Вържи съдията, да не бяга затворникът

Ако осъденият на затвор не знае, че е осъден, вероятността да избяга е много по-малка. С тази логика преди пет години парламентът прие поправки в НПК, с които на съдилищата се забрани да публикуват на сайтовете си ефективните присъди. Сред защитниците на тези текстове бе тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров. А техен вносител – Данаил Кирилов, по онова време още депутат, а впоследствие и правосъден министър от правителството на ГЕРБ.

Още през 2017 г. бе ясно, че логиката присъдите да бъдат скрити издиша. Поради една много проста причина – няма как осъденият да не разбере, че е осъден. Той може и да не научи от сайта на съда, но със сигурност ще узнае от адвоката си. Или пък ще присъства, когато съдът чете присъдата му. Какво му пречи след като чуе, че е осъден да излезе от залата, да се качи на колата си и да отпраши към границата? Нищо. Ако е задържан под стража е очевидно, че няма как да избяга, но тези случаи са малък процент от подсъдимите.

"Няма проблем с публичността". Сериозно ли?

В края на 2017 г. тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров присъства на изслушване в правната комисия в парламента. По онова време отношенията прокуратура-парламент не бяха толкова обтегнати и той, за разлика от наследника му на поста Иван Гешев, не искаше от Конституционния съд тълкуване дали може да бъде викан от депутатите. Но пък си издейства решение, че не може да бъде питан за конкретни разследвания. А и доброто взаимодействие с мнозинството на ГЕРБ водеше до приемането на интересни мерки в отпор на бягствата на осъдени. Едно такова бе узаконяването на т.нар. заместващи лични документи. Идеята бе на подсъдимите със забрана да напускат страната да се издават лични карти, при проверката на които граничната полиция може да установи, че са с мярка и да ги спре. Минаха години преди тези т.нар. заместващи документи изобщо да бъдат регламентирани законодателно.

На въпросното заседание на правната комисия депутатът от "Воля" Симеон Найденов, който по-късно ще бъде конкурент на Цацаров за поста шеф на КПКОНПИ, заявява, че въпросът кога подсъдимите научават за окончателните присъди не е решен.

"Това най-вече идва от адвокатите, които имат право на достъп до делата и изнасят информация за тези присъди и това дава възможност на осъдените вече лица със сериозни присъди да напуснат все още страната, въпреки че се правят усилия това да не става, на практика този въпрос не е решен. Как може да бъде решен? Как го виждате Вие? Получава се информация и съвсем скоро аз самият получих такава, без публикуването да бъде обявено официално", казва той.

Както може да се очаква, отговорът е, че "въпросът с адвокатите" не може да бъде решен. Причината е много проста – не можеш да забраниш на адвокат достъп до делото. Не можеш да му забраниш и да разговаря с клиента си. Тъкмо обратното – тяхната комуникация е защитена от закона. Цацаров отговаря:

"Вие сте прав, че адвокатите имат право на справки по дела, но това е елемент от адвокатската професия. Това няма как да бъде ограничено, тоест не може да бъде отказано. Разбира се, това е проблем на съдилищата, но не може да бъде отказано на адвокатите да правят такива справки".

Но пък не пропуска да подчертае, че в медийните писания, че присъдите са били засекретени няма нищо вярно. Свързва подобни заглавия не с „ужасяваща глупост, а с ужасяваща спекулация“. И допълва:

"Това са мерки, които в никакъв случай не ограничават публичността на съдебните актове, но препятстват, поне частично, бягството от правосъдие".

Всъщност проблемът с публичността е огромен. Към днешна дата е невъзможно да се открие нито една присъда, която не е окончателна. Вярно е, че ограничението важи само за наказателни дела, но пък те са и сред най-интересните за обществото. Така че ситуацията е ето толкова идиотска. Съдебните заседания, поне в повечето случаи, са публични. Присъдата е публична. Но публикуването й е забранено. А наред с това не се публикуват и съдийските мотиви, понеже са част от присъдата. Иначе казано – няма шанс да разбереш защо някой е осъден или оправдан.

Типичен пример за това е делото за смъртта на журналиста Милен Цветков. То концентрира изключителен обществен интерес и почти всяко заседание пред първата инстанция бе следено под лупа. Още по-важно бе, че прокуратурата се опита да докаже, че подсъдимият Кристиан Николов е действал с евентуален умисъл. Тази теза бе отхвърлена и той беше осъден за непредпазливо престъпление. Делото е напът да приключи пред втората инстанция. Нито присъдата, нито мотивите са публикувани.

Ама то не е точно в това проблемът

Всъщност още през 2017 г. е ясно, че проблемът не е в публикуването на присъдите, а в тромавата система, по която те се привеждат в изпълнение. Покрай коригирането на тези пропуски обаче се решава и присъдите да бъдат скрити от обществото.

Иначе привеждането в изпълнение на присъдата представлява следната акробатика: последната инстанция решава окончателно казуса и постановява затвор, документите се изпращат отново на първата инстанция, т.е. там, където е започнало делото, този прокурор уведомява главна дирекция "Охрана" в правосъдното министерство, които търсят осъдения, за да му кажат къде ще лежи. Ако го няма, се обаждат на МВР, за да го издирва и т.н. С промените тази процедура малко се забързва, защото веднага след присъдата постановление за изпълнението й се пише от прокурора, явявал се пред последната инстанция, а не се връща на първия. Или както казва Цацаров на депутатите:

"Поне възможността да научите от интернет пространството каква е присъдата, не съществува".

Горе-долу в това се изчерпва ефектът от поправките.

Има ли бегълци?

Естествено, че бягствата от правосъдието не могат да бъдат спрени само с некачване на присъдата в интернет. В годишния доклад на прокуратурата за 2021 г. например е записано, че в изпълнение не са приведени 481 присъди. Т.е. това са осъдени, но не влезли в затвора или бегълци от правосъдието.

"Сред основните причини за неизпълнение на тези съдебни актове е укриването на осъдените лица в страната и в чужбина, което затруднява издирвателната дейност и установяването на тяхното местонахождение", посочва прокуратурата.

От доклада не се разбира от кога са присъдите, т.е. не може да се каже как въведените през 2017 г. мерки са повлияли. Факт е обаче, че две години след влизането им в сила (2019 г.) броят на бегълците е 541.

Аз съдя, той коментира, аз мълча

Проблемът с непубликуването на присъдите е идентифициран почти веднага. В годишния доклад на Върховния касационен съд за 2018 г., тогава начело с Лозан Панов, е записано, че това води единствено до ограничаване на публичността.

"Докато органите издирват осъдени лица, те дават интервюта в телевизионни студия и коментират акта на съда, докато на самия съд му е забранено да покаже пред обществеността мотивите на постановеното решение (присъда)", се посочва в документа.

Точно тази формулировка никак не допада на Кирилов, който междувременно е станал правосъден министър. По време на водено от него заседание на Висшия съдебен съвет той настоява годишният доклад на Панов да не се приема, освен ако не бъде редактиран. Нарича изводите на съдията пристрастни и необективни".

Впрочем осъдените не са единствените, които коментират. Същото правят и прокурорите. Правят го и до днес. И не виждат проблем в това.

Иначе всичко е точно

Проблемът с липсата на публичност, породена от непубликуването на присъдите, вече е излязъл от полето на българските власти. Още през 2017 г. пред Еворпейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) е заведено дело от група български журналисти. С този иск се протестира срещу две действия на институциите от последните години. Първото е решението на Върховния административен съд от 2016 г. значително да съкрати обема от документи по дела, които публикува на сайта си. Второто са промените в НПК, с които се засекретяват присъдите по наказателни дела.

По това дело държавата се опитва да докаже точно обратното – че няма никакъв проблем. Посочва се, че присъдите все пак са публични (в момента на произнасянето им, което е вярно), както и че се публикуват. Акцентира се, че срокът за качването им в интернет изобщо не е дълъг – 7-10 дни след като прокуратурата съобщи, че са приведени в изпълнение.

Проблемът обаче изобщо не е там. Едно наказателно дело може да продължи 20 години. През това време то може да се изкачва и слиза по инстанциите няколко пъти преди да бъде окончателно решено. При сегашния режим нито един от тези съдебни актове, ведно с мотивите му, няма да бъде публикуван.

Има и друго – досега нито една политическа сила не е споменала и дума по този проблем. Иначе казано – партиите не го смятат за проблем. Затова и няма да е учудващо ако след няколко години Страсбург се произнесе с осъдително решение и чак тогава българските политици прогледнат за глупост, която сами са извършили.

mediapool.bg