръжието си и да се размие в тълпата, изпаднала в паника, но е забелязан от двама души: от католическата монахиня Летиция Джудичи и от Ерменеджилдо Сантароса, който от осемнадесет години работи към полицията на Ватикана. Сестра Летиция реагира първа. Занимавала се със спорт, тя здраво хваща атентатора за ръцете. "Не съм аз!", казва ѝ той на развален италиански, опитвайки се да се измъкне от силната ѝ хватка. "Ти си, ти си!", повтаря тя, блокирала го, за да не се измъкне. Миг след това полицаят Сантароса го поваля на земята и му слага белезниците.

В това време откритата бяла "Тойота", в която лежи окървавеният папа, закрилян с тялото си от дон Станислав и двама агенти от "сигурността", прави отчаяни опити да ускори ход, за да влезе в лявата порта на Ватикана (Арко дела Кампана), където има паркирана линейка. Тя е на мястото си, но се оказва, че не е оборудвана с апаратура за реанимация. Слагат папа Войтила вътре върху носилката и в 17.24 ч. линейката минава през портата Санта Ана, покрай музеите на Ватикана, насочвайки се към римската болница "Джемели".

По това време трафикът в Рим е особено интензивен, тогава е час пик. Пускат сирената, но линейката с мъка си пробива път. Новината за атентата срещу папата скоро ще бъде излъчена по радиото, превръщайки се в световна новина номер едно, но в първите мигове дори италианската полиция не реагира, няма кой да разчисти пътя на линейката. Вътре, до губещия много кръв папа, са личният му лекар д-р Ренато Будзонети, един санитар и секретарят дон Станислав. Докато стигнат до болницата (трийсет-четиридесет минути), папата е в съзнание, но губи свяст в момента, когато го изнасят с носилката.

Пред биографа си Андре Фросар папата разказва какво си е мислел в линейката: че се е спасил от фаталния изстрел, извръщайки се да благослови детето с балона, носещо иконката на Света Богородица от Фатима, затова не го е било страх, че ще умре на път за "Джемели": Не от кураж, а защото в самия миг, когато рухнах на площад "Св. Петър", имах живото усещане, че ще бъда спасен. Тази увереност не ме напусна до края, дори и в най-лошите моменти, било по време на първата операция, било по време на вирусната инфекция. Една ръка стреля, друга ръка отклони куршума.

Обърнете внимание на тези думи: на 27 декември 1983 г. Йоан Павел II посещава своя убиец Агджа в строго охраняваната му килия в модерния затвор "Ребибия". Срещата им е на 4 очи и трае 21 минути. "Това, което сме си казали, си остава тайна между него и мен", казва по-късно папата пред журналисти. След години Агджа споделя, че бил запитал папата: "Кажи ми, кажи ми, как успя да се спасиш?". На което Войтила с усмивка му признал за помощта на Мадоната от Фатима.

Професор Франческо Кручити, ръководител на спешния екип в "Джемели", извършил първата операция на папата, разказва пред медиите колко поразен е бил от "странната траектория" на първия куршум: той е влязъл в корема, движейки се на "зигзаг", без обаче да засегне жизнени органи, нито артериалната аорта. Вторият куршум прострелва лявата ръка на папата, с която се е облегнал на колата, и оттам леко ранява американската туристка Роуз Хол, застанала точно зад бялата "Тойота". Ала вследствие на изстрела папата е изгубил над три литра кръв и е можел да издъхне всеки момент в линейката.

Кой е атентаторът Али Агджа?

В същото време арестуваният Мехмед Али Агджа е откаран за разпит в италианската следствена служба. Отначало не казва истинското си име, в него откриват турски паспорт на името Фарук Узгун. При проверката паспортът се оказва фалшив, но е изработен с толкова високо качество, което смайва службите. И това също поставя въпроси. Както и трябва да се изясни откъде терористът се е сдобил с тежкия "Браунинг".

В първите часове на разпита Агджа отрича всичко: твърди, че не той е стрелял по пата, после признава; твърди, че е "чилиец" (но е бързо разобличен, не говори испански); после заявява, че е "палестинец", но незнанието му на арабски език бързо го разобличава; накрая казва кой е и с блеснал поглед назовава собственото си име.

Прави и първата декларация, която е важна, предвид на всички последващи смени във версиите: "Действах сам и извърших акцията си в знак на протест срещу американския и съветския империализъм". Как обаче следва да се разбира това? За следствените органи е ясно, че той не е могъл да действа съвсем сам. Още първата проверка в римския пансион "Иза", където той е отседнал, показва, че мъж, говорещ много добре италиански, по телефона е резервирал стаята му. В нея намират и подготвеното за световните медии изявление, което започва с думите: "Аз, Мехмед Али Агджа, убих папата…".

Буквално за часове следствените органи, а и световните медии разполагат с цялата му биография. Логично и първата писта, по която тръгват всички, е "турската": става ясно, че е роден в с. Исмаили, провинция Малатия, на 9 януари 1958 г. Баща му едва свързва двата края, пасе добитък, от недоимък често прибягва до чашката и умира от хроничен алкохолизъм. Отива си от този свят, когато най-големият му син – Мехмед Али – е само на осем години. Тогава семейството е принудено да се премести в главния град на провинцията. Най-големият син е принуден отрано да работи, за да осигури някакво препитание на фамилията си, продава вода на гарата. Лишенията го каляват, но и ожесточават характера му. Съучениците му го описват като агресивен и надменен, иска да го наричат "Императора". Оказва се, че страда от лека форма на епилепсия, но въпреки това има успехи в училище.

Скоро обаче са замесва с някакви улични банди. Има възможност да учи по-нататък и дори да стане учител. Но явно поема по друг път. За този период от живота му няма много данни, но някъде 17–18-годишен явно е забелязан от турската крайнонационалистическа и ултра-радикална организация "Сивите вълци", която го вербува в редовете си. Става дума за организация, заклеваща членовете си в името на "Велика Турция", която е над всичко, както и турската нация е над всички нации и над всякакви идеологии (включително срещу комунизма, фашизма и капитализма). "Сивите вълци" полагат "клетва на идеалиста", в която призовават към саможертва и се уповават на насилието.

В този смисъл показателна е и първата жертва на Али Агджа. На 1 февруари 1979 г. той ликвидира в Истанбул Абди Ипекчи – един от най-известните и уважавани турски журналисти, главен редактор на известния либерален вестник "Милиет". Убийството има огромен отзвук в Турция, но и извън нея – "Милиет" излиза със специални извънредни издания в Германия, в които снимката на младия Агджа е на първа страница. Така че той е "престъпна звезда", получава доживотна присъда, но година по-късно – за обща почуда – успява да избяга от затвора, изведен от човек от охраната, като напуска Турция. И отива къде? Този въпрос му задават още на първите разпити в италианското следствие, на което Агджа категорично заявява, че се е скрил в София, като му е бил осигурен (от съмишленици) фалшив индийски паспорт на името на Йогиндер Сингх.

Това е и първото замесване на България в случая. В първите месеци след атентата то леко "потъва" на дъното, тъй като Агджа разказва и за множеството си по-сетнешни "странствания" – за това, че е минал подготовка в палестински или сирийски лагер за терористи, че е обикалял из цяла Европа (Югославия, Франция, Великобритания, Белгия, Швейцария, Дания, Австрия, Унгария) с другия си фалшив паспорт, преди да посети Италия на няколко пъти.

Ала фактите са си факти. В началото на юли 1980 г. Агджа е вече в София. Твърди, че е напуснал Турция с 40 000 марки, получени от "хора, които ми помагаха и които няма да назова". И че остава в България – според показанията му – около 40–50 дни. По време на "процеса Антонов" българските власти не отричат, че той е бил в страната ни, но избират странна форма на защита – твърдят, че в този период на територията на НРБ са пребивавали 18 души с името Йогиндер Сингх, така че компетентните органи не можели да кажат нищо конкретно по случая. Едва през 2005 г., когато италианският Сенат излезе с "анкетата Митрохин", в която имаше и част, посветена на атентата срещу Йоан Павел II, тогавашният главен секретар на МВР Бойко Борисов даде пресконференция, на която призна, че Агджа наистина е бил в България 37 дни под името Йогиндер Сингх, но че в нашите архиви липсвала повече информация.

Всички тези "следи" тепърва обаче ще се сплитат и заплитат. В първите месеци след атентата следствието, а и световните медии се концентрират най-вече върху личността на самия Агджа и евентуалните му "помагачи" в Италия.

В цял свят е разгласено и писмото му със заплахи срещу папата, което той изпраща – при това до в. "Милиет" – още през ноември 1979 г., преди предстоящата среща между Йоан Павел II и вселенския патриарх Димитрий в Истанбул. Защото то е все пак показателно поне за първоначалната му мотивация:

Западните капиталисти, които се страхуват, че Турция и братските ѝ ислямски страни могат да се превърнат в политическа, военна и икономическа сила в Близкия Изток, изпращат в родината ми в този деликатен момент предводителя на кръстоносците, Йоан Павел, маскиран като религиозен водач.

Ако тази визита не бъде отменена, аз без съмнение ще убия папата предводител.

Това е единствената причина, поради която избягах от затвора. Но и нападението срещу Мека с израелско и американско участие няма да остане ненаказано.

Странно еклектичен е езикът на това послание, смесващ "лява", но и "ислямистка" реторика. Странен, но и показателен за онзи отрязък от края на "Студената война", когато по най-смайващ начин се кръстосват множество нишки, обясними единствено в контекста на времето си. Тогава може би ще станат ясни и много от обратите в поведението на Агджа, както и появата на "българската следа", която отначало "потъва" в хода на следствието, а година по-късно се превръща във водеща световна сензация.

Следва продължение

mediapool.bg