Въпросът не е "дали", а "какви" политики на признаване

За позицията, защитена в този пост, взимам повод от едно много интересно интервю на Митко Вацов в Mediapool от 19 октомври.

В него той прокарва разграничение между толериране и признаване и защитава тезата, че в съвременните общества трябва да се ограничим само до "толериране" на различните, не и до "признаване" правото им на собствена идентичност и култура ( Margalit & Halbertal 1994).

Толерантността не е достатъчна

Основното ми възражение срещу тезата на Вацов е, че за да демонстрираш равно уважение към всеки член на твоето общество, включително на представителя на етническо или друго малцинство, не е достатъчно, както той твърди, единствено да го "толерираш" - да го оставиш да върши каквото си иска в своето "частно пространство", стига с това той да не вреди на околните. Според мен гражданите от малцинствата не по-малко от тези в мнозинството имат нужда от публично практикуване ("признаване") на своята култура, език, социални практики - и културата им трябва да бъде призната, стига културните практики (били те малцинствени или на мнозинството) да не вредят на околните. Непризнаването на това право на култура на малцинствата - и признаването му само на мнозинството - не е нищо друго, освен културна дискриминация и налагане на културна хегемония.

Толерантност към това какво човек върши в частното си пространство съвсем не е достатъчна за равно третиране на всички - необходимо е и признаване на правото на култура - стига това право на култура да не вреди на останалите хора да практикуват своята култура - защото и те също имат право на своя култура.

Тази моя позиция съвсем не значи, че не приемам наличието на разлика между толериране и признаване - точно обратното. Разлика има, и тя е значима - както дескриптивно, така и нормативно. Тук оспорвам начина, по който Митко Вацов прокарва тази разлика, както и морално-политическите импликации от подобно прокарване на разграничението.

Разграничението "частно-публично" не е коректно

Първо, забележете, че толерирането дори и при Лок, на когото Митко се позовава, за да отграничи толерирането от признаване и преференциално да защити първото, има и ПУБЛИЧНИ измерения.

Лок, например, не забранява публичното практикуване на религия. Напротив - той категорично се обявява в защита на правото на вярващите публично да практикуват собствената си религия - единственото ограничение касае как точно се практикува публично религията. Това ограничение изисква публичното практикуване на религия да не заплашва така наречените от Лок "граждански интереси" на останалите членове на обществото - т.е. да не е заплаха за правата им (и отново - тези права имат не само частно, но и публично проявление).

Накратко, прокарването на разликата толерантност-признаване като съвпадаща с разграничението частно-публично, не е коректно.

Второ, импликациите на така направеното разграничение са недопустими от морална гледна точка. От казаното от Митко Вацов следва, че малцинствата ще могат да практикуват своя език, религия и изобщо - своята култура - само в частното си пространство. Това е равнозначно на отнемането на тези малцинства на правото на своя култура - всяка култура има и публични аспекти и практикуването й изиква излизане от частното и навлизане в публичното пространство. Нали не искаме да кажем, че на българските турци трябва да им се забрани да празнуват публично своите религиозни празници, да им се забрани да говорят на публични места своя език, както направихме по време на позорния "Възродителен процес"?!

Трябва ли да се отпускат публични средства за малцинствените култури

Трето, Митко е прав да подчертае, че политиките на признаване в мултикултуралистката парадигма включват много по-големи претенции към държавата и мнозинството за това активно да подпомагат - ако е необходимо и със специални програми - поддържането на културата на малцинствата.

И именно тук започва всъщност спорът по същество: Трябва ли от мнозинството и държавата да се изисква да заделят публични ресурси за поддържане на културите на малцинствата?

Митко защитава позицията, че подобни политики са се оказали контрапродуктивни - довели са до капсулиране на малцинства, и до нарастване на негативното отношение на мнозинствата към тях. Много може да се спори по въпроса дали точно прокарването на мултикултурни политики - или, обратно, отказът такива да бъдат систематично прилагани - са довели до капсулиране и гетоизиране на някои малцинства в редица западни общества. Това е въпрос на емпирично изследване, каквито са правени. Важното в случая е - твърдения за контрапродуктивност на мултикултуралистките политики следва да се подкрепят с резултати от емпирични научни изследвания, а не с изказвания на политици, които с подобни изказвания могат да преследват едни или други свои политически цели.

Моята позиция по теоретичния въпрос дали държавата трябва да се ангажира с политики по признаване на различните е, че трябва. Това е така, защото членовете на малцинствата са граждани с равни права, които също плащат данъци - от това следва, че публични ресурси трябва да се заделят за поддържане и на тяхната култура, а не само за поддържане културата на мнозинството (ясно е, че въпреки клетвите за "неутралност", всички западни държави в момента така или иначе поддържат културата на мнозинствата в тях).

Какво да се прави при конфликт между културите на малцинствата и на мнозинството

Съвсем отделен, и много важен въпрос, е как трябва да се отнася държавата към аспекти на културата на малцинствата, които влизат в конфликт с културата на мнозинството и отричат централни нейни аспекти.

Тук решението на Ролс от неговия "политически либерализъм" е според мен стъпка в правилната посока - за да може едно плуралистично общество (каквито са повечето западни общества) да живее цивилизовано и стабилно, е необходим минимален консенсус на цялото общество около принципи, които да правят живота в това общество приличен за всички в него - да позволява на всеки да преследва свои концепции за добър живот, стига това да не пречи на останалите да правят същото. Ако искате, можете да наречете това някаква форма на толерантност, но тази форма включва признаването на представителите на различни малцинства за еднакво значими членове на обществото, които имат равно право на свои концепции за добър живот - които по необходимост включват и публични елементи на практикуване на своя религия, език и други социални практики. Подобно е и решението, което Уил Кимлика дава в своя "либерален мултикултурализъм", който внимателно избягва крайностите на комунитаристкия мултикултурализъм, защитаван от Чарлз Тейлър.

Недопустимо е само мнозинството да има културни права

В крайна сметка спорът е за това: какво изисква равното гражданство - какви права включва, и дали правото на култура - дори и да си от малцинство - трябва да е част от защитените права на всички граждани в едно цивилизовано общество, третиращо гражданите си като равни. Според мен е недопустимо само членовете на мнозинствата да имат такова право - ако е само за тях, това е културна привилегия - хегемония - която нарушава принципа на равно гражданство. Затова според мен отговорът на този въпрос е категорично "да".

Изключването от сферата на защитените права на правото на култура за всички - както представители на мнозинството, така и на малцинствата, каквото изключване бихме имали в една много "изтънена", чисто негативна концепция за гражданин с единствено негативни права на невмешателство, каквато изглежда Вацов защитава, е нормативно недопустимо.

То е и дескриптивно неадекватно поради простия факт, че мнозинствата de facto се радват на достъп до своя култура, която се ползва с цялата подкрепа на държавата. Не е необходимо да правя преглед на образователните и културни политики във всяка една национална държава наоколо, за да демонстрирам това. Съвсем отделен - и много важен въпрос е - какво правим, за да не допускаме подобна дискриминация, отнемаща им правото на собствена култура - какви политики биха могли най-добре да работят, за да не са контрапродуктивни. Тук на помощ идват емпиричните изследвания - те дават ценна информация за това кои политики на признаване при какви условия сработват, кои се провалят и защо, и т.н...

Но нормативният въпрос - трябва ли да бъде защитено правото на всички граждани на достъп до своя култура - има своя категоричен отговор той е "Да!". Този отговор е независим от отговора на емпиричния въпрос за това кои са по-малко и по-добре работещите политики на "признаване".

Затова въпросът, който стои пред нас днес, не е "дали политики на признаване?" , а "какви политики на признаване?".

*Ружа Смилова е преподавател в катедрата по "Политология" на СУ и програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Текстът е препечатан от блога на авторката.

mediapool.bg