Всеки ден е Великден

Христос Воскресе!

И друг път съм писал за уникалната същност на този наистина "велик ден" на Възкресението, но тази година, в условията на пандемия и безпокойства относно неговото празнуване, е много важно тази същност да бъде припомнена: едновременно за утешение на разумните и за вразумление на безразсъдните.

Чисто фактически Възкресението на нашия Господ, според свидетелствата на евангелистите, е събитие, станало в Иерусалим, във времето на прокураторството на Понтий Пилат, на третия (или четвъртия) ден след тогавашната иудейска пасха, рано "на разсъмване в първия ден на седмицата" (вж. Мат. 28:1), т. е. преди вече почти 2000 години. Станало е, както всичко, което става в този свят в един точно определен пункт от неговото време, който след това, според законите на света е трябвало да отмине. В този смисъл следователно честването на това събитие някой би могъл да оприличи с честването на други подобни събития от историята, за които сме установили да си спомняме всяка година на датата, на която са се случили и след като са се случили и времето им е отминало.

Само че тук подобно оприличаване би било дълбоко несъстоятелно. Несъстоятелно, защото нека си дадем сметка какво събитие, за разлика от всички, абсолютно всички други исторически събития, е Възкресението на Богочовека Иисус Христос. Та то е събитие, в което се е свършило онова, което очаква (и неминуемо сполита) всеки, без изключение живот в този свят – свършил се е… свършекът на живота, пропукала се е… смъртта. На края, който тя слага завинаги, за вечни времена, в онази сутрин е бил сложен край – завинаги. Христос е възкръснал и с това с царството на смъртта се е свършило. Смъртта, която за всичко в този свят е веднъж завинаги, веднъж и завинаги се е свършила. Човекът, който Божият Син "заради нас и заради нашето спасение" е приел да стане, е оставил смъртта зад гърба Си, и ето – оттогава – от деня на Възкресението Си – живее вечно. В Неговото Лице именно човекът е бил приобщен към вечния живот. Христос, фигуративно казано, се е завърнал – вече с човека във вечно живото Си Божество и в Неговото Лице човекът е оживял завинаги.

Какъв следователно би трябвало да е денят на Възкресението, който честваме всяка година? Ден, който е изгрял тогава – преди почти 2000 години, призори в тогавашния "първи ден на седмицата" и след това се превалил, залязъл и потънал, като продължил да потъва оттогава все по-дълбоко и по-дълбоко в миналото и вече е на цели две хилядолетия дълбоко и далеч от нас? Помислете обаче би ли могъл наистина да залезе и да свърши денят, в който – както вярваме – се е свършил… свършекът, бил е сложен край на … края? Та нали този ден вече не би могъл да има – за пробудилия се в него – край никога; той е ден след края, след залеза на залеза и изгрева на изгрева-без-залез. Денят на Възкръсналия, именно защото е ден след края на края, би могъл да бъде единствено ден без край, без свършек, вечно пребиваващ след своя изгрев, ден в който вечно пребивава Онзи, за Когото смъртта завинаги е умряла, няма я вече на хоризонта Му.

Но в този смисъл денят на Възкресението е абсолютно уникален. Той без съмнение е ден настъпил в този свят, във времето на този свят, но той не е вече от този свят – той е иноприроден нему. Той в него, в света е настъпил, но не бил от него, от света. Защото, да – той изгрял във времето на света – след свършека на онази събота (за иудейското броене – седмия ден от седмицата) и рано "призори в първия ден" на новата седмица, т. е. в деня, който ние наричаме "неделя" (а на църковнославянски, поради това – "воскресение"). Изгрял във времето на света обаче той вече не бил от времето на света, но отвъд неговото време. Бил собствено първият ден на един вече "нов век" след "века" на идващите и отминаващите дни – "век" на завинаги победилата вечност.

Но ето защо ние бихме могли да кажем, че оттогава, в нашия свят, който все още не се е свършил, и в който продължават да идват и да отминават дни след дни, освен тях, редом с тях, от онази ранна сутрин "след съботата" грее, без да залязва вече никога в тях и Денят отвъд дните му, Денят на вечността. И той грее без залез именно редом с всички дни оттогава, във всички дни оттогава. Във всички тях, казвам – от изгрев до залез и от залез до изгрев – от оня ден "след съботата" грее, без да залязва Денят на Възкръсналия, на турилия край на края, на Живия без-край.

Но ето защо ние (споменавал съм го и друг път) бихме били напълно прави, ако кажем сега, че противно на простонародната поговорка – именно всеки, всеки ден е оттогава Великден. Да, този Великден е изгрял преди почти 2000 години в онази неделя, в онзи "първи ден на седмицата"– но не е залязъл след това нито на следващия ден, нито на по-следващия, нито след края на седмицата, на годината, на столетието; не е залязъл и до днес, няма да залезе и до края на всички земни дни. Защото, повтарям, макар и изгрял в този свят, в дните на този свят, той обаче, по самата си същност на Ден, турил край на края, не е вече Ден от този свят и от дните на този свят. Той е – оттогава – в този свят, но не от този свят; в дните му е, но не е от дните му.

Св. Отци са го нарекли парадоксално, но точно – "ден осми, ден първи и ден невечерен". Ден "осми", защото е ден вън от седмичните дни, след като тяхното седмично настъпване и отминаване – постоянно, монотонно и безконечно е отминало за Христос. Ден "първи" пък, защото е ден на съвсем новия, на изцеления, на вече безсмъртния живот, който затова е и "ден невечерен" – ден, който няма вече да се свечери и да си отиде.

И ето, следователно – дайте си сметка за уникалността на честването на този ден на Христовото Възкресение, за което – в тази година на сполетяло ни бедствие – разбираемо тъгуваме и сме съкрушени. Дайте си сметка, че за разлика от всяко друго "историческо" събитие, датата за чийто спомен идва всяка година и именно на нея, на нея ние трябва да го честваме, Христовото Възкресение въобще не е "спомен" за нещо станало и отминало. То въобще не е ден, който е отминал и за който – затова – просто си спомняме в определен ден от всяка следваща година. Не. Христовото Възкресение е Ден, който оттогава от когато е изгрял – е и по-скоро ние, ние би следвало да се о-помняме за незалязващото му присъствие в дните си. Да, с особена емфаза в определената за това о-помняне неделя – "неделята Пасха", но също – ако не сме забравили – във всяка неделя, във всеки идещ "след съботата" ден, който именно затова е наречен на църковнославянски "воскресение". Можем обаче да се о-помняме за него – ако сме истински ревностни в честването му – и във всеки, буквално във всеки друг ден от годината. Защото във всеки наш ден и над всеки наш ден, оттогава и до свършека на света, свети и не залязва Денят след свършека на свършека, денят от "бъдещия век", разсъмнал се в онази сутрин в нашия век…

Но тогава – помислете си – струва ли си наистина да преживяваме като катастрофа това, че тази година на изпитание няма да можем, както ни се иска, да отпразнуваме Христовото Възкресение именно в тази неделя – на 19 април, "според календара"? И най-важното: струва ли си да се излагаме на безсмислен риск (защото поемането на риск да умреш или да заразиш другиго с някакъв нелеп вирус е нелепост, а не героизъм), след като Възкресението съвсем няма да отмине след 19 април тази година. То не е отминало оттогава – от преди почти 2000 години вече и няма, няма да отмине нито утре, нито вдругиден, нито до края на дните на света ни. То, ако имаме свяст за него, ще свети и в нашето утре, и в идния, и в по-идния ни месец… Защото след оня "велик ден" всеки, именно всеки ден е Великден.

И Христос ни чака в него, разстлал трапезата на вечния живот там, след края на края, за да ни приобщи към деня без край, когато и да дойдем в него – дори в самия край на единадесетия ни час.

mediapool.bg