Доц. Петър Чолаков: Флиртът с Русия е необходим за политици като Борисов и Радев

"Освен извънпарламентарната опозиция, никой не е повел сериозно сражение с Пеевски. Предполагам, причината е в цената. Тя е твърде висока и трябва да бъде платена от всеки, който се опита да застане срещу пропагандната машина, контролирана от Пеевски", казва политологът доц. Петър Чолаков пред Mediapool.

Доц. Чолаков, как смятате, в последните седмици тече ли надпревара между президента и премиера за това кой е по-близък до Москва?

Не. Президентът Радев отиде на "собствен ход", което съвсем не означава, че това посещение, точно в този момент на нарастващо напрежение между Запада и Русия беше нужно.

За разходката на премиера Борисов разбрахме от руската страна – дали тя е подготвяна още от март (както твърдят от МнВР) или не, фактът е, че за тази визита се мълчеше. Начинът, по който научихме за нея, породи спекулации, че Борисов е привикан в Кремъл. Така че не бих говорил за надпревара. Всъщност, въпросът за отношенията между България и Русия има две страни. На първо място, не мисля, че Борисов, а и Радев имат някакви сериозни намерения да отклоняват България от мястото й в ЕС и НАТО; да насочат държавния самолет по посока към Евразия. Те по-скоро следват един от базисните принципи за това как да си успешен политик на Балканите (формулиран от Флориан Бийбър, проф. в Университета в Грац, Австрия, който в ироничен стил добави няколко съвета към "Владетелят", класиката от 1513 г. на Николо Макиавели, насочени към балканските държавници): бъди за НАТО и ЕС, но намигай и на Русия.

Пояснявам, принципът се отнася до системните формации; той, разбира се, не е валиден за представителите на популистката радикална левица/десница, които са изградили цялата си кариера върху оперетни арии срещу Северноатлантическия пакт, "господството на Брюксел" и т.н.

Малко числа, които илюстрират защо флиртът с Русия е необходим за политици като Борисов и Радев: изследване на Globsec, публикувано в края на януари тази година, показва, че 70% от българите харесват руския президент Владимир Путин; за 37% най-добрата форма на управление е самодържието или автокрацията.

Данни, които имат още по-пряко отношение към Радев, от изследване на Екзакта, публикувано през април 2018 г.: 28% от избирателите на БСП не искат страната да е член на ЕС, 40% от същите не одобряват членството ни в НАТО. Вчера бяха обявени и резултатите от Европейското изследване на ценностите – над 50% от българите харесват силни лидери, които да не се "занимават с парламент и избори"… Спирам дотук.

През призмата на този обезпокоителен контекст, бих репликирал лозунга "Борисов – васал на Путин", издигнат от една опозиционна формация – дали мнозинството от българите в разбрало значението на достиженията на либералната демокрация или продължава да битува в тоталитарното минало и споделя очакванията и въжделенията характерни за това минало? Въпросът е реторичен, разбира се.

Второ, особеностите на институционалната култура (партийно строителство, което се осъществява най-често от върха на партийната пирамида при слаби връзки с гражданското общество; значителни размери на корупцията в публичната сфера; силно несвободни медии и т..н.) ни тласкат към Изтока.

Чуждите инвеститори от Западна и Централна Европа напускат все по-често България (както поради ограниченията на пазара – имам пред вид размера на печалбата, но също и поради метастазите на корупцията, които задушават частния бизнес). Вместо тях, тук все повече се настаняват предприемачи и инвеститори от страни с близки на нашата "ценности", които са далеч от тези на ЕС. Основният клиент за "Белене" е китайската CNNC; водещ концесионер на летището в Пловдив – китайска компания и т.н.

Как тълкувате посещението на премиера Борисов в Кремъл – постигна ли успех или напротив, още повече при публичното унижение, нанесено му от говорителя на Путин – Песков, който отрече "разбирателството", което Борисов анонсира?

Думите на Дмитрий Песков обляха със студен душ претенциите на премиера Борисов, че има пробив по темата за "Турски поток". Стана ясно, че нищо не е договорено "черно на бяло". Г-н Борисов е описал едни въздушни (газообразни) кули, на които публиката да се нахвърли като на топъл хляб... Предстои да видим какво ще стане и дали ще се стигне до сделка. Но водещи енергийни експерти в България, като г-н Васко Начев, например, вече коментираха, че проектът за доставки на газ към страната по "Турски поток" е абсолютна химера.

Оформя ли се България вместо двигател на Западните Балкани към Европа, като източно зависима държава?

Темата за интегрирането на Западните Балкани, предоставянето на европейска перспектива, поне за някои от тези 6 страни, е в интерес на сигурността на България – интеграцията е средство за това да се попречи на агресивната руска политика в региона. В този смисъл оценявам позитивно, че темата за Западните Балкани беше поставена от българското председателство на Съвета на ЕС. Що се отнася до това дали България става "източно зависима", макар г-н Борисов да е заявявал многократно своята про-европейска и про-атлантическа ориентация, все по-често възниква въпросът дали ГЕРБ не се превръща в заложник на прищевките на своите партньори във властта.

Не е тайна, че лидерът на "Атака" Волен Сидеров симпатизира на руския президент Путин; получавал е награди и висши отличия в Русия. Едва ли има смисъл да припомням, че през април г-н Сидеров отпразнува рождения си ден в Крим и предизвика скандал, легитимирайки руската политика спрямо Украйна.

Имайте пред вид, че Русия има и други канали за влияние, например: чрез БСП и ДПС; чрез "Национално движение русофили", ръководено от г-н Николай Малинов – последното се обявява за "най-голямата неправителствена организация в България, която към септември 2016 г. има повече от 35 000 организирани членове" (това движение е споменавано като добър партньор на Русия в редица интервюта на генерал Решетников).

Какво е влиянието на управленската конфигурация върху геополитическата ориентация на страната?

Вече отговорих на този въпрос. Само ще добавя и уточня: премиерът едва ли би поставил под въпрос членството на страната в НАТО, но заради стремежа да се хареса на повече избиратели, както и да угоди на патриотичните си приятели, г-н Борисов нерядко прави ходове поставящи съмнение върху нашата лоялност към Пакта – например, двусмислена позиция по случая "Скрипал".

Доколко комична или сериозна е новата теза, че България може да бъде посреденик между Русия и ЕС?

Вижте, нелепо е да се мисли, че понеже Меркел и Макрон се срещат с Путин, значи и нашите "първи мъже" трябва не само да поемат щафетата, а дори да имат претенцията да бъдат "помирители". Преговорните позиции на страни като Германия и Франция са a priori много по-силни от тези на България.

Наивно е да се смята, че министър-председателят на най-бедната и най-корумпираната страна в ЕС – България може да влезе в ролята на гълъба, носещ в човката си маслинова клонка.

Има ли отстъпление от ролята, която Борисов си бе избрал в българската политика – като стриктнио прозападен политик, поне на думи? Защо? И защо тя изглежда да не му върши работа?

Борисов винаги се е заигравал и то успешно с носталгията по соц. миналото и симпатиите към Русия в страната. Така че той се опитва да печели дивиденти от ходенето под мишница с две трудно съвместими дини – НАТО/ЕС и Русия. Тази каскада носи политически ползи (одобрение на избирателите, дори разширение на електоралната подкрепа), но е опасна, рискована.

Как тълкувате поредицата от събития: прегръдки с европейските лидери в София, обявяване на готовност за еврото, а след това страната ни условно казано бе за четвърти път отрязана за еврозоната, а посочените причини – корупция и липса на върховенство на правото?

Основният проблем тук е нежеланието на кабинета България първо да влезе в Банковия съюз, и чак след това да се присъедини към ERM II (а оттам да получи и "подстъп" към еврозоната). Възниква въпросът защо е това нежелание – дали причината не е в това, че има проблеми, дефекти в банковата система на страната (заложени мини като КТБ, например), за които има притеснение, че могат да станат известни на европейските финансови институции? Нямам категоричен отговор, но съм длъжен да попитам.

Извън парламнентарната размяна на декларации, смятате ли, че има реално противопоставяне между БСП и ГЕРБ?

Има противопоставяне, но въпреки действията на г-жа Нинова, няма обрат в съотношението на силите. ГЕРБ продължават да водят с около 2.5% пред БСП (има и други социологически оценки за тази дистанция). Факт е обаче, че дистанцията между лидера в политическата надпревара ГЕРБ и БСП се скъсява, макар и с малко.

Има ли реална опозиция на това управление?

Да бъдем реалисти. Участието в политическия картел изключва проявите на самоотверженост и героизъм. Следователно, трябва да погледнем отвъд парламента. Към извънпарламентарната опозиция, като "Демократична България". За момента обаче тази опозиция остава разпокъсана, недостатъчно силна, за да оспори статуквото. Липсват нови лица, ярки личности, които да увлекат много хора.

Законът "Пеевски" за КТБ, който бе прокаран от ДПС и ГЕРБ, все пак стигна до Конституционния съд, след като той бе сезиран от ВКС, а не от опозицията или от президента, например. На какво се дължи според вас отказът от конфронтация с Пеевски?

Влиянието на г-н Пеевски върху всички клонове на властта – изпълнителната (например, твърди се, че министри като Емил Караниколов са близки до медийния магнат), върху законодателната (пример, споменатият от Ввас законопроект), съдебната, както и, очевидно, върху четвъртата власт (медиите) трудно може да бъде омаловажено.

Освен извънпарламентарната опозиция никой не е повел сериозно сражение с Пеевски. Предполагам, причината е в цената. Тя е твърде висока и трябва да бъде платена от всеки, който се опита да застане срещу пропагандната машина, контролирана от Пеевски. Вярно е, че президентът Радев спомена това име няколко пъти, но без нужната директност, острота и ефект. Да не забравяме, че Пеевски, не е алфата и омегата на олигарсите в България. Има и други.

Какви са приликите и какви разликите между Бойко Борисов и Пламен Орешарски?

Има база за сравнения. Например, и срещу двамата имаше значителни протести. Но "Борисов 1" се оказа много по-малко резистентен от управлението на кабинета "Орешарски". Последният приключи едва след като беше развалена заверата между БСП и ДПС. Всъщност, Борисов обаче спечели с гъвкавостта си – ако беше останал въпреки протестите, може би това щеше да бъде краят на неговата политическа кариера. В този смисъл, бих казал, че политическите качества демонстрирани от Борисов надвишават многократно тези, които ни показа Орешарски.

Какви, според вас, са изводите от прословутото председателство, което е към своя край? Какво България постигна и какво не успя?

Добре е, че се поставиха въпросите за Западните Балкани, дигиталната икономика и др. Но, нищо не е постигнато по темите "Шенген" и "членство в еврозоната"; вярно е, че последните не бяха заложени като приоритет на председателството, но това далеч не означава, че са маловажни. Като цяло: добър PR за България и лично за г-н Борисов, но недостатъчно убедителни, значими резултати.

Стабилно ли е управлението между националистите и ГЕРБ и какво го държи?

Става все по-нестабилно. Още преди година казах, че в момента, в който подкрепата за "Обединени патриоти" започне да спада, те ще започнат да клатят лодката на властта. Нарастват противоречията и между самите формации членки на ОП.

Как смятате – ще има ли предсрочни избори?

Да. Възможно е те да бъдат дори преди европейските избори през май 2019 г. А защо не и заедно с тях. Често чувам анализатори да казват: "никой няма интерес от предсрочни избори", "БСП не е готова да управлява; не е сигурно, че Патриотите изобщо ще "попаднат" в следващия парламент". Аз бих казал, че точно поради тези причини сега е най-подходящият момент за ГЕРБ да предизвика предсрочен вот. Това вече сме го виждали – през ноември 2016 г., когато ГЕРБ загуби битката за "Дондуков 2". Какво трябва да чака партията на Борисов: БСП да ги настигне или някой от Патриотите да реши да реши да дезертира? Преродената като анти-натовска "Воля", задвижена от новооткритите "топли чувства" между Марешки и Марин Льо Пен, ли ще бъде резервната гума на кабинета "Борисов 3"; или може би етническата партия ДПС ще спаси управлението? Тези хипотези са несериозни. ДПС действа добре зад кадър, в сянката на парламента и правителството, но ако белият кон на Доган излезе наяве и започне да галопира пред всички, това ще бъде медийна и политическа катастрофа за Борисов. А от ГЕРБ вече подадоха и жокер: Борисов сам тръгна да опровергава "новината", че щял да подава оставка след европредседателството. Това е или титаничен пример за лош PR (яко някой не беше разбрал, че се лансира такава информация, вече със сигурност е чул за нея) или нещо много по-прозаично: стрес тест. Лакмус, който цели да разкрие как би реагирало обществото на поредната оставка хвърлена от Борисов.

Отличава ли се този парламент с някаква особена законодателна инициатива или реформа? С какво може да бъде описан парламентът от началото на правителството досега?

Конфигурацията на партиите и интересите в парламента, както и специфичният генералски подход/маниер/манталитет на Борисов към неговите депутати, значително омаловажи контролната функция, която законодателят трябва да има спрямо изпълнителната власт. Видяхме начина, по който, практически, беше сменен председателят на парламента Главчев – за Борисов той е само един провинил се офицер. С други думи, самият принцип на разделение и баланс на единната държавна власт е поставен под съмнение. 44-тият парламент прие десетки закони – нямам намерение да омаловажавам нормотворческата му дейност. Но този законодател, в много отношения остава или живее поредния епизод от това, което наричам "тангото на Борисов". Тръгва дадена инициатива, правят се проекти, но в момента, в който се вижда, че има обществена съпротива, министър-председателят (и респективно неговите депутати и техните партньори) се извръщат в другата посока, на 180 градуса. Текстовете отиват за скрап (примери: таванът за кешовите плащания, законодателните промени за купуването на български ниви, отпадането на т. нар. клас прослужено време). Тази стратегия – да не се рита срещу ръжена – трудно може да роди дълбоки, смислени реформи.

*Доц. Петър Чолаков е магистър по политология – външна политика и национална сигурност (СУ "Св. Климент Охридски", 2002 г.); магистър по политическа философия – идеята за толерантността (University of York, Великобритания, 2003 г., стипендиант на Chevening/OSI); доктор по политология (СУ "Св. Климент Охридски", 2009 г.). Специализира в областта на "Демокрацията и публичната политика в ЕС" в London School of Economics (2003 г., Hansard/Chevening Scholar). Работи като стажант в BBC, Westminster Political Research Unit, Лондон (2003 г.) и като стажант-юрист в "Action against Discrimination" Unit, DG Employment, the European Commission (2009 – 2010). Член е на European Society for the History of Political Thought.

mediapool.bg