Кламер БГ - Новини: Проф. Кьосев: Живеем по Бай Ганьо - дали си леберал или консерва, нема значение, важно е да си на власт
Интервюта
ВРЕМЕТО
Зареждане

Проф. Кьосев: Живеем по Бай Ганьо - дали си леберал или консерва, нема значение, важно е да си на власт

Интервюта

|
Пет, 19 Окт 2018г. 16:45ч.
Проф. Кьосев: Живеем по Бай Ганьо - дали си леберал или консерва, нема значение, важно е да си на власт

Напоследък в България консерватизмът сякаш става особено модерен: възникват политически образувания, атакуват се учебни програми, знаем какво стана с Истанбулската конвенция, знаем как академичното понятие "джендър" се превърна в мръсна дума, с която напоследък дори високопоставени политици се обиждат един-другиго. На какво се дължи това развитие, според Вас?

Първо трябва да въведем разграничение в самата дума "консерватизъм". Консерватизмът е едно от най-важните политически учения в историята на съвременна Европа. Той възниква като реакция на случващото се в революционна Франция, на якобинския терор. Оттогава консерватизмът има огромна традиция, претърпял е много превращения, познаваме и редица сериозни политически мислители, които се движат в тази традиция. Българският консерватизъм няма нищо общо с това. С редки изключения на елитарни консервативни групи, които са начетени, наистина, това, което се води за консерватизъм, е просто имитация.

За днешно време ли говорите - или винаги е било така?

В България има сериозна консервативна традиция от времето на Константин Стоилов нататък. Съществува една антилиберална, "чорбаджийска" линия, която защитава позицията на утвърдени, богати и сдържани хора, елити от времето още на Османската империя, които после, в демократична България, са заели самостоятелна позиция. Но както лявото, така и дясното в България са били винаги манипулирани по демагогски, политически и партийни причини, така че консервативната традиция на България не е нещо чисто. В един исторически момент тя води например до правителството на сговора и белия терор, отговор на левия терористичен акт през 1925 година. Тоест, българската консервативна традиция не е запазена в някакъв благороден, принципен вариант - зад нея се крият интереси, а често и брутални действия. И сега забелязваме как мръсната пяна отново изплува.

За съжаление важи прочутият възглед на Бай Ганьо, че дали си леберал или консерва, нема никакво значение, важно е да си на власт, важното е да оцапаш и да унижиш своя противник. В този смисъл консерватизмът в днешна България има много грозен популистки двойник, който се кичи с неговите имена, парадира с принципи, а всъщност представлява поредната публична маска на омразата, невежеството и агресията, на мутренското начало в българския политически живот на прехода.

В България в момента няма масов, истински консерватизъм. Има само заиграване на политици със страхове и фобии, с консервативни нагласи на хората, които са претекст за избухване на нерегламентирана агресия срещу политическия враг. Някои от тези страхове, някои от тези обиди на хората вероятно са справедливи. Лесният либерализъм и особено лесният неолиберализъм доведе до сериозни проблеми в световен мащаб - и реакцията на хората е обяснима. Но ме смущава начинът, по който се артикулира тази реакция, смущава ме формирането на един нов публичен език, който е истински симптом.

А може би и начинът, по който политици и други дейци инструментализират тази "реакция на хората"?

Със сигурност има манипулатори, демагози и идеолози, които са готови да инструментализират и майка си и баща си. Те могат да инструментализират всичко онова, което в момента плува във въздуха, което и да е настроение и дух на времето. И да го употребят за свои цели, без значение дали то е ляво, дясно, горно или долно. Точно такава употреба наблюдавам в момента. Тя се води от различни центрове за управление на общественото мнение. И техните манипулации не са нито консервативни, нито леви, нито десни, нито са свързани със социалната справедливост - те са свързани единствено с това, че някакви хора трябва да останат на власт.

Напоследък на мушката попадна и Софийският университет, където Вие сте професор.

Аз бих казал обратното: най-накрая те попаднаха на нашата мушка. Защото ние сме хора учтиви и въздържани. И помним, че в публичното пространство езикът трябва да бъде вежлив и толерантен. За това има причини, които ще спомена след малко. Но този път беше прекрачена всякаква граница и в университета възниква спонтанно движение на преподаватели, които изискаха от декана и от ректора публична реакция - и тя се случи. Поводът за цялата работа беше атаката на лицето Александър Урумов срещу един университетски курс на професор Миглена Николчина, наречен "Политики на идентичността". Въпросният Урумов се беше опитал тема по тема да "разбие" този курс - с един брутално хулигански и нахален език, а вестник "Труд" беше препечатал този пост от социалните мрежи със заглавие, взето от самия текст: "Ако взема едно дЪрво".

Никой няма право да коментира по такъв брутален начин един университетски курс, който е минал през всички академични процедури и е преценен като балансиран. Университетските органи са сметнали, че в него няма политически залитания, тъй като университетът е неполитическо място. И университетът застана зад този курс, той застава зад принципа за свобода на словото - в случая на академичното слово. Тоест, най-накрая смислените хора се обединиха и реагираха както трябва на тази агресия. При това реагираха официално, чрез самата университетска институция.

Но най-фрапантното не е в конкретния случай, нито в позицията на този или онзи. Най-фрапантното е състоянието на публичния език. В България той се "разваля" още от 1990-те години, когато се появиха така наречените "независими медии", които създадоха един абсолютно брутален език, един език на заглавията от типа "Тъща изяде куче".

Доколко опасна е тази тенденция за обществото?

На първо място в този език няма никакво съдържание, той само имитира такова. Той е език на жестовете, език на обидите, на ругатните, на псувните, на нацапванията, както би казал Бай Ганьо. Вътре в този език на другия, на опонента не му е оставено никакво място за реагиране. Защо публичният език трябва да бъде вежлив ли? Защото той предполага, че ти живееш в мир с опонента си, че той трябва да има мирно място да живее, да мисли и да се изразява. Ти може и да не уважаваш това, което той мисли, но уважаваш правото му на участие в демократичното общество, правото му на това да изрази своето мнение. Така можете да живеете заедно, макар и различни, в диалогичен мир. Сега това толерантно съществуване е разрушено (вижте само обидната дума "толерасти") и вместо него в публичното пространство се е настанил един празен, но убийствен език, абсолютно кух, пълен само с ужасяващи епитети и етикети, език, който е толкова брутален, че унищожава опонента, преди изобщо да чуе за какво става дума.

На английски има един израз, който означава приблизително "Не ме наричай с обидни имена". Днешният български публичен език обаче се състои именно от "обидни имена", друго няма. А това е знак, че в публичното пространство вече се води символна война - то не поддържа мира, поддържа конфликтите и омразата. Никой никого не слуша, никой никого не уважава, никой не допуска, че опонентът може да има право на място в демократичното общество, толерантността е оплюта и обявена за джендър-отклонение. Много е възможно това култивиране на агресия в публичното пространство, което минава и през армия доброволни и платени тролове, да има и практически следствия. От подобен език лесно се преминава към подобни (унищожителни) действия.

Всъщност, в този език няма нищо друго освен действия, в него има символически убийства, той унищожава непрекъснато опонента, а от символическото до реалното убийство стъпките не са чак толкова много. Точно такава унищожителна обида беше отправил и Александър Урумов, нападайки не само професор Николчина, а и университетската общност: той беше създал един обобщен образ на професора-идиот, който заслужава само и единствено "дЪрво". Тоест, беше се опитал да срине авторитета на академичната общност с всички възможни средства на бруталната реторика. С лекота бих казал, че всъщност неговият език срива единствено самия него, ако той не беше официално лице - ръководител на пресцентъра на Министерството на отбраната. Това вече прави нещата страшни. И според мен Министерството на отбраната трябва да реагира. Защото ако не реагира, все едно псува университета заедно със своя служител. Представете си държава в която вече не само хората, а и институциите се псуват.

*Интервюто е публикувано в страницата на Дойче Веле.

mediapool.bg