Кламер БГ - Новини: Георги Ганев: Т.нар. социален диалог у нас е проблемна конструкция
Интервюта
ВРЕМЕТО
Зареждане

Георги Ганев: Т.нар. социален диалог у нас е проблемна конструкция

Интервюта

|
Ср, 31 Окт 2018г. 17:59ч.
Георги Ганев: Т.нар. социален диалог у нас е проблемна конструкция

Работодателските и синдикалните организации в България отдавна са институции, възприемани една ли не наравно с правителството, което съгласува с тях най-важните си икономически и социални политики. Напоследък обаче прави впечатление, че те все по-често се държат като партии или лобистки организации, заемащи страна в политически интриги и използвани като инструмент на властта за уреждане на политически сметки. В същото време стои въпросът доколко и за кого са представителни тези организации и дали т.нар. социален диалог с правителството, в който те участват, е от полза за обществения интерес. Mediapool ще представи различни гледни точки по темата.

Представяме мнението на

Георги Ганев, икономист и член на Екипа за управленски алтернативи на "Демократична България".

Г-н Ганев, има ли баланс между защитата на интересите на бизнеса и на работещите у нас в момента и успява ли държавата да създава и поддържа подобен баланс?

Философски погледнато, поставянето на въпроса като "защита на интереси" предполага, че те са застрашени от нещо, че има конфликт на интереси. Но това не е начинът, по който аз препдочитам да мисля икономиката и стопанската дейност. Стопанската дейност по начало е нещо, от което печелят всички, тоест няма конфликт, а има хармония на интереси. Затова изначално съм подозрително настроен към цялата тази фигура с т. нар. "социален диалог", който всъщност представлява директно държавно овластяване на синдикати и организации на работодатели, които сядат и като равни с равни преговарят с демократично избраните от всички граждани политици. Това само по себе си е дисбаланс. Защо тези две групи самообявили се хора да могат да преговарят наравно с правителството, след като властта в България се дава от народа на хора, които са получили тази власт по силата на конституцията? За мен това по начало е проблемна конструкция.

А как да се осъществява диалогът между работодателите и работещите?

Те сами помежду си могат да влизат в диалог, да се срещат, да се договарят. Защо това трябва непременно да става в една зала с министри? Това ни препраща към въпроса за представителността на тези организации. Големите работодателски организации са няколко – например БТПП, БСК, КРИБ, АИКБ, и тъй като фирмите са по-малко на брой от работещите, представителността на работодателските организации е по-малък проблем. По-големият проблем е представителността на синдикалните организации, за които отдавна не е имало преброяване или поне не са били обявявани резултати от такова. Това, което знаем със сигурност е, че при последното преброяване трябваше да се променя изискването за представителността в закона, за да могат в националния съвет да се включат поне два синдиката, а да не е само един единствен. Общо взето, членството на работещите в България в профсъюзи стремглаво намалява през последните 20 години и не е ясно доколко те всъщност изобщо представляват работната сила в България.

Защо синдикалната дейност не се развива в България, докато в развитите икономики има силна профсъюзна дейност?

Не бих казал. Навсякъде по света намалява процентът на работната сила, обхваната от профсъюзното членство. И икономическата, и политическата сила на профсъюзите намалява. Синдикатите у нас бяха много силни през 90-те години, докато в този период на Запад тяхното влияние вече бе започнало да спада. На Запад най-голямата им сила беше в края 60-те – началото на 70-те години. Така че, това е глобален процес, който е свързан със структурата на световната икономика. Тя е много по-гъвкава, по-плоска (с по-малко йерархии). Ефективният размер фирма е по-малък и производствените процеси са трудно подлежащи на "профсъюзиране". Представете си един завод за автомобили в сравнение с работещи от вкъщи софтуерни инженери. Едното наистина подлежи на организация, а другото е много по-трудно. По тази причина има естествени процеси, които намаляват силата на профсъюзите. Днес на много места в света възниква резонният въпрос – а какво правят синдикатите за мен, защо трябва да плащам този членски внос? Знаем, че напоследък дори в САЩ имаше едно марково дело, което стигна до Върховния съд - на човек от публичната администрация, който каза, че не желае да бъде член на профсъюзите и да бъде задължен да плаща членски внос. Той спечели това дело, което означава, че все повече възниква въпросът с какво всъщност синдикатите се занимават. Знаем, че в България синдикатите се занимават много повече с политика, отколкото със синдикална дейност.

Да разбирам ли, че според вас индивидуалният работник е защитен сам по себе си в пазарната икономика у нас?

Казвам, че структурата на световната икономика върви в такава посока, че начинът на организация, който представляват синдикатите, по-малко може да допринесе за отделния зает. Тази образност, при която работниците са организирани във фабрика около поточните ленти, е твърде от ХХ век и не е подходяща за началото на ХХI век.

Ако погледнем работодателите, те оставят усещането, че не могат да понесат нито една допълнителна социална мярка – оплакват се от вдигането на заплатите, от покачването на максималния осигурителен доход, от създаването на фонд за хората с увреждания... Колкото и несъвършени да са тези мерки, те не са ли в посока да се балансират интересите на работната сила и бизнеса?

Съгласен съм с работодателите в едно – докажете ми, че ще има социален ефект от тези предложени мерки, преди да вземете решение. Какво по-точно ще се получи, ако се вдигнат осигурителните прагове с повече от обикновено? Какво по-точно ще получат хората с увреждания, ако се въведе точно този начин на организиране на услугите за хората с увреждания? Никой не оспорва принципа, че е морално обществото да помага на хората с увреждания. Въпросът е този ли е начинът, който ще доведе до най-голям ефект. В България е отвратително положението с това, че липсва предварителната, разумна, премислена оценка на въздействието на това, което се предлага. Просто се предлагат едни неща, за да установи след две години, че не работят.

А няма ли някакъв дисбаланс в това, че работодателите се оплакват от липсата дори на нискоквалифицирана работна ръка, а в същото време пълни автобуси с нискоквалифицирани работници пътуват за работа в Чехия, Унгария, Германия?

Очевидно тези работници, които пътуват, биха били активни и тук, но там получават по-добро заплащане. Не е сложно за обяснение. У нас заплатите, макар да нарастват с бързи темпове, са по-ниски дори от Централна Европа. Въпреки че аз си спомням времената, когато в България заплатите бяха на равностойността на 100 долара, в Чехия и Унгария бяха по 600-700 долара и си казвахме, че никога няма да ги настигнем. А вече и у нас заплатите са 600-700 долара, макар че в Чехия и Унгария са два пъти по-големи. Възниква обаче въпросът, който чувам от работодателите - защо има хора, които седят в България, не ходят в чужбина с автобуси, и въпреки това не се съгласяват да работят дори за съвсем прилични за съответния регион заплати? Защо тези хора избират да не работят? Работодатели разказват как обикалят селата и лично агитират работниците, но те не желаят да работят и пият кафе по цял ден. Откъде им идват доходите на тези хора?

Вероятно на това се дължи нарастващото напрежение в последните 1-2 години, в резултат на което работодателите наричат работниците "мързеливи", "търтеи", "нискообразовани маргинали"? Нормално ли е това?

Очевидно работниците са по-силната страна на пазара в сегашната икономическа ситуация, защото има недостиг на работна сила, но това бързо може да се промени, ако дойде нова рецесия отвън. Логично, работодателите са леко изнервени, защото им се налага да вдигат заплати, да предлагат по-добри условия, но така работи конкуренцията по цял свят. Нямам грам съчувствие към работодателите в това отношение - нека да предлагат по-добри условия, да се състезават.

Проблемът е, че се стига до такъв абсолютно некултурен език. Липсата на култура в обсъждането на тези абсолютно нормално възникващи преговорни моменти във всяко пазарно общество, е нещо, което много ме притеснява. Но, както се вижда, то не е само по линия на работодателите, но и по линия на самата власт. Визирам един конкретен вицепремиер, който стана легендарно известен с вулгарно, брутално некултурния си изказ. Дори ако човек приеме, че в някоя от идеите му да има някакъв евентуален смисъл, начинът, по който биват изказани и отношението към хората, което прозира зад тях, е абсолютно вулгарно. И за съжаление, има влошаване на начина, по който мислим един за друг, общуваме един с друг в България. Това наистина е проблем.

Синдикатите и работодателите успяват ли да произведат реален социален диалог или основната им цел са заигравките с властта?

Не съм в детайли запознат какво точно правят работодателите и синдикатите помежду си. Предполагам, че има едно нормално, експертно ниво на общуване помежду им и се стига до решаване на конкретни проблеми в предприятията. Но, когато опре до политиката, там явно тече едно оспорвано състезание. Политиката поначало е разделящ фактор. На този терен двете страни, естествено, се мерят кой е по-силен. Така че в момента, в който говорим, че работодателите и синдикатите са допуснати до политиката, което се случва в националния тристранен съвет, няма как да не се стигне до подобно поведение. Именно то избива в конфронтационна реторика.

mediapool.bg