До Бусманци, отнякъде през никъде

Сн. Атанас Шиников

Не бях се занимавал с институционалната страна на отношенията на арабски бежанци с България от много години. Известно време бях преводач през арабски, български, английски, на съда в малък граничен град край София, където идваха казуси с бежанци, дошли нелегално в България. Две години съм бил преводач към арабско посолство в София. Работил съм за държавни институции като консултант по въпросите на исляма и арабския език. После реших да се отделя от полето в това му измерение и да го оставя на по-млади колеги или на араби, отдавна живеещи в България.

Днес обаче ми се наложи пак да се сблъскам с това измерение на българската реалност.

За нея не знаете много, нали?

Понякога само се чува за бежанците, които ще ни завладеят.

За трафика на хора.

За Валери Симеонов, който бие бабички по границата.

За вълната, която ще ни залее и ще ни отнеме най-свидното.

За стожерите на християнската цивилизация като Орбан, които ни вдъхновяват да се защитим от най-голямата заплаха за нея, прииждаща като ордите на Мохамед през VII век.

За заразите, нахлуващи през центровете за бежанци в Харманли, Военна рампа и Бусманци, които ще ни обрекат на нова вълна на "черната смърт", Covid-19 или поне въшки и краста, под формата на римейк на Средновековието с неговия стереотипизиран културно-цивилизационно-религиозен сблъсък.

Оказва се обаче, че никой не иска да стои при нас.

Центровете за бежанци се пълнят с хора, които са приклещени тук по пътя към онези дестинации, които желаят. Предимно Германия и скандинавските държави, разбира се, за завист на нашите патриоти с техния сламен човек. Цялата пара във свирката. Мен, ако бях на тяхно място, щеше да ме е наистина яд, че националното ми самочувствие е накърнено от факта, че никой не иска да стои в мястото, където живея. А пък толкова зор за неговата защита. А, да, какво стана, между другото, с плановете на Европейския съюз, Сорос и Рокфелер, да заселят Странджа с хора мургави, чуждооезични, странни нам?

Гледам да не мисля за отношенията между християнската общност, в частност евангелско-протестанската, национализмите, политиката и чужденците в този случай, и просто да се съсредоточа върху конкретиката.

През познати на методистка църква в Германия, които се грижат за сирийско семейство там, знам, че роднина от това сирийско семейство бяга от Близкия изток през Турция и се приземява в центъра за бежанци в Бусманци. Човекът има нужда от неща, за които е съставил списък. Някой може да му занесе тези неща, ама няма кой. Говори само някакъв турски и арабски. Е, на мен ми върши работа, ако говори арабски. Моят шанс да свърша работа с натруфената, тромава версия на класическия арабски, който говоря.

Не е ли готино да успееш да комуникираш всекидневно с езика, на който един ал-Газали от XI в. или Ибн Таймия от XIV столетие са писали?

"Анцуг, вафли, електрически разклонител, шоколад, чорапи, фъстъци".

Звучи класически, все едно на латински или старогръцки да ги обсъждаме. Не ми пречи, даже се забавлявам. Човекът дори пише удивително правилно, а знаем, че арабите често пъти имат проблем с класическата версия на техния език.

След като съм ги набавил, е въпросът как да стигнат до него.

Ходили ли сте до Бусманци? Това е типичен пример за място около центъра, което дори не е достатъчно периферия, за да буди интерес. По-интересни са дори Кремиковци и Бухово. Да, в Кремиковци има голям манастир, както и край Бухово, цели два. В единия от тях Елин Пелин е замислил "Под манастирската лоза".

Ама в Бусманци? Да, може би има бусманчани (подобно на "шопите, които са жестоки, но справедливи", по надписа с арматурни железа на една ограда в Бистрица).

Добре че работя за международна корпорация в глобална функция и мога да си позволя рано сутрин да ида, за да оставя торбата с неща. Караш до "Дружба", покрай езерото, после до гара Искър, после врътваш под оня нещастен ЖП мост вляво и след малко си до Абдовица, след което следва Бусманци. Пътят е дупчест, но пък рано сутрин пълен с коли и ТИРове, явно има откъде да идват и закъде да отиват. Лагерът пък е почти извън населената част, до автоморгата, стига се по кална отбивка от около двеста метра. Отпред те посреща сграда, дупчена като през Ливанската гражданска война. Но тя не е част от центъра. Центърът е там, където е триметровата ограда, увенчана с бодлива тел, веднага се разпознава. Аз пък спирам малко по-надолу по улицата, дето виждам надпис "Администрация" и "Служебен паркинг". Отвън в калта подскачат два огромни кирливи кьопека, едното от тях е като немска овчарка с метален нашийник от верига.

Не обичам кучета, особено бездомни с привкус на произволна опитоменост. Отварям предпазливо вратата на колата – онова почва да тича към мен. Затварям. Не искам още преди да се занимавам с охрана, да се занимавам с куче. Гледам в огледалото за обратно виждане някакви хора наближават, мъж и жена, явно идват на работа тук. Кьопеците почват да им се умилкват, явно има някаква "практика на качеството" около тях, познават се, ерго не са съвсем озлобени песове. Ясно. Слизам и заговарям мъжа и жената. Работят в администрацията, но ми трябва заключената порта, която е като затвор от американските филми.

Там да съм позвънял.

Връщам колата и звъня. Отваря ми един полицай, който изглежда нормален, даже леко притеснен, много човешки се държи. "Какво искате?" Ами. Не знам какво искам. Искам апартамент в центъра на Кьолн, например. Или да живея в Израел, в Тел Авив или Ерусалим. Или пък в Кайро. Може и Бейрут.

Но не, не казвам това.

"Преводач съм от арабски от 20 години и искам да оставя багаж на познат сириец. "Имали си номера, някакви ИДта явно, по които се идентифицират бежанците. Намирам го в чата и го казвам, заедно с името. Добре, ще му кажат.

Чакам.

Чакам.

Чакам.

Кьопекът с вид на немска овчарка идва междувременно и почва да души торбата с багажа, която съм оставил на асфалта.

Псст, беж бе, кьопек!

Бяга, показва се склонно на разговор.

Продължавам да чакам. На хоризонта се виждат комините на ТЕЦ "Дружба". Слънцето вече приятно изгрява и почва да стопля калта. По някое време идва някакъв младеж в джип. И той звъни на портата. Портата е сива, метална, голяма, в нея има по-малка вратичка. Друг полицай отваря, кръщавам го наум "Глигана" – млад, набит, с почти пънкарска прическа, остригана острани русолява глава, с надпис "Police" на ръкава и залепен…череп. Не знам откога черепите са официален разпознавателен знак на МВР, но явно е някакъв персонализиращ привкус. "Глигана" пита младежа за какво. еми той пък доставя престилки за еднократна употреба. Ще чака, докато го пуснат. Докато чака, си пуска пряко предаване онлайн от новия Парламент. Викам му, "А, откриването на новия Парламент ли гледате?" "Да, вика, новите, дето ще ни крадат!" Брей, казвам си наум, дори доставчиците на престилки за еднократна употреба в центъра за бежанци са граждански ангажирани.

Сн. Атанас Шиников

Продължавам да чакам в сянката на бетонната ограда с бодливата тел отгоре.

Над нея се върти ято гълъби, които ту излитат, ту се приземяват, слънцето лека-полека я осветява. Напомня ми за сцена на любимия ми ексшън с Кристоф Ламбер и рапъра Айс-Ти – "Mean Guns". Там действието се развиваше в огромен затвор, нямаше добри, само лоши, които се убиваха в опит да сдобият свободата си. Единственият положителен персонаж беше едно момиченце. Ама аз не съм момиченце.

Накрая другият, първият полицай, се появява и казва, "Елате". Дайте багажа. Оставете го тук за проверка. Дайте си личната карта.

Това явно е междинното пространство, където се проверяват влизащите. Има будка, на която са залепени табели и инструкции. Каква храна може да се оставя на бежанците. С какви хора може да се срещат. Какви устройства може да използват. Кога са официалните часове за свиждане. Оставят се телефоните и фотоапаратите. Не мога да снимам, за жалост. Служебни коли с надпис "Полиция" и "Миграция" стоят паркирани. Пространството е четвъртито, зад мен е голямата метална врата, пред мен е друга голяма метална врата, явно там вече се влиза навътре.

"Глигана" вика, "дайте тук всичко да го прегледам".

Вади всичко. Отваря го, разопакова го едно по едно. Шампоан. Паста за зъби. Сапун. Дрехи. Отваря им джобовете. Бурканче с течен шоколад. Вафли. Накрая вика, "Приберете си го сам в чантата." Ми добре. Прибирам го.

"Всичко е наред", казва на другия полицай. Сега чакаме. "Какво чакаме?", подпитвам предпазливо. "Ами дали ще го пуснат да дойде или ще дойде някой да вземе багажа". "А от какво зависи, питам?"

"Еми…от ДАБ". Агенцията по бежанците. Докато чакам, нейде из сградите се отваря прозорче и полицай подхвърля някакви закачливи реплики надолу из двора, очевидно към колежка. Вътрешната и външната врата се отварят и затварят, за да пропуснат няколко коли и човека. Някои от тях са с бадж на Frontex, европейската служба по гранични дела, други пък са очевидно араби, говорещи български с акцент, преводачи може би. По някое време идва ван с чичковци, които приличат на служители от полицията от разказ на Георги Марков. "Колко карате?", казва "Глигана". "Двама", отговаря чичото с маска през прозореца. "Вкарвайте ги за регистрацията". Двамата са дребни, измършавели младежи с раници, окаляни анцузи и обувки с развързани връзки, облечени в мърляви шушляци, влачат се омърлушено.

"Откъде са те?", подхвърлям небрежно на Глигана, докато се клатя на пети и пръсти. Глигана вика, "Еми де да знам, отнякъде са ги събрали".

Очевидно е, заключавам вътрешно, че са отнякъде. Няма как да са отникъде, но може би отиват отнякъде занякъде през никъдето на Бусманци.

Накрая при излизането на поредната кола идва набит чичка на напреднала възраст и вика, "Тоя какво чака".

"Еми, чакам да оставя тия неща на познат от Сирия".

"А, казва той, значи ти си за него". "Ахъм, ще дойде ли?" "Не може, аз ще ги взема и ще му ги дам". "Да кажа ли номера му?" "Няма нужда".

"А може ли да ми кажете как се казвате, за всеки случай?", правя опит за верификация на идентичността.

"Абе няма значение как се казвам, подсмихва се (не обичам тоя тип реакция, напомня ми обслужващ кадър на мобилен оператор и говори за много лоша практика), но еди как си се казвам. Но той сириецът няма как да знае, че се казвам така".

А, ясно. Очевидно не се представят въобще на хората, за които отговарят. Може това да е част от кодифицираната практика в тоя тип центрове, знае ли човек.

На излизане врътвам сам ключа на портичката и излизам. Външният кален пейзаж на Бусманци изведнъж ми се вижда осветен в блажена, косо падаща сутрешна светлина като Елисейските полета.

А през цялото време си мисля за онази статия в книгата на един от любимите ми библеисти, харвардския Джеймс Кугел, за "Вика на жертвата".

"Чужденец да не онеправдаваш, нито да го угнетяваш; защото и вие бяхте чужденци в Египетската земя. Да не угнетявате вдовица или сираче. Защото ако ги угнетите някак, и те извикат към Мене, непременно ще послушам вика им."

Сн. Атанас Шиников

*Mediapool.bg препечатва публикацията от блога на автора

mediapool.bg